БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Три: Враг на враговете

Георги Иванов Христов (hris burg)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

Вече за стотен път обикалях трудовите борси. Така или иначе, работа за хора над трийсет години трудно се намира. Ядно се упреквах, че вместо да завършвам висше образование, трябваше да изуча занаят. Сега, смачкан от недоимъка, преживявах ден за ден. Нямах никакъв шанс, но все пак обикалях. Да се прибера обратно в тягостната обстановка на ергенската ми квартира, честно казано, нямах сили. Когато стигнах до Бургаския свободен университет, реших да се отбия вътре. Често на таблото за обяви до кафенето му имаше бележки, които ми помагаха да преживея някак. Бях още младолик за възрастта си и често ме бъркаха със задочниците от различни курсове. Пък и над чаша кафе можеше да висиш три-четири часа, без някой да те изгони. Случайно можеше да ми провърви и някой да си забрави сутрешния вестник…

Още докато слизах по стълбите, огромен “чаршаф” привлече вниманието ми: “Скъпи студенти, трудова борса “Нешънъл инвейжън” ви предлага почасова работа. Обадете се на телефон 84 40 74 или елате веднага в офиса ни на ул. “Васил Априлов” № 24, етаж 4. Местата са ограничени!”. Рязко се завъртях и се отправих към указания адрес. Бях обръснат, ризата ми бе изпрана, а панталонът изгладен. Какво повече биха желали, освен лична карта или паспорт?

Когато пристигнах, останах изумен. Възстара лелка сновеше из офиса и говореше по мобилен телефон. Очукано средновековно бюро, вехто още от Априлското въстание, дървен стол с оръфана тапицерия и липсата на компютър допълваха скромния фирмен интериор. Жената махна с ръка към мен, в смисъл да почакам, и продължи разговора си. Облегнах се на рамката на вратата. Без да се впечатли от втренчения ми поглед, лелята ме изучаваше. Не се притесних изобщо, защото скъсаните ми на задника слипове изобщо не се виждаха. Липсващото копче на ризата умело бях скрил с токата на колана си. И все пак имаше нещо в погледа й, което ме караше да се чувствам като ученик пред класната. Прикрих смущението си с пъхане на ръце в джобовете. Надявах се, че тази поза ми придава нахакан вид. Дамата най-сетне приключи разговора с приятелката си, точно толкова безсмислен, колкото всички подобни разговори и се обърна към мен:

- Кажете, млади човече, с какво мога да Ви бъда полезна?

- Мадам, ако това е фирмата “Нешънъл инвейжън”, тук съм във връзка с вашата обява в Бургаския свободен университет за почасова работа.

Тя измъкна ксерокопие от някакъв формуляр и ми го подаде.

- Да, това е канцеларията на бургаския ни офис. Попълнете данните и елате отново, когато сте готов. След кратко интервю може би ще ви наемем. А сега ме извинете, чака ме работа.

Без да ми обърне повече внимание, антиката се настани зад бюрото и взе да прелиства бежова на цвят папка. Вдигнах рамене и излязох, без да се сбогувам. Не бях дори малко камъче, което да предизвика вълнички в блатото на собственото й самодоволство… Тръснах глава, за да прогоня нерадостните си мисли, и трополейки по стълбите, заразглеждах формуляра. Нищо особено – пол, възраст, имена…, родители…, ЕГН…, номер на студентската книжка и така нататък. Излязох от тясното входче и се огледах. Срещу него бяха пейките на подлеза пред Театъра за опера и балет. Слънцето все още не прежуряше, така че спокойно можех да се заема с попълването. Тръшнах се на първата скамейка, измъкнах евтиния черен “Шнайдер” и се заех с тази задача, поради липсата на по-належаща. След половин час приключих с бумагата и отново се преборих със стръмните стъпала до четвъртия етаж. Връчих тържествено хартията на жената и зачаках.

- Наистина ли сте сирак и нямате роднини? – попита ме тя.

- Да, госпожо – отвърнах.

- Тогава нещата за Вас май са много сериозни, младежо?

- Ами… да.

- Елате направо утре сутринта в девет часа. И не закъснявайте. Ядохте ли нещо днес?

- Е, чак толкова зле не съм. Но ако отпуснете скромен аванс, бих могъл да Ви ги върна, след като започна работа…

- Много сте уверен. Но си мисля, че ще Ви наемат. Вземете тези десет лева. Приемете ги като … аванс.

- Благодаря – казах и си тръгнах.

Разбира се, парите изпих още същата нощ. На другата сутрин, свеж като ряпа, пълен с ентусиазъм и желание за себепоказност, в уречения час се явих в “Нешънъл инвейжън”. Жената бе намерила начин отново да ме изненада. Тумба млади хора – момчета и момичета от всякакви възрасти, се тълпеше още пред входната врата. Веднага разбрах, че шансовете ми да пробия тази стена от тела са минимални и примирено се наредих на опашката. Лелката достолепно изнесе стотте си килограма и веднага всички я наобиколиха.

- Моля за тишина – извика тя. – Сега ще ви прочета имената на одобрените. Всеки, който си чуе името, да дойде отново тук в три следобяд. Нарочен автобус ще ви откара извън града, където веднага ще започнете работа. Добрата новина е, че ще получавате двадесет лева на ден, плюс квартира и храна. Моля за внимание, започвам да чета…

Нямах идея дали съм в списъка, но зачаках. За моя изненада възгласите на съжаление бяха малко. Чудех се какъв ли е този работодател, който ще поеме толкова работници? Имената, подредени акуратно по азбучен ред, се лееха край ушите ми. Изведнъж трепнах като ужилен. Бях одобрен! Зарадвах се и веднага тръгнах към къщи.

В три следобяд два двуетажни автобуса бяха паркирали точно до подлеза на улица “Ботева”. С интерес разглеждах шарената тумба, която мъкнеше всевъзможни раници, ранички, чанти и торби. Двата си слипа /прилежно закърпени/ и двата чифта здрави чорапи бях натикал в джобовете. Без да се помайвам, влязох в единия автобус и седнах. Дръпнах пердето и загърбих шумотевицата около мен. Съвсем откровено задрямах. След няколкочасово пътуване пристигнахме на местоназначението – вдън горите тилилейски на Странджа-Сакар. Посрещна ни млад юначага с мегафон в ръце:

- Дами и господа, вие ще участвате като статисти в нов български филм. Той все още няма име, но се отнася за регионалните конфликти на Балканите. До лагерите има около два километра, които заедно ще изминем пеш. Моля ви да не се отклонявате от групата. Тръгваме веднага.

Общ стон и ропот се понесе из групата. Нашият водач потегли към гората и ние, като стадо овце, го последвахме. Автобусите обърнаха на поляната и потеглиха по своите си работи. След много псувни и с издраскани ръце и крака, за около час изминахме разстоянието до лагера. Странен бе малкото му име. Висока телена ограда го опасваше от вси страни. Вътре в оградения периметър имаше широк плац и десетина бараки от дърво. На плаца ни разделиха на две групи, мъже и жени, и ни разпределиха по бараките. С нещо цялата организация ми напомни военен лагер. Докато моите девет съквартиранти разопаковаха весело багажа си /бяха всички от един факултет/, аз си избрах легло в дъното на помещението и се отпуснах връз него. След малко се довлече някакъв чичка, който взе да ни обяснява как ще изиграем масова сцена. Бях участвал вече в снимки като статист, та го слушах с половин ухо. На няколко пъти той поглеждаше към мен. Когато приключи с обясненията, ме повика:

- Ей ти, там, в ъгъла! Я ела насам и кажи как се казваш?

Изправих се с неохота и се представих. Той ме погледа още минута-две и каза:

- Ела с мен.

Излязохме от тъпата барака и тръгнахме през площадката. Изминахме десетина метра и влязохме в друга подобна. Вътре имаше десетина човека, мъже и жени, които се караха нещо. Щом пристигнахме, веднага млъкнаха и ни загледаха.

- Това е Камен Стоименов – представи ме моят спътник. – Щом се вгледате в него, ще се уверите, че дубльор вече не ни е нужен. Той пристигна в днешната група.

Бурно веселие обхвана присъстващите. Всички скокнаха и ме задърпаха насам-натам. В настъпилата суматоха заприказваха един през друг. В крайна сметка успях да разбера, че съм като две капки вода с изпълнителя на главната роля. Получих собствен договор за хонорар и веднага се надух. Разясниха ми какво ще правя на следващия ден и ме поканиха да прекарам вечерта с тях. Умирах си от кеф – шега ли е това да пиеш с режисьора, постановчика, сценариста… И то на филм!

На другата сутрин ме изритаха рано. Главата ме болеше силно от местната парцуца, но не ми дадоха миг покой. Навлякох дрехите, които ми метнаха, изслушах за седемдесети път описанието на дубъла, в който щях да участвам, и се запътих към мястото на снимките. Трябваше да играя командира на македонски спецотряд, който воюва с албански бунтовници в гората. Залегнал в една траншея, трябваше да изкомандвам група баламурници да атакуват врага. Оставайки сам с радиостанцията, докато се свързвам с щаба,  щеше да се появи албанец, който да ме рани с изстрел. В ръкопашна схватка трябваше да го поваля и да го убия с един интересен нож, който се прибираше навътре при докосване до тяло.

Когато снимките започнаха, някак всичко се обърка. Изревах на моето отделение да атакува, те хукнаха от траншеята и откъм горичката затрещяха “калашници”. Изведнъж много реалистично моите войници изпопадаха с викове на ужас и болка. Докато схвана какво става, при мен влетя албанец и стреля с пистолет. Куршумът прониза горната част на дясната ми ръка. Изревах от болка и скочих към нападателя. Мушнах с ножа и … по лицата и на двама ни пролича изненада. Когато издърпах острието от гърдите му, с глух стон той се строполи в краката ми. Топлата кръв закапа от ... съвсем истинския нож.

Секунда по-късно вдянах – избираха хора-сираци или такива, които са отдалеч. Всичко изглеждаше реално… защото беше реалност, нас ни избиваха пред камерата! Сетих се, че в следващия кадър щяха да хвърлят граната по мен, уж до траншеята, и веднага хукнах към гората. Зад себе си чух викове и стрелба, но не спрях. Изминах не по-малко от километър и тогава спрях. През пръстите ми избиваше кръв от раната. Веднага отпрах едно парче от тениската си и се превързах криво-ляво. Една стара зеленика ми предложи убежище в клоните си. На три метра от земята бавно започнах да събирам яд. След малко тумба истински войници преминаха в разпръсната верига. Бяха организирали хайка за мен. Беснеех, но знаех, че нищо не мога да направя сам, докато не мръкне. Чудех се каква ли участ готвеха за останалите от групата? Загубата на кръв ме замая. Подпрях се стабилно на чатала от клони и задрямах.

Събуди ме предчувствие за нещо лошо. Огромната пълна луна грееше право в лицето ми. В следващия миг ярко грейна прожектор и затрещяха изстрели. Сред крясъците и писъците долових глухото боботене на картечница. Всичко свърши за броени минути и разбрах какво точно са приготвили за групата ми – масова смърт в лагера през нощта. Време беше да действам. Свалих парцала от ръката си. Раната напълно бе заздравяла. С мъка потиснах желанието си да завия срещу луната. Спуснах се безшумно от клоните и бавно тръгнах към сцената на масовото клане. Зрението ми се подобряваше с всяка измината крачка. Двамата часови, които пазеха на четири-пет метра един от дру,г елиминирах безшумно за секунди. Положих телата им внимателно … и не издържах. Поддадох се на инстинкта си и, обръщайки се към луната, нададох силен вой.

Щях да ги избия до един.

И исках да знаят това. Винаги се случваше така – все нещо не разбирах от обърканата човешка психика. За да изглежда реалистичен някакъв филм, те избиха десетки себеподобни. А обвиняваха в кръвожадност мене – върколака-вампир! Тръгнах бавно сред сенките.

Никаква милост! Никаква милост за разхитителите на човешката суровина! А аз ще им пазя диета… тъй ли? Всички ще прекарам под ножа!


2003-08-22

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)