<

( елена)

Раздел: Публицистика  Цикъл:


         

              Проблемът за насилието в българската литература

           
В българската литература има една често срещана опозиция - борци и страдалци.Тя се открива-изобретява и във високия национален, и в ниския битов стил. С нея човешкото е марионетъчност и картрирана животинска сила.

        През Възраждането номинациите на борци са различни: Българските царе побеждават чуждите в боеве,но са “забравени” в “История словеноболгарская” на П.Хилендарски.В “Житие и страдания грешнаго Софрония” на С.Врачански няма боеве.Войната е “отделена” от мира,но “автор” и “герой” “воюват”.В  “Нещастна фамилия” на В.Друмев и българите,и турците са “нещастни” и изоставени от “съдбата”,докато перипетиите им текат с главоломна скорост.Васил и Петър от “Изгубена Станка” на И.Блъсков се сражават и спасяват “своите”.Страданието е борба в  своеобразния култ към “началата”.

       В следосвобожденскиs стил  българите са “жертва” на “чуждите”(еничари),а “чуждите” - убити(“Зиналата стена” на Цани Гинчев). В “Неотдавна” на И.Вазов пожарите в Цариград са явно “социално” постижение и  тайно очакване за въстание в “българско”.Те не са знак на социална стабилност,а на великата жертвеност на българското. В “Змей” на А.Страшимиров синтаксисът и метонимията на опожаряването съчетават “природното” и “човешкото зло”.Набедените са “очистени” чрез изгаряне така както сушата-змей изчиства земята.

    В “Снаха” на Г.Караславов Юрталана убива момчето,пречиствайки нивата си.В “Записки по българските въстания” на З.Стоянов сразяването на въстанието е изгаряне така както изгарянето на къщите от самите въстаници е началото му.Опожаряванията на къщите от българите не ускорява символно Голямата история,а българския трагизъм. “Новото” българско в сладостното спомняне на З.Стоянов за “българското” е старото опичане на шиш от “големия едър човек” на  Недка (“Нещастна фамилия” на В.Друмев) . ”Политическият живот” изисква разум или вяра,но е “външност” в ”Под игото” на И.Вазов:Страданието и освобождението(спасение) са копнежът, недостижимостта. Копнежът замества бога:В престъпление и наказание освобождението е спасение – и живот,и лечение. В “борба”(гонения,преследване) или политически авантюри са “копнежите” на  Бай Ганьо и Иваница Граматиков от едноименния цикъл разкази на А.Константинов.В “Напаст божия” на Елин Пелин въстанието на природата:умиращите селски красавици и божията немилостивост разказват самия бог.Ако следосвобожденският ”битов” разказ изземва  възрожденското “Бог не наказва когото мрази” в осезаемостта,Андрешко от едноименния разказ на Елин Пелин “освобождава” и бирника, и съседа си.Но неосезаемо рвение е “призванието” на офицерите да убиват от “Хоро” на А.Страшимиров: и мъртвите,и живите не “мислят” различно, но “хранят” разказите на живите. Мисълта(вярата,кредото) сродява и съвместява българинът, българският “произход” ,обществото”,”държавата”,макар да не се “унаследява”.Конспираторите не преустройват държавата (”Кръв” на К.Константинов),а убиват.В “Роби” на А.Страшимиров “атентаторите” се “жертват” заради истинската държава.

           Бунтът на Фани Хорн срещу роднините и испанската гражданска война (“Осъдени души” на Д.Димов ) отбелязват поредната борба. В четирилогията на Д.Талев подобно на “Нещастна фамилия” на В. Друмев и “Изгубена Станка” на И.Блъсков  родът,семейството са спасени от борбеското. В “Козият рог” на Н.Хайтов копнежът изгаря дъщерята така както бащата изгаря къщата.

          “В името на народа” Митка от едноименния роман на Митка Гръбчева копнее,убива и побеждава точно както и Еньо от “Антихрист” на Емилиян Станев. Липсата на юридическа система е запълнена от персоналната маска,а жертвеният обред е скрит.Една непозната свързаност заплашва да няма край. Славното бесило на В.Левски(“Обесването на В.Левски” на Хр.Ботев) и идващите при Юрталана жътварки(“Снаха” на Г.Караславов) се съединяват. Крайни-безкрайни, знаците нямат лице.Тяхната контаминация не е значението на болестта,а поглед на независимото битие. Нека кажем,че то наставя опозицията борци – страдалци, представяща “действителността”:активната и пасивната(творбата) и през  Възраждането,и през 30-те и 40-те години на ХХв. 

       През “социални”, ”революционни” мотиви българските писатели срещат твърде често борци и страдалци. “Възприемат” чрез тях.        Борците и страдалците “начеват” и обединяват различни теми. През тях се    стъкмяват  исторически “революционна линия”, ”селска тематика”, интерпретира се “патриотически”, “социологически”, ”по новому”. ”Наличието” им в българската литература позволява разделенията й на естетически “движения” и “течения”, типовото й подреждане на “реалистична” и “романтична”, удържането й на два “исторически” периода - “стара” и “нова”, ”между двете световни войни”.

   Само по себе си разделението борец - страдалец скрива/открива карнавалността на историята, Homo Ludens, двусмислеността на “новостите” като различни начини на организация в/на историко-културното пространство.

     Постоянното наличие на борци и страдалци в творбите на българските писатели от Възраждането до Втората световна война маркира широката спектърност на тази “двойка”: Тя позволява кулминация и започване на историята (story), докато човешкото съществуване е краен континиум, а краят е ново начало. В реквиема на апокалиптичното “очевидността” от ”не/мирното съвместно съществуване” в/на двойката борци и страдалци позволява да се представи дадено събитие колкото “бързо” и “лесно”, толкова и да му се “предаде” задълбоченост и размисъл.Чрез тях събитието става “значимо”,а разказът - “правилен” и “балансиран”.”Защото чувстваме и въобразяваме световно.Желаем световно.1 Тази нееднаквост периодизира,уславя, идеосинкретизира.Крайността на многото(всичко) е предпоследна в тъждествеността на респекта-момента- обекта. 

       Виктор Юго (“Клетниците”) предрича през 1862г., че двадесети век ще бъде щастлив за европейските народи. Но краят на века и краят на човека се пресъживяват. Погребването(краят) на века не е физическа смърт.Кризата(края) на идентичността-също. Дядо Йоцо от едноименния разказ на И.Вазов гледа,стъкмявайки през слепотата българското. Бойчо Огнянов се промъква покрай заптиите преоблечен като Колчо Слепеца(“Под игото”) на И.Вазов. Такова погребване е зрително разпъване(оптика) и то е чувствен( sensunious) знак.Такова разпъване е метафора за опозиция.И тя е фундаментална,осезаема(реална и конкретна).Поддържа и хаос, и космос, участва в тях. Участници,събития и контекст я наставят и определят. 

    Чрез опозицията борци и страдалци българските писатели “възприемат”, ”отразяват”  живота и действителността,защото  колкото пъти се разказва едно събитие(случка),толкова пъти то се белетризира.Борците -страдалци предоставят порядъка качества,уточняват “личностните” мотиви и са изява на едно в постоянство деструктивно поведение. Те са най-големият мит в българската литература.Изчезването му е  белег за история,но и за “строеж” и за “направа” на български свят, доколкото борците и страдалците са главната противоположност и съответствие и предават  начина на мислене на българските писатели.

     В тълковните речници на българския език,макар да се посочват най-често от  творчеството на И.Вазов и П.П.Славейков, самите членове на опозицията се срещат рядко.В различните издания на тези речници,например в изданието на речника на съвременния български език 2 думата “борец” се обяснява предимно с употреба от И.Вазов 3,”борба” се представя от цитати на Хр.Ботев, И.Вазов, Г.Димитров и Й.В.Сталин, 4

”страдание” - с цитати от Л.Каравелов, Хр.Ботев,И.Вазов, Елин Пелин 5

,”страдалец” - с цитати от И.Вазов и К.Христов 6,”страдалница” - с цитат от Т.Г. Влайков 7,”мъченик” 8 и “мъчител”- с цитати от И.Вазов 9,за сметка на “мъчение” ,представено от цитат на Д.Димов 10.

       Опозицията борци и страдалци не присъства  често като буквални лексеми в творби,свързвани apriori със страданието. Софроний Врачански,например не употребява думата “страдание” в “Житие и страдание грешнаго Софрония” освен в заглавието, но спестената употреба на лексемата не отменя действителните страдания.В “Нещастна фамилия” на В.Друмев и “Изгубена Станка” на И.Блъсков също конкретните употреби на “борец” и “страдалец”  липсват,макар че литературната критика (Т.Жечев) представя повестите чрез опозицията борци и страдалци. Липсата на честа употреба на лексемите “борец” и “страдалец” не означава,че  опозицията борци и страдалци я няма, нито я отменя.Независимо от липсващото конкретно назоваване, тя  съществува и е неотменна за разбирането и “написването” на българската култура 11 . С нея “нашият” е най-добрият от всички възможни светове.”Нашият” е съвършеният свят,но и в един съвършен свят не всичко е съвършено, ако се позовем на Волтер. На оня свят,принадлежащ на мъртвите,в рая, може да има всичко,но няма кръчми. Дядо Матейко от едноименния разказ на Елин Пелин проговаря и през “жалбата” му правилата на “вечния” живот и “сегашното” време съвпадат в “нашия” свят.

          Докато разменят местата си в наличието на “даден” в историята и извън нея културологичен “оглед”, докато постулират и диахронно пренасят “хуманизма” и “демократичността” на българската литература борците и страдалците основават и поддържат идеята за свобода. Знаци на "изчистване" - човешко убийство,но и човешки стремеж борческото и страдалческото създават чрез вярата и езика през Възраждането,а след него - чрез проекта ригидно “общество” и в самото си битие са заличаване(прочистване) и пренаписване, някакъв  палимсест и въобразяване във и с  възприемане. С тях се “постига” народ/етос,"народопсихология",деймонът-характер и "възрожденско" преживяване. В заличаването(палимпсеста) се наслагва елиатската идея да се почитат като хора-хората,боговете като богове  законодателства. Но в него пак чрез борбеското и страдалческото човешкият разум  отличава и порядъкът, и хаосът. Оказва се,че идеята за свобода е единствеността на критическите уроци в сочените като “българска история на литературата” свидетелски показания/позования.Поддържана през трупове, “оживления”, ”възкръствания” битки, ”застои”, ”завои” и други идеята за свобода има своя история. През маниера тя  да бъде постоянно  освобождавана борците и страдалците показват, представят, “доказват”, ”аргументират” съществуването й - на българска свобода, докато тя се изписва за “национална” и “общочовешка” 12 .

             Българската литература е ”наша”, “родна”,”съвършена” и “сладостна”,но в нея убийството,както и начините на убийства на хора са част от пожелаването и представата за борба и страдание. Абсурдът е тук, на земята й,в движението,във фигурното,в дейксисното(божествено-човешко) и е покана за оставане.

           Амбивалентни  и единосъщи,борците и страдалците изразяват самото насилие като маркер на движение и недостиг, на”растеж”,”развитие”,”себеактуализация” и “пречка” на жизнените процеси(еволюция и революция), на снаждане и отделяне на път и стъпка. Насилието е клише,повтаряно постоянно в литературата,доколкото тя "отразява живота”.

         Историята на българската литература представя как  насилието  присъства  постоянно и незабележимо в отстояването на сладостното и родното,без значение в името на какво е възторгвано и защо е хвалено и култивирано.Настоящият текст е опит да се отбележат  знаците на насилие и какво крият те в българската литература от Възраждането до Втората световна война.             

                Опитът - да се даде уточнено определение на насилието засега едва ли е задължителен, защото търсенето на универсалност и всеобщост напомня от една страна най-малкото за класификацията т.е. абстрактното и “ненапълнимо” определение. От друга - опитът да се даде универсално определение за понятието насилие среща закона за обратното съотношение между закон и съдържание на понятието. Едно максимално широко определение  няма да открои спецификите на съдържаните актове вследствие, така както уточненото предварително няма да е достатъчно да ги изкаже. Затова се предлага придържане към едно работно определение на насилието: Насилието е действие или поредица от действия, които предпоставят жертвоприношение и които водят предизвикване преживявания на страдание.

 

    Бележки :

1. Тодор Христов,“Първи стихотворци или теорията на литературата на практика”стр.191,в сборникът “”Краят на хилядолетието.Носталгии,раздели и надежди” УИ”Св.Климент Охридски”,Сф,2000г.         

2. Речник на съвременния български книжовен език,БАН,том първи,Сф,1955,Речник на съвременния български книжовен език,БАН,том втори,Сф,1957,Речник на съвременния български книжовен език,том трети,Сф,1959г.

3.

Bukvite\Буквите
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Бях...
Конкурси на Фондация "Буквите"