БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Притча (разказът е отличен на конкурса"Зимни литературни вечери - "Витошко лале",София 2003г.)

Кирил Цветанов Кирилов - СТЕН ЛЕОН (стен леон)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Притча за Утешителя (разказ) Отчаяния стоеше с примка на шията върху стар дървен стол и преосмисляше като в треска последното си решение. “Как стигнах до тук?”  премина през съзнанието му дежурния за всяка несполука въпрос и в миг пред премреженият му поглед се изниза дълга поредица от неприятности, които го преслед-ваха от година насам. Отначало му се мярна приятна картина как той усмихнат прег-ръща жена си през талията и заедно с нея наблюдава тяхната малка дъщеричка как суче, как притваря големите си детски очи от у-доволствие… и веднага след това нахлу студената сянка на ужасната сцена от миналия осми декември, когато същата тая мила женица го нападна като див звяр с нелепи обвинения в изневяра… Сетне си с-помни за студения януари, когато прокуден от вкъщи се завърна в Б-ургас, нае мизерна студентска квартира и потърси с надежда Мария  безнадеждно влюбена в него от години, и после най-неочаквано се оказа, че всичко е свършило преди да започне, защото тя уморена от толкова много чакане беше тръгнала с друг. През февруари, всичките му усилия да замине на гурбет в чужбина се оказаха напразни  само хвърли пари на вятъра за преводи на документи, за нотариални з-аверки, за езикови курсове… И през март беше отвратително  т-огава пък кой знае защо задигнаха раздрънкания му трабант – е-динственото наследство от неговия баща… През април тръгна да си търси работа по специалността, но навсякъде удари на камък  р-аботодателите само бегло поглеждаха изкараната с толкова труд м-агистърска диплома и вдигаха рамене преди да го отпратят в най-добрия случай с мъгляви обещания… Други направо го обезсър-чаваха с изтъркани изказвания, че сега виждате ли в България е м-ного трудно и то не само за младите хора. Даже през лятото неприят-ностите продължиха да се сипят върху му – изпадна в дълбока д-епресия след развода. Есента се оказа сам, без пари, без любов, без собствен дом или надежда за бъдещето, а зимата напук на всичко щ-еше да се окаже и мразовита…  Имах всичко, за да бъда щастлив – дом, любимата ми жена б-еше до мен, работех и имах надежда за бъдещето, а сега… Явно не ставам за нищо!  прошепна Отчаяния с печален глас, две сълзи се търкулнаха по лицето му, наведе глава, почувства твърдият клуп на примката да се врязва под адамовата му ябълка.  Никой няма нужда от мен. По-добре всичко да свърши веднъж завинаги. Още сега! Той вдигна глава, погледът му спря да блуждае, изведнъж се и-збистри, стана стоманен, решителен. “Сега просто трябва да ритна столчето под мен  обобщи О-тчаяния, но не намери сили да го стори, една от мислите му още не искаше да го стори.  Нека да помисля още малко! Нима наистина няма поне една причина да живея?”  Няма, няма… детето ми ще израсте без мен. Без спомен за т-ова жалко човече, в което се превърнах. Жена ми ли? Ако ме няма п-о-лесно ще си намери някой друг, който наистина ще се грижи за нея – гласът му се отразяваше глухо в голите стените.  В България няма място за такива като мен… и в целия свят няма. Мене никой не ме обича! Представи си се как стърчи глупаво в мрака върху стол в цент-ъра на студената стаята. Погледна навън над покривите на заснежен-ите къщи, стори му се, че чу лютия рефрен на северния вятър, който сякаш вилнееше в душата му. Още по-нелепо беше, че в съзнанието му се появи стих от забравена песен, която обаче отлично отговаря-ше на тъжното му настроение: Угрижен съм и като малцина от звезда злочеста озарен; животът бе възторг и половина – от реалността сега съм огорчен; бедняк и сам в един и същи час – все неприет и нежелан съм аз. Отчаяния въздъхна дълбоко и си помисли: “Колко странно, Господи! Сега съм тук, а след миг няма да ме има, няма да ме бъде…  пое си дъх, задържа го, полюля се върху с-тола и той жално изскърца, после внезапно изпращя и пропадна под стъпалата му.  Спаси ме, Господи…” Всичко стана за секунда, въжето го стисна за гърлото, гръбнак-ът му се разтегна като корда, краката му се размахаха във въздуха, ръцете му се вкопчиха в примката и я задърпаха с неистова сила. О-чите на Отчаяния щяха да изскочат от напрежение, сякаш дълбоко в тях се пукна кървав мехур и след това започнаха да се случват много странни неща. Отначало стените на стаята започнаха да светят със собствена светлина, стъклата на прозорците се раздвижиха като п-овърхността на езеро и в тях се появиха наскърбените ликове на м-айка му и баща му, после зад тях се наредиха всичките му роднини. Те го гледаха как се задушава, мълчаливо, със съжаление… Сетне п-ред тях пристъпи дългокос и брадат млад мъж облечен в бяла дреха, която се ветрееше зад гърба му. Прекрачи отсреща, влезе в стаята, п-огледна Отчаяния с кротък поглед, вдигна длани към небето и рече с благ глас:  Дойдох, човече, вече съм тук с теб. Утешителя се явява пред теб, за да те подкрепи, когато си в голяма трудност. Отчаяния най-сетне намери сили в себе си, остави въжето и п-ротегна ръце към Утешителя… тялото му се люшна като риба на к-ука, но някак си успя да улови дланта му. За миг почувства благодат-на топлина да се разлива по цялото му тяло, сетне чу свистене от р-азмахването на гигантски крила и видя над главата си огромен а-рхангел, които го погледна милосърдно отгоре, завъртя златния си меч, и разсече въжето с думите:  Утешителя скоро ще слезе при река Марица. Слез и ти на земята, и гледай къде стъпваш, защото ще живееш, и ще те носят ветровете по четирите краища на земята, докато свят светува. Примката най-сетне го пусна, той се стовари с цялата си тежест върху останките на стола. Пое си глътка въздух с вик, жестока болка го преряза през гърдите като с нож, успя да хвърли бърз поглед н-аоколо. Всичко в стаята беше както преди, но той вече не беше с-ъщият, нещо в него се беше променило. Имаше ново сърце. “Може би всичко е било насън  помисли си Отчаяния. В д-ушата му нахлу спокойствие, в съзнанието му настана тишина и с-ърцето му потръпна, когато сякаш дълбоко в него отново прозвуча гласът на Утешителя:  Тръгнал съм преди години към теб, за да се срещнем навреме. Готов съм да те разбера, да те утеша, да те с-пася, ако ме пожелаеш с цялата си същност. Позволи ми да те д-оближа, човече! Ела, моля те, поеми моята ръка и аз ще ти п-омогна. Ще остана с теб толкова дълго, колкото желаеш. Надявах се да избегнеш огорчението от тази си постъпка, но ти не се т-ревожи  вече ти е простено. Зная с какви тежки изпитания е осеян пътят на човека. Твоето поколение е принудено да напуска р-одината си, семействата, невръстните си деца, да робува и слугува на чужденци, зная, но такава е съдбата ви. Необходимо е всички ние да приемаме смирено изпитанията в живота и да продължаваме с вяра нататък – напред и нагоре. Вече ще бъда редом до теб през т-воя живот и повече никой няма да те притеснява. Ще вървя до теб, с теб, в теб. Ще остана с теб, ще стана най-добрия ти приятел. Повече няма да си сам. И ако утре прегърнеш някого в мое име, за да му вдъхнеш надежда също като Утешителя, дългът ти към мене ще бъде изпълнен. Предупреди всички за най-опасните грешки, които се допускат през младостта. Сподели им как ти самия се бореше за глътка въздух; как се предаде на отчаянието, защото беше загърбил корена на своята вяра. Преглътни вместо отчаяните горчивия плод на изкуплението и им дай да вкусят капка от познанието на твоя живот! Излекувай ги от самоубийствената болест, защити ги… и повече не дръзвай да предизвикваш смъртта… нито твоята, нито чуждата!” Гърдите го боляха при всяко дихание, но въпреки това се почу-вства щастлив, че още диша, че още живее, че още ще бъде. Докосна с треперещи длани счупеното си ребро, изохка, когато понечи да с-тане. Допълзя някак до телефона, набра номера на бърза помощ. П-рошепна с усилие няколко думи на дежурния лекар, постави с-лушалката на вилката и се отпусна изнемощял. В главата му п-родължаваше да се блъска закъснял въпрос: Дали беше наистина? После в съзнанието му се появи друг стих от онази същата забравена песен: Приятелю, в живота има лоши дни, дори и в грижа пак ме погледни! Ела, послушай пулса в моите гърди, тоз славен припев с мен си припомни: настане ли за тебе тежък час – добре приет и пак желан ще стана аз. Отчаяния вече беше обнадежден. Щеше да минат много месе-ци, докато се излекува напълно; щеше да има много дълги часове, за да преосмисли живота си и да започне всичко отначало. Животът п-родължаваше, времето минаваше, навън отново заваля сняг. Скоро някъде отдолу долетя, засилващ се вой от сирена на лин-ейка. © автор: Кирил Цв. Кирилов, януари, 2003г. © редактор: Снежана Тод. Стойчева
2003-10-19

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)