БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Мъдрецът

Иван Милтонов Николов (Лудетино)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

 

В мрака на нощта мечтаех чистота. Започнах да отхвърлям целите си и фалшиви добродетели, оголвах своята душа в търсене на истина. Предизвиканата буря изхвърли много от наслоилите се пластове, но много не бе достатъчно. Копнеех аз за всичко. Измъчван, изхвърлих завивките, съблякох дрехите, взех решение и хвърлих в болезнена дрямка.
След няколко часа се събудих и започнах да отдавам последни почести на свойто тяло. Разделих се с въздългата коса, изрязох ноктите, насапунисах тялото и го изкъпах. Последен поглед в огледалото, нахлузих бяла роба и обух сандали. Почувствах се чист, но не толкова колкото желаех. Излезнах от своето скривалище оставяйки вратата зееща. Отрекох се от всичко и започнах своят път.
Знойно лято, прахоляк, мухи и муцуните намръщени.
-         Къде си тръгнал самохвалецо?
-         Как къде, поел е към свойта гибел.
Краката бодри като никога, крачат, бягат от зловредният човешки мирис.

Гората се превърна в моето убежище. Времето измервах с падането на листата от дърветата и раждането на цветята. Детството ми прекарано в града бе вече почти забравено, както и човешката реч.
Станах едно с природата, разкривах нейните тайни, смеех се на кръговрата й, радвах на всяко нейно начало. Събирах корени и жълъди, пиех дъжд, и свирех с вятъра. Говорех с птиците и спях в тревата. Опознах тревите и гъбите, а животните вече не се притесняваха от компанията ми. Притеснението се прехвърли върху малкото хора, които срещах по пътя си. В началото ме избягваха, замеряха с камъни или пък се налагаше да бягам от насъсканите по мен овчарски кучета. Но скоро помогнах на един изгубил се в гората, излекувах друг с помощта на моите билки и вече започнаха да ме гледат с уважение и боязън. Въпреки тези срещи устата ми все оставаше суха за човешка реч.
Беше лято и бях тръгнал към моят най-голям грях – горските ягоди. В своят захлас се бях отдалечил доста и съзрях непозната рекичка, наведох се над нея и съзрях дивите непознати очи, които се взираха в мен от нейните дълбини, бяха очите на луд. Очи впили се в изпито старческо лице с предълга мръснобяла брада. Съсухрени ръце и тяло облечено в изпокъсани парцали. Стреснат се отдръпнах. Колко време ли е минало? Колко още има да пречиствам своята мръсна душа? Дали някога ще бъда достоен да се изправя пред истината? В този момент се зарекох, че още на другият ден ще тръгна към свойта цел. Целта, която е привличала толкова много аскети по тези земи – вечно белият връх на планината възвисяваща се отатък долината. Завърнах се в своята пещера. През нощта се отдадох на молитви и увещавах светата гора да ми позволи да стигна своята цел. Утрото ме подкани, аз взех своята тояга, погледнах изранените си боси крака и тръгнах.
През нощта се изви буря и се сгуших до едно изгоряло дърво. Събудих се и не можах да повярвам колко съм се доближил до едно от малкото селца в околноста. Отправих взор към върха и отново тръгнах. Не след дълго откъм селото се дочуха невъобразими викове, погледнах със страх приближаващите се към мен двайсетина човека. Не бях виждал толкова хора от цели десетилетия. Заля ме миризма на свинско, вино и обори. Свърнах от пътя и се проснах на земята в последният момент.
Стъпките стъписано спряха.
-         Ха къде ли отиде?!
Пред мен се просна човешко тяло, завъртя се и отправи голямото си червено лице и бляскавите си очички към мен, а устата му започна да бълва толкова много думи, че в началото ми беше трудно да разбера какво ми говори.
-         Мъдрецът, мъдрецът от гората. О позволи ми, позволете ми да се представя... а цялото село е пламнало от тази болест, само вие може да ни спасите вие, вие... да изкупите греховете ни.
-         Глупако престани с твоите глупости, позволете да ви помогнем – това каза Гърбушко и понечи да ме подхване с още двама от своите придружители.
Отдръпнах се погнусен. На секундата бях заобиколен от цялото това множество всичките бяха едни дребни, мазни и грухтящи грешният човешки език, че ми станаха противни веднага. Исках само да ме оставят на мира, а те ме гледаха любопитно и ми бутаха в ръцете ту парчета гниеща плът, ту застояла вода. Няколко пъти посочих към върха и сметнах въпроса за решен, но когато пожелах отново да тръгна те препречиха пътя ми. Това се повтаряше отново и отново, като освен всичко това, през цялото време с мазният си глас нареждаше Гърбушко, които се представи и каза, че е свещеник от града и че бил чувал много за моят праведен начин на живот. Кръстих го Гърбушко заради отвратителният му прегърбен нос, винаги когато го погледнех все този нос виждах. Представи ми и другите, първото от тези създания които видях се оказа кмета на селото – Червенобузко. Започнах да си давам сметка колко по-добри са били селяните, които срещах в гората и с които се разбирах само с няколко кимвания или като им подметна увити нужните им билки. Гърбушко говореше ли говореше, а другите препречваха пътя ми и тогава сторих това което няма да си простя, от безмълвните ми уста се изтръгна:
-         Какво искате от мен, оставете ме да отида при Бога.
Всички се стъписаха за миг, след което Гърбушко извади бележник и веднага си записа нещо.
-         Не се гневете мъдрецо, ние не искаме да пречим на вашите желания.
Омръзна ми цялата тази разправия и просто отново посочих към върха.
-         Там ли искате да отидете? Мда, но ние разбира се, ще ви съпроводим до там където желаете да отидете.
Всички тръгнахме заедно. Като най-отзад вървяха и натоварени мулета с багаж. Само Гърбушко и Червенобузко се осмеляваха да разговарят с мен, което беше все пак малко облекчение.
-         Ще желаете ли кон, селото разполага с чудесни ездитни коне.
Приказки и приказки – вода, храна, дрехи, обувки и други, други. Аз само клатех тъжно глава. Добре че до горе не срещнахме никакви населени места иначе сигурно щяха да поискат и да спя в легло.   
Първата вечер преспахме все още в подножието на върха. Събудих се давейки се, в устата ми някой наливаше вода. Погледнах уплашените очи на Чревенобузко, през целият път бях бесен, никога през последните години не съм бил така ядосан, цялата тази хармония към която се стремях се бе изпарила. Върха се доближаваше. На втората сутрин се събудих и веднага усетих нещо странно краката ми се чувстваха толкова добре затоплени и не ме боляха. Бяха ми обули някакви обувки от кожа отново изригнах вътрешно, но съгледах красивият бял връх и унилите муцуни, които се бяха разстроили от моята реакция, така че оставих новите си обувки. Гърбушко винаги вървеше непосредствено до мен и се ослушваше, наблюдаваше всяко мое действие, а ръката му пишеше ли, пишеше в неговият дневник.
Всяка следваща сутрин се събуждах с някоя нова изненада, скоро спях с одеяло, бях с нови дрехи, а на последната сутрин точно преди да щурмуваме върха дори ми бяха измили косата и направили нещо като прическа прибирайки я назад. Търпях всичко това заради целта си.
Дойде и денят. Стигнахме до голият, студен, недокоснат връх. Помолих ги с жест да ме оставят сам, с неохота го сториха. Обиколих го веднъж, после втори път, отидох до самият му връх и се надвесих над него. Времето беше странно слънчево, погледнах надолу, снегът блестеше, дърветата се извисяваха, вятърът свистеше, природата живееше, отново се почувствах част от всичко това. Слънчевите лъчи започнаха да играят, да образуват форми. Привидя ми се подканваща ръка, след което видях И неговото лице да се рее във въздуха съставено от слънчеви лъчи, надвесих се над ръба. Дочух викове от някой друг свят, протегнах ръка и в този момент нещо ме хвана и върна на ръба на скалата. Гърбушко и още двама от тези жалки хора ме държаха и стискаха здраво. Вътрешно извиках, само не това, само не на ръба на моето спасение. Всичко в мен се срина и припаднах, всичките тези лишения, които правих толкова много време загубиха своят смисъл.

Събудих се в прекарсно легло, в стая обзаведена тъй пищно че веднага затворих очи. Отрекох се от всичко за да получа всичко това което не желая. Отново отворих очи и съзрях Гърбушко които седеше на един стол и си записваше нещо, погледна ме и се усмихна. Нямах сили дори да помръдна. Следващите дни ме тъпчеха с пилешка супа, четяха ми и ми говореха, а Гърбушко през цялото време изписваше десетки страници с думи от безмълвните ми устни. Скоро се почувствах по добре. Започнаха да идват на посещения при мен, светски дами и високопоставени лица, да идват и ми задават въпроси, за света, вселената, Бога, енергиите, карма, йога, кундалини, монофизитизма... През всичкото това време аз само виждах едно изтъкано от светлина лице и протегнатата му ръка.
Тази нощ аз се върнах отново там, разбрах, че нямам нужда от онзи връх, че онази ръка е вътре в мен. Ние станахме едно.
На сутринта златната клетка бе празна, мъдрецът си беше отишъл.

из “Живота на един мъдрец”
... и тогава му подвикнал един от търговците:
-         Защо вървиш към свойта гибел самохвалецо.
А той се обърнал и рекъл:
-     Но моята гибел, това е моята свобода.

      


2004-02-05

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)