Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Електронен журнал  
  Най-нови (6)
  Последни отзиви (0)
  Първи публикации
  По раздели
  По азбучен ред
  Случайни произведения
  Последнo прочетени
Препоръчано   .
Препоръчано
  По раздели
  По азбучен ред
  Случайни произведения
.
.
Автори   .
  По азбучен ред
  Нови автори
.
.
Преводи и чужд.език   .
  По раздели
  Преводачи
.
.
Други   .
  Фотоархив (ново)
  Видеоархив (ново)
  Реклама
  Статистика
Оn-line помощ
  info@bukvite.bg

Клуб 'Буквите'
.
.
 
ТЪРСЕНЕ   


Разширено търсене
Google Analytic
 
Прeпоръчвани Е-книги  
   



Когато гръм удари...  
832. За автора и името му

"Някогашната роза остава само в името; 

ние запазваме само името" 
У.Еко, "Името на розата"

 

Кой трябва да се грижи за създаване име на автора?

Това е един от основните спорове при издаването на български автори. Авторите са на мнение, че те са написали един текст и са си свършили работата, останалото е работа на издателството.

Издателите, от друга страна, предпочитат да работят с вече доказали се автори, с известно име, като се занимават само с рекламата на самата книга, а не със създаване на име на автора от нулата.

Всъщност и двете страни са прави. Но първо ще обясня защо се налага всичко това.

Българската литература са продава основно от известността на автора, а не от качествата на текста!

Причините за това са няколко:

На първо място – дълбоко вкорененото недоверия към българските автори. Корените на това се крият още в началото на издаването през 90-те, когато масово се издаваха какви ли не глупости. За жалост този процес продължава, а никой така и не се нае да отделя сеното от сламата. Литературна критика няма (на никакво ниво), а няколкото изявяващи се блогери, пишат в стил Куельо, за читателки с мозъчния потенциал на манекенки.

На второ – масова нелоялност на авторите. Аз лично съм направил десетина души много известни, а на повечето първата им работа беше да си вирнат носа и да тръгнат да се оправят сами. Допълнение  е и масовия непрофесионализъм. Авторите пишат когато и каквото им се пише, без спазване на какъвто и да е било план. Вероятността авторът да не завърши книгата в нужния срок и качество е над 50%, а вероятността да не напише следваща книга (първа книга рядко се изплаща) или да отиде с нея при конкуренцията е над 80%.

Именно затова в България масово се издават десетина имена и най-вече – масово се купуват само те. Това са автори, които са се доказали във времето и най-вече – успели са да направят име. Вероятно излизащата утре книга на Калин Терзийски е слаба, сравнена с Йовков и Елин Пелин, но гарантирано е на нива над средното за България. Затова и ще се купуват. Читателите имат някаква представа какво купуват, а не „котка в чувал“ както при повечето автори. Имайте предвид, че много малка част от читателите могат да оценят реалното ниво на една книга. Повечето са на етапа – „харесва ми/не ми харесва“.

Кой все пак трябва да създаде това име на авторите?

На Запад това се прави от литературните агенти. Такова нещо в България няма, не защото няма обучени хора, а защото при оборотите на продаваните книги, на тях просто няма откъде да им се плаща. Един среден български автор в най-добрия случай да получи 2-3000 лв годишно за книгите си. Какво точно може да свърши литературния агент с полагащите му се десетина процента?

В България това остава в ръцете на авторите. Досега, въпреки два проведени конкурса „Търся издател“ съм видял много малко автори, които имат някаква представа и план какво да правят.

Повечето са на етапа – пратих ръкописи до всички издателства и чакам.

Подчертавам дебело – не е работа на автора сам да рекламира книгата си. С издателства от типа – ето ви едни книги и се оправяйте, не ви препоръчваме да работите.

Авторът има важно място в маркетинговия микс по продажбата на една книга – среща с читатели, премиери, поддържане на обратна връзка и много още. Но всяко едно нормално издателство си има хора които разработват и координират рекламните стратегии. Авторите е необходимо само да изпълняват задачите си.

Но за да стигнете до този етап е нужно да си изградите на можещ и лоялен автор. И-то не е случайно. Как да стане това – писано е много по темата, позаинтересувайте се. Интернет и социалните мрежи дават много възможности, стига да не ги ползвате основно за вдигане на самочувствието си и лафмухабет с други автори като вас.

10 000 лайка не са 10 000 продажби!

 

В следващата колонка ще развием темата защо повечето автори се купуват само от приятели и роднини и доколко за това е виновна нагласата на самия автор.

 

  2913-10-17
Когато гръм удари...  
1071. За книгите, читателите и купувачите

Сред българските автори съществува една идеализирана представа, че техните купувачи са едни анонимни, имагинерни личности, които влизат в книжарницата, разглеждат сериозно рафта с български книги и си избират тяхната.

За една малка, професионално пишеща група, това е вярно. Но това са под 5% от българските автори. Останалите, особено ако все още не са си направили име и са с първа или втора книга, ще продават основно в приятелско-роднинския си кръг.

Или иначе казано – ако не Ви познават лично или по име от нета, вероятността някой да купи книгата Ви е много малка.

Причините за това са много и не са тема на тази статия. Най-общо могат да се обобщят до две – недостатъчен рекламен бюджет и недостатъчно добри художествени качества.
И двете имат една обща причина – само от писане в България не може да се живее и книгите се правят най-общо между другото.

Докато причините за недостатъчните художествени качества обикновено са следствие на нежеланието на автора да се вслушва в професионални съвети, за да не му се развали „рошавия стил", то недостатъчният рекламен бюджет може да се компенсира с усилена комуникация.

На първо място – намерете хора, които все още се интересуват от книги. Въпреки множеството приказки, че българинът не (ме) чете, над 30% от населението си купуват редовно ежемесечно книги. Вероятността да засечете такива в „Син сити" или „Найт флай" не е особено голяма. Колкото и странно да е, подобна е и вероятността да ги срещнете в библиотеките. Там ходят хора, които не могат или не искат да дават пари за книги. Най-вече - търсете хора, които се интересуват от жанра, в който пишете. Ако пишете фантастика или фентъзи е нормално да намерите купувачи на книги в специализираните фен клубове.
 

Къде можете да намерите хора, които купуват книги?

За последните 15 години в България с навлизането на Интернет се създадоха множество литературни сайтове и форуми, в които се публикува и обсъжда литература. А откакто Фейсбук придоби популярност и у нас, възникнаха стотици групи за литература с хиляди членове.

Естествено, не всички са еднакво сериозни. Разходете се по различните места, публикувайте свои произведения, вижте реакциите, заприказвайте се с хора – така след известно време ще намерите тези, с които си допадате. Не се мъчете да бъдете „one mаn show“ и да публикувате само на Вашата страница, пък който „разбира, тука се спира“. Това могат да си позволят само автори, които по един или друг начин са направили вече име.

След като намерите подходящите за Вас хора, направете втората стъпка – смесете се с тях.

Ходете на срещите на живо, които се организират. Може и да не е много често, важното е да Ви запомнят. Има много хора, които не пишат (по принцип или просто не са в творчески период), но ходят по такива срещи, интересуват се и купуват книги.

Не се смятайте за величие като оная авторка, която ми се накара веднъж по телефона – „Ама как така няма да ме пуснете да чета в радиото, то тогава за какво да идвам!". Този начин на мислене води само до там, че на Вашите представяния не идва никой.

Следващите стъпки вече са ясни: Когато се усетите готови да издадете книга, направете ѝ страница, поканете в нея приятелите, които сте събрали досега, зарибявайте ги ежедневно с откъси от книгата, докато се издаде, планирайте премиера и всичко необходимо.

Това, в общи линии, е валидно за всички видове книги. От наблюденията си установих, че дори големите издателства като „Сиела“ и „Жанет 45“ рядко заделят сериозен маркетингов бюджет за нови български автори, а само пускат книгите в книжарниците и какво сабя покаже...

А след първа, недобре реализирала се книга, малко издателства ще Ви обърнат сериозно внимание.

  2017-11-21
Когато гръм удари...  
1069. Канали за реализация на книгата

Книжарници

Първият основен канал, за който се сещат всички автори и издатели, са книжарниците. Принципно са прави, тъй като той е бил такъв над сто години, но днес нещата са се променили в известен смисъл.

Въпреки че книжарниците увеличават своя брой и площ, за съжаление доста трудно продават книги от български автори.

Причините са много. Основният проблем е, че няма разлика между наемите на книжарница и магазин. Времената, когато книгите бяха малко, а просторните книжарници – държавни и не плащаха наем, минаха отдавна. Друг проблем е, че в момента вероятността да се намери книга при случайно търсене, стана съвсем минимална.

Естествено, всяка книжарница си има рекламни стелажи (които естествено не са безплатни) и други възможности за привличане погледа върху книгите, но основният начин книгата Ви да се купува е да бъде препоръчана от книжаря. И не само от него – в България (а и отдавна в цял свят) се купува препоръчаната и рекламирана книга. Книжарниците отдавна не са място, в което читателят се запознава с „какво ново е излязло". Новите неща се следят в интернет, а книжарницата е магазинът, в който става покупката. Шефката на „Български книжици“ с интерес разказваше как дошъл клиент, който искал да обсъдят превода на български на една нова книга.

„Аз още не съм заредила книгата от борсата, а той е разбрал, че е излязла, прочел е оригинала, прочел е резюмета и идва да си поговорим на тема дали си струва преводът, за да я купи."

В общи линии това е поведението на съвременния купувач. Времето на масовото книгоиздаване и купуване мина отпреди 20 години. В момента книги купуват само хора, които обичат книгите.

Дори и да сте заложили на книжарниците като на основна схема на продажба, не правете грешката да разчитате на големите вериги. При тях се дава приоритет на оборотните заглавия, а българските (ако не са на някоя от медийните звезди) рядко са такива. В повечето случаи българските книги са набутани по ъглите, на последния етаж или някъде отзад, ако изобщо са извадени от склада. Нещо друго – няма нагласа и в читателите да търсят български книги по такива места. Работили сме с почти всички вериги книжарници, като повечето от тях имаха приятелско отношение към нас и се стараеха да продават, но се оказа че най-много книги реализираме в малки книжарнички, специализирани за български книги – като „Български книжици“ и „Нисим“.

Явно и при книжарниците си има предпочитания и книгите на наши автори трудно се продават, точно както българските стоки трудно вървят в големите търговски вериги.

Има и друга подробност, която повечето български автори пропускат. В големите вериги книжарници се работи „на светло“ със стриктна документация. Ако разпространявате сам книгата си и не можете да издавате фактури или друга счетоводна документация, е малко вероятно някоя от тези книжарници да работи с Вас.

Един от начините да се реши този проблем, особено ако издателството откаже да Ви помогне с разпространение, са така наречените книжни борси.

В България има много такива, аз лично ползвам услугите на БГ книга в книжна борса „Искър“ (на гара Искър). Те, освен с големите вериги книжарници, работят и с множество малки книжарници на територията на цялата страна (както и с много електронни книжарници) и успяват да осигурят разпространение на книгата Ви.

Но още веднъж подчертавам дебело – ако не сте предвидили сериозен рекламен бюджет и/или книгата Ви не е в продаваемите жанрове, не разчитайте на книжарниците като на нещо повече от рекламна витрина и склад, откъдето зарибени по друг канал читатели да си купят Вашата книга.

Не забравяйте и това, че книжарниците са скъп канал за продажби.

Малките книжарнички вземат средно 35%, като не искат фактура – т.е. не плащате данъци.

Големите вериги работят средно на 40%, като към това се добавя 20% ДДС, а и накрая дължите 10% плосък данък. Реално, в най-добрия случай продавате книгата си на себестойност.

Основният канал за продажба на български книги си остава директната продажба, а именно – премиери, турнета, базари и панаири – място, където се срещате очи в очи с читателите си.

 

Базари и панаири

Това е най-лесният за организация начин. Хубавото при него е, че не се налага да каните хора, а разчитате на минаващите покрай щанда купувачи. Поне на теория е така, на практика е малко по-различно. Участвали сме в много панаири и изложения и в повечето случаи основните продажби сме правили на наши приятели и хора, които познават Буквите. Но тези панаири са много добър начин да Ви забележат – читатели, издатели, конкуренти.

В България се провеждат два основни панаира (базара) на книгата.

Пролетният обикновено е в края на май, а Коледният е малко преди Коледа. За голяма част от авторите и издателите това е основен канал за продажба. Панаирите (много се спори дали те не са обикновени базари на книги) се провеждат от „Асоциация Българска книга“. Те обикновено предпочитат да продават по-големи щандове, но ако не можете да си позволите такъв, винаги има възможност да си разделите щанда с някое издателство или да си наемете собствено малко щандче.
Участието на тези панаири е скъпо удоволствие, в общи линии ние се радваме, ако успеем да избием таксата за участие. За нормален щанд от 2 кв. метра цените са около 600-700 лв. Малките щандчета (една масичка) са около 200-300 лв.

Панаирите продължават 5 дни – от сряда до неделя, като през това време трябва да стоите зад щанда или да осигурите продавач. Продаването на щанд изисква специфични търговски умения.

От няколко години през летния период се провежда „Алея на книгата“ във Варна и Бургас, а от последната година – и в София. Организаторите разпъват големи шатри и много издателства организират свои щандове в тях.

Особеност на тези панаири е, че на тях се продават книги основно от популярния жанр. Ако книгата Ви е в по-специфичен жанр, предназначен за по-ограничена категория, това не е Вашето място за продажби.

Освен тези големи панаири, в читалищата и при различни мероприятия се провеждат ежемесечни базари на книга. Такива базари се посещават основно от хора, заинтересувани от книгите – не само читатели, но издатели, автори и други работещи в сферата на книгоиздаването, и са добро място да представите своята книга.
Естествено, всичко това са общи мероприятия.

Най-добре работещ вариант са индивидуалните премиери на книги, където можете да създадете атмосфера, в която бихте се чувствали добре.

 

Премиери, турнета

Премиерите са най-добрият начин да се срещнете очи в очи с читателите си.

Трябва добре да прецените с каква цел организирате премиерата. Основната цел на едно такива събиране е да успеете да продадете своите книги.

По-голямата част от авторите изобщо не мислят за продажби. Организират се тежки премиери с коктейли, с музиканти и накрая просто подаряват книгите. Такъв тип премиери нямат особено отношение към тази книга, затова няма да се спираме на тях.

Но именно те създават онази неправилна представа за продажбата на книги и обяснението – „ама българинът не чете“. Аз лично имам няколко кашона с подарени книги по премиери, които вероятно никога няма да прочета. Получените от други хора мнения показват същото. В България на подарената книга се гледа някак небрежно – „Явно щом ми я подаряват, не става за четене“.

За една успешна премиера са нужни две неща: първото е да дойдат посетители и да си купят книгата.

Затова се изисква много предварителна работа и добра организация.

За разлика от участието по панаири и изложения, идването на посетители на Вашата премиера не е гарантирано.

Докато в по-малките градове има няколко премиери месечно, то в София са няколко дневно. И ако не се погрижите за реклама и лични покани, вероятността да четете само пред няколко човека е голяма.

Затова е важно при избор на издателство да проверите специално организира ли то премиери, как ги организира, да разгледате снимки и видео от тях. Повечето издателства имат около себе си организиран фен кръг, които посещават всичките им премиери.

Но не разчитайте само на това. Ако предварително не сте си създали име, не сте рекламирали достатъчно в социалните мрежи и като цяло не сте заинтересували достатъчно хората към Вас и Вашата личност, надали ще имате много посетители. (Как се прави реклама на книга ще разберете в съответната глава, а как се изгражда име като автор ще намерите в раздела „Професия писател“.)

Второто важно нещо за една премиера е водещият.

Въпреки че повечето автори смятат обратното, целта на една премиера не е литературно четене. Проза на премиера се чете много трудно и иска подготвени хора, а поезията повечето читатели предпочитат да си я четат в усамотение вкъщи.

Целта на една премиера е читателите да се запознаят с автора и новата му книга. В тези интернет времена, малко хора са виждали наживо авторите, с които контактуват постоянно в мрежата, и им е интересно да научат нещо за тях самите, за мислите им, за целите им в живота. 

За новата книга е по-важно какво е накарало автора да я напише, какви мисли и чувства са го вълнували в този процес, какво се опитва/иска да каже на читателите с нея.

Естествено, задължително е да се прочетат няколко произведения, но това е с рекламна цел, за да се запознаят посетителите с нивото и жанра на книгата.

Задачата на водещия е да разчупи целия този процес, да представи автора и книгата в подходяща светлина и да заинтригува посетителите да си я купят. Стандартно, при едно такова представяне книги купуват между 16 и 20% от присъстващите. Добрият водещ може да вдигне този процент до 70%.

Задача на водещия е и да запълва празнините, когато всички замълчават, да подтиква хората в залата да говорят и да задават въпроси, но и тактично да умее да ги прекъсва, когато се впуснат в излишни подробности. Това се отнася и за автора.

Бил съм на множество премиери, където авторът се изявява и като водещ. Такива премиери често залитат в двете крайности – или авторът изчита цялата стихосбирка, а и други непубликувани в нея стихове, или развива надълго житейския си мироглед.

Има и трети (все по-чест) вариант – айде стига сме приказвали, да ходим да си допием. И без това в представата на повечето посетители истинската премиера започва, когато „ония там на сцената спрат да приказват“.

Никога не трябва да разчитате само на една премиера. Нормално е не всички желаещи да успеят да дойдат на нея – хората са заети, а разстоянията в София не са малки. Предвидете няколко премиери в различни части на града, така ще успеете да привлечете различни посетители. Поговорете с управителите на читалища и литературни салони. Често те имат своя собствена публика, която канят.

Във всички случаи правете премиери на места, където можете да продавате пряко книги на посетителите. Премиерите в книжарниците са само имиджови. Книжарницата взема полагащия ѝ се процент, а практически не довежда нови посетители. Пак цялата организация на премиерата ляга на Вас, а печалбите са минимални.

Изобщо не очаквайте някой да напълни залата вместо Вас, дори и да имате договор с издателството или фирма за организацията на премиерата. Личната покана е много важна и повечето хора откликват само на нея. Не очаквайте, че с един ред от типа: „Утре имам премиера на новата си книга“ във Фейсбук или по сайтовете, ще напълните залата.

И задължително излезте извън София. Като се изключат няколкото големи града, където културният живот е претоварен, хората в малките градчета са петимни за среща с други автори, особено такива от столицата. Най-добрите премиери, които сме имали, са били в Силистра, Перущица и други подобни места.

Често е икономически неизгодно да се прави собствено турне. Добре е да се обедините група автори – не повече от 3-4, самостоятелно или под егидата на издателството, и да организирате общо турне.

  2017-11-15
Когато гръм удари...  
1067. Основни грешки при работа с редактор

Редакторът е задължителна част от процеса на издаване на книга. Дори и да сте опитен автор, външният поглед на емоционално необвързан с книгата човек има голямо значение. В зависимост от това колко сте добър, редакторът ще има различно количест­во работа.

Има голяма неяснота сред авторите какво точно прави редакторът и какво да очакват от него. Това създава множество проблеми, разминавания в очакванията и най-вече взаимни обвинения за несвършена работа.

Затова ще се постарая да опиша няколко от най-често срещаните грешки при работа с редактор.
 

1. Редакторът не е коректор.

Въпреки, че в процеса на работа се оправят голяма част от граматичните грешки в текста, основната задача на редактора не е корекцията на грешки. Затова е абсолютно неправилна нагласата – „Искам редактор, но една буква да не ми е пипнал, там да оправи най-много запетайките!".
 

2. Редакторът не е цензор.

Никой няма право да внася на своя глава поправки в текста Ви (изключая поправките на правописа). Това беше практика в не толкова отдавна отминалия соц, когато ти си даваш произведението за публикуване, а накрая само името ти е останало непроменено. Това, за жалост, продължават да го практикуват много хора, получили образованието си по онова време.

Редакторът има за задача да покаже къде има проблеми в текста, да предложи вариант за отстраняването, но задачата да промени текста е единствено на автора. Дори и да е очевадно, че вариантът предложен от редактора е по-добър, крайното решение принадлежи на автора.
 

3. Редакторът не е съавтор.

Честа грешка, започнала да се превръща все по-често в правило, е да се хвърли текста на редактора с думите – „Аз тук написах нещо, ти го оправи да стане бестселър!".

Съществува такава ниша на съавтори, които помагат (обикновено на големи имена) да напишат своите, най-често автобиографични, книги. Но това няма нищо общо с редакторската работа върху един готов текст.
 

4. Редакторът не е учител.

Често при редакцията на един текст се установяват липса на основни литературни и психологически знания на автора. И въпреки че усвояването им е важно за правилното развитие на текста, не е работа на редактора да Ви обучава в писането на диалог, развитието на герои и прочие, и прочие. За целта съществуват множество книги и курсове по творческо писане. Не можете да очаквате за стойността на един редакторски хонорар да получите пълен курс на обучение.

5. Редакторът не пише предговори.

Това е поредната останала от соцвремето практика. Затова голяма част от авторите искат „известно име" за редактор, очаквайки той да напише сериозен предговор на книгата и „да Ви отвори широко литературните врати". Да, това се прави, но само когато текстът е на достатъчно високо ниво. Не можете да искате например Евтим Евтимов за редактор, а да пишете в някакъв „модерен" вариант на свободен стих, неспазвайки нито рима, нито ритъм. Надали име от такъв ранг би се захванало да работи с Вас върху подобен текст, независимо от хонорара.
 

6. Редакторът не пише анализи (рецензии).

Много от авторите очакват да получат от редактора, освен всичко останало, и един подробен анализ на книгата си, с посочени плюсове, минуси, най-често допускани грешки и прочие, и прочие. Това принципно се предлага, но не е част от редакторския процес и е скъпа услуга, тъй като изисква много време и труд.

В тоя смисъл и не очаквайте, че ако разпратите книгата си на десетина известни имена, те веднага ще седнат и ще направят задълбочен анализ на текста Ви. Че е скъп и времеемък процес, вече пояснихме. Но подобен анализ изисква и отделяне на съответното време от страна на авторите, размишлявайки върху написаното, а не само махвайки с ръка – „тия нищо не разбират".
 

Какво всъщност прави редакторът?

Редакторът получава от вас готов текст, прочита го като първи, неангажиран емоционално със съдържанието му, читател, показва Ви слабите му места, предлага преработка на текста тук и там, поправя разбъркания словоред и работи заедно с Вас, докато текстът придобие вид, който удовлетворява и двама ви.

Принципно, можем да изберем и редактор, който не е на щат в издателството, с което смятаме да работим. Във всички случаи обаче, не избирайте човек, който Ви е близък познат. Той, освен че вероятно ще има емоционална връзка с написаното (малко автори успяват да не вградят собствени преживявания в текста), вероятно няма да е достатъчно строг, притеснявайки се да не Ви обиди.

  2017-11-07
Когато гръм удари...  
1063. Психологически цени на книгите

Последният месец на няколко пъти ми се наложи да обяснявам как се формира цена на книга и какви психологически прагове има.

Формирането на цената на една книга е просто – себестойност + търговска отстъпка+реклама+данъци.

Повече по темата можете да прочетете в колонката „Цената на книгата“.

Би било идеално, ако можехме да си поставим произволна цена.

За съжаление, хората мислят ирационално и има специфични психологически планове.

Когато започвах този бизнес ми обясниха, че цената на един вестник, независимо от себестойността му, не може да бъде по-висока от цената на един хляб. И ако се огледате, вестниците не минават 2 лв.

При книгите е нещо подобно. Ако сте вече достатъчно известен и популярен и хората се избиват да си купуват вашата книга по премиерите, тогава цената ви е най-малкия проблем.

Но в повечето случаи това не е така и пазарът е силно ценовозависим. Най-добрите показатели за това е чаканията за редовните намаления на различните издателства.

Накратко – за една стихосбирка трудно могат да се вземат повече от 10 лв.

За един роман диапазонът е 12-15 лв. От друга страна, особено за прозата е хубаво цената да не е под 10 лв., защото такива книги се купуват масово за подарък и звучи някак несериозно да подариш нещо „толкова евтино“.

Това, обаче, от друга страна ограничава обема на книгите, които да издавате.

За стихосбирка препоръчваме 80-100 страници. По-малко прави книгата трудно лепима и сложна за докарване до продаваем вид. Над 100 страници поезия е трудна за възприемане. Издавали сме книги с поезия по 200-250 страници, но това има някакъв смисъл само за Събрани съчинения. Дори и да сте написали толкова стихотворения и да не можете да се разделите с нито едно от тях, все пак се замислете, че при четене на поезия хората се уморяват, това не е романче, а наситена със силни емоции книга. Стихосбирка с такава дебелина успешно се продава на цена 8-10 лв., която се приема от купувачите, а и остава достатъчно и за автора, и за покриване на разходите по разпространение.

При романите, изобщо при книгите с проза, но разкази се продават по-трудно, долната граница е 128 страници. Всички страници, за които говорим са страници от книга при формат 20х13 см – т.е. една нормална книга.

Горните граници са някъде 200-250 максимум, но при 250 при по-малък тираж рискувате да продавате на себестойност.

Ако не можете да се ограничавате при писането, то после се заемете сериозно с редактирането за вкарване на книгата в нужния обем.

Ако сърце не ви дава да премахнете дори една дума, то се обърнете към външен редактор, който ще гледа текста по-безпристрастно, тъй като няма да има тази емоционална връзка с него.

 

Разбира се, можете спокойно да напишете книга в произволен обем. В България се внесоха нови машини за издаване на книги, не е проблем да се издаде в едно тяло дори и 1800 страници. Какво ще правите с тази тухла е тема на съвсем отделен разговор.

  2017-10-23
Когато гръм удари...  
1061. Защо няма нужда повечето хора да четат?

Примирихме се, че сме различно богати, много трудно успяваме да се примирим, че сме различно умни (някои все още не успяват), но никога няма да се примирим, че сме различно образовани!

      Защо им  е на всички да четат?

Масово последните години се говори как хората не купуват книги, не четат, затъпяват само с телевизия и прочие познати клишета. Но не знам дали някой си е задавал въпроса - Дали е нужно всичко хора да четат книги?

Не сме изживели още идеите на социализма, където всички трябваше да бъдем „много  странно" и „все по странно" развити личности. И оня повик на Ленин - „Да се учим, да се учим, да се учим".

Истината, обаче, е съвсем различна. Нуждата от масово образование се ражда с индустриалната революция. Машините изискват обучени работници. Преди това хилядолетия хората са си живеели много добре неграмотни. И въпреки, че са били силно религиозни, много малко хора са чели Светото писание. Даже напротив, смятало се е че това е вредно и то не е за всяка глава. Всъщност най-големия грях на Мартин Лутер не са онези 95 тезиса за реформиране на църквата (които са написани на латински), а това че той превежда Библията на немски език и заедно с развитието на книгопечатането (Гутенберг съвсем наскоро е открил печатната преса) тя става достъпна на всички.

Нуждата от масово образование развива и масовото книгопечатане. В общи линии, двете са взаимосвързани.

Всичко върви добре, до 70-те години на 20 век и развитието на така нареченото „масово производство". Навлизат не само автоматизирани, но направо автоматични и роботизирани производствени линии. Производственият процес е разделен на отделни операции и нуждата от висококвалифицирани кадри (извън стандартните 3-5% инженерен и управленчески персонал) отпада. Нещо повече - образованието започва да пречи. Аз не съм специалист по трудова психология, но опитът, който имам, е показал, че хората трудно вършат работа, която е под нивото на образованието им. Само спомените ми от студентските бригади са достатъчни.

Накратко, ако сте се отегчили вече от дългото писане: По-голямата част от хората нямат нужда да четат. Четенето, развитието на ума им и кръгозора им, няма да доведат до никаква промяна на работното им място. Този извод, както и това, че 10% безработица е нужна за правилно функциониране на икономиката, ги приех много трудно.

Когато създадох Буквите, аз си мислех, че всички хора имат нужда от развитие и се опитвах да създам условия за това. Оказа се обаче, че много малка част от тях - прословутите 6-10% наистина имат такива нужди. Останалите си се чувстват добре така (както е известният принцип на Питър: Всеки израства до своята граница на некомпетентност).

Когато обсъждах с приятели тази колонка, те ме предупредиха, че ще бъда силно неразбран. Свикнал съм последните 17 години да е така и това не ме плаши. Но защо все пак я написах?

Защото групата интелигенти, които са се формирали по социалните мрежи, медии и прочие места надигат от години вой как изпростява нацията. Това е така и е напълно вярно. И е следствие не само на съзнателните усилия на държавата да има по-послушни поданици, а най-вече на икономическия модел. И докато той не се промени, няма да се появи нужда от четене и образование. Затова всякакви ударни акции като „Голямото четене" и прочие могат да въздействат на не повече от 5-10% от населението и като цяло са тотално харчене на пари.

Цялата тази ситуация породи следния проблем: Продукцията на „художествено-творческата интелигенция" стана ненужна. Това първи го усетиха поп и други подобни естрадни изпълнители, които ограничиха изпълненията си до клубно ниво, тъй като потребителската група, която има интерес към такъв продукт, е в общи линии с подобни размери.

Такова е положението във всички останали изкуства - за високо интелектуални продукти пазара е много свит. Това за жалост се разбира много трудно от повечето творци, които са на мнение, че държавата (или някой друг) трябва да дава пари, за да им осигури условия за творчество.

Но това ще го поясня в следващата колонка - Професия писател!

  2017-10-17
Когато гръм удари...  
1058. Две години Мечта за книга

„Мечта за книга“ е една моя лична мечта. Говорил съм много за тази платформа, затова ще кажа само най-важното – тази платформа сбъдва мечти!

За две години от основаването ѝ, тя осигури финансиране на 12 книги.

За платформата съм говорил много. Накратко – тя позволява да продадете книгите си „на зелено“, още преди да ги издадете и така да съберете нужния ресурс за издаването им.

Идеята не е нова, още Софроний Врачански е събрал така пари за прословутия си „Неделник“.

Преди 9 септември това е било широко разпространен метод известен като „набиране на пари чрез подписка“.

Подробности за самата платформа можете да намерите тук - http://www.dreambook.bg/uslovia.php

Целта на колонката е друга – да ви покажа, че платформата работи и предлага лесен и почтен начин да наберете пари за книгата си.

Естествено, мечтите искат много труд, и ако се надявате, че само като обявите книгата, читателите само ще се втурнат да я купуват. Изисква се информиране, убеждаване и търговски нюх и най-вече – упоритост! Повечето автори се отказват още на втората седмица, като виждат че има голямо разминаване между техните надежди и реалността.

Всъщност най-голямото предимство на платформата ‚Мечта за книга“ е възможността да се научите да продавате, да опитвате различни видове реклами, послания, аудитории… Нещо, което ще ви е много по-трудно да направите, след като вече сте инвестирали пари в книгата.

  2017-10-09
Когато гръм удари...  
1051. За професионализма, за авторите и за нормалните човешки отношения

Както знаете, провеждаме един сложен конкурс за довършване на романа „Сляпо плаване“ на Борис Априлов.

Конкурсът е сложен, не само защото не е правено нещо подобно досега, а и защото трябва да се запази стилистката на автора, трябва да се запази и духа на времето, през което е започнат романа. А то не е 2017-та.

Една от основните грешки на авторите беше, че те се опитваха да напишат някакъв свой роман на база началните страници на Борис Априлов.

 

Та за професионализма:

Първо – писането на роман, който не се развива в сегашно време изисква редица проучвания. Милен Русков разказва, че над две години се е занимавал с проучвания за „Чамкория“, преди да започне да пише.

 

Продължавам за конкурса. След първия етап журито, заедно с дъщерята на Борис Априлов изчете всички изпратени откъси и заделихме шестима автори, които бяха успели по стил да се доближат до стила на Борис Априлов.

Помолихме ги да напишат подробен синопсис на романа (в размер на няколко страници), за да се разбере дали идеята им отговаря и на това, което е замислил автора, както и на това което се е случвало през този времеви период.

Нещата не бяха лесни, признавам, аз лично не бих могъл да го направя, защото се изисква и подробно познаване на романите на Борис Априлов, така и на периода от време… Малко трудно, за хора, които не са били родени тогава.

Написахме някакви начални виждания как би трябвало да стават нещата, като им казахме да питат нас или дъщерята на автора, за всички въпроси, които не са им ясни.

Двама автори написаха приличен синопсис, въпреки че и към тях имахме забележки (все пак се стремим този роман да отговаря на много условия), но останалите автори бяха развили някакви собствени сценарии, неотговарящи нито на автор, нито на епохата.

Няколко дни заедно с Джина Василева отделихме време да напишем подробни и аргументирани отговори какво точно не отговаря в техните синопсиси и какво трябва да се направи. Все пак до крайния срок има още няколко месеца.

 

И тук стигаме до следващата част от професионализма.

Една от авторките, ми изпрати днес на лични във Фейса, повтарям на лични във Фейса следния текст:

„Здравейте , защо с с мен се получиха нещата нещо като на оскарите с филма ЛаЛаЛенд ?Защо трябваше да се гаврите така .като не Ви е бил харесало моето продължнеие ,на романа на Борис Априлов ,да не бяхте го вписвали в тройката с най /добри .Някоя амбициозна и самовлюбена опашка ли настъпих ?Или политически се разминахме ?“ (правописа е запазен).

 

Очаквах всякакъв отговор, очаквах подробни питания кое от сюжетната линия трябва да се промени и кое може да остане, а получих такава лична нападка…

 

Та пак за професионализма да поясня няколко неща:

  1. Чатът във Фейсбук е за всичко друго, но не и за бизнес разговори. Това, че случайно сте станали мои „приятели“ (не отказвам приятелства), не означава че можете да ми пишете по каквито и да е бизнес въпроси, в произволно време на деня (най-често нощта). За тези работи си има мейл. Нормално е в 4 сутринта не само да тръгна да ви отговарям – „Тази година ще има ли алманаси“, а най-вероятно да ви изтрия от списъка. ПОВТАРЯМ – БИЗНЕС КОРЕСПОНДЕНЦИЯ СЕ ВОДИ ПО МЕЙЛ. Каквито и подобни съобщения да ми изпратите просто не ги чета!
  2. Колкото и да ме ласкае това, че аз съм „богът гръмовержец“ на Буквите, това няма нищо общо с реалността. Аз съм само оня администратор, който му се налага да общува с всички и често е „приносител на лошите вести“, поемайки всички цензурни (а по-честно нецензурни) думи върху себе си, оставяйки колегите да си вършат работата.
  3. Няма нищо по-тъпо от това, да ви е страх да напишете едно официално писмо до Буквите, но да тормозите някой от хората, които знаете че работят с нас. Гарантирано нещата ви няма да се получат.

И нещо последно и лично – работата с „хоби писатели“ (ако мога да използвам терминологията на Мастер шеф) за 15 години ми докара сериозен диабет и много проблеми. Не възнамерявам повече да се занимавам с подобни. Ако някой има желание сериозно да издава, да си поеме тежкия кръст на редактиране, промоции, срещи с хора и всички останали неща, които един нормален автор му се налага да прави, с удоволствие ще го подкрепим.

САМОПУБЛИКУВАНЕТО В БУКВИТЕ НЯМА ДА БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕНО В НИКАКЪВ ВАРИАНТ. Имаше времена, когато беше нужно, сега има достатъчно алтернативи. Затова не ме питайте в полунощ – „Ами аз какво да правя сега, къде да си публикувам стиховете?“. Мен лично, това изобщо не ме интересува!

  2017-07-23
Когато гръм удари...  
1046. Моята първа книга: Никой нищо не Ви е длъжен!

Това е урокът, който най-трудно се усвоява от авторите. Всеки от тях смята, че като е написал нещичко, веднага трябва някой издател да го издаде, а читателите да изкупят тиража (и да пуснат възторжени отзиви!).

Всъщност никой, за нищо, не Ви е длъжен!

Този урок го научих в на гърба си. През 2004-та година Буквите се пръскаше по шевовете от автори и посетители. Дневно се публикуваха над 100 произведения, а четенията бяха с хиляди. Всичко това отнемаше много време за администриране, а и искаше скъп хостинг. Опитахме се да въведем членски внос от ЦЕЛИ ДВА ЛЕВА месечно. И по сбирките, които регулярно правехме, хората поръчваха по цяла маса ядене и пиене и казваха: Абе, Иване, нали виждаш че нямам пари, откъде да ти намеря два лева месечно.

Тогава разбрах, че никой не ми е длъжен. Това, че съм направил сайт, че го поддържам, че се мъча да издавам сборници, да подпомагам автори… - и какво от това. Геният го е казал много добре преди повече от век – „Имал си бол пари – дал си!“.

Да се върнем на темата – никой с нищо не Ви е длъжен. Нито издателите са длъжни да Ви издават (дори и да Ви прочетат мейла, особено ако е много неясно написан), нито читателите да купят книгата, нито дори някой е длъжен да прочете нещо ваше в интернет и да го хареса.

За да заинтригувате останалите, трябва да им предложите нещо, от което те да имат интерес – на читателите интересен текст, а на издателите – възвращаемост на инвестициите.

Това става с много работа – повишаване на нивото на писане, следене на литературните тенденции, за да сте адекватни на пазара, работа в социалните мрежи, за да научат потребителите името Ви и ужасно много други неща.

И аз не ги знам всички, затова постоянно опитвам все нови и нови.

Знам само едно – ако постоянно мрънкате на стената си как живеем в Чалгария, как никой не (иска да Ви) чете, как издателите издават само разни некадърници – гарантирано животът Ви няма да се промени към по-добро.

Затова, ако сте решили да навлезете сериозно на литературния пазар, започнете със следните неща:

  1. Получете адекватна оценка какво всъщност е литературното Ви ниво спрямо конкуренцията. Допитайте се до специалисти (не до приятели по чашка), почетете актуални и продаваеми автори.
  2. Постарайте се да определите своята известност. Ако при търсене в Гугъл не излиза почти нищо за вас, а във Фейсбук имате стотина приятели и то не от литературните среди, явно имате да извървите още много път.
  3. Овладейте комуникацията – с читатели, с други писатели, с издатели. Времето е пари и никой няма да отдели от своето време, за да прочете творчеството Ви, ако сте го отблъснали с първите няколко коментара
  4. Приемете, че това не е спринт, а маратон – за да пробиете като автор и да не се загубите след първата си книга се изисква много, разнопосочна и най-вече –дългосрочна работа! 
  2017-07-10
Когато гръм удари...  
1043. Моята първа книга

Вие сте написали най-страхотната книга в света. Поне във Вашите очи. И в очите на майка Ви, която откакто я чете, всяка сутрин Ви прави баница. Цялата рода също я хареса и се решава, че това твърдо трябва да се издаде, за да видят всички колко сте велик(а).

Разпращате смело ръкописа до всички издателства, до чиито адреси се доберете, като очаквате вълна от положителни отговори. Следва обаче всеобщо мълчание, а малкото отговори, които получавате вместо похвали съдържат едни въпроси, над които никога не сте мислили:

-  Кой ще купи тая книга? Към каква потребителска група е насочена

-  Какво искате да кажете с нея на читателите?

-  Какъв е адреса на фен страницата ви, колко души са я харесали, активен ли сте в социалните мрежи и прочие?

Вие седите и се чудите – пратихте книга, а те ви говорят за продажби, вместо за литература. Постепенно се замисляте, че нещо явно не е така както сте го мислили и започвате да ровите за материали в нета.

 

Стигаме до първа основна точка: Проучване и планиране

В България годишно се издават между 16 и 18 000 заглавия по данни на ISBN центъра. Шанс вашата книга да стане хит, ако не сте вложили време и усилия за реклама е нулев. Още по-малък е, ако не сте подбрали правилния жанр. В книжния бранш модата се сменя често. В началото на века покрай модата с Хари Потър се пишеше масово фантастика. После покрай „Здрач“ навлезе модата на вампирските истории. Сега са модерни така наречените young adult романи, дори много известни имена прописаха такива.

Затова преди да тръгнете към сериозно писане се разходете по сайтовете на книжарниците, направете една статистика кои са най-продаваните книги, в кой жанр са. Проверете и в Амазон дали жанрът не се е сменил вече, защото в България закъсняваме малко и докато напишете книгата си, може да е остаряла.

 

Втора точка: Финансиране

За производството и маркетинга на една книга са нужни много средства. Принципно това финансиране би трябвало да се осигури от издателствата, но за целта първо трябва да ги убедите, че те ще си възвърнат средствата. Все пак издателствата са търговски дружества и работят на печалба. Нормално е ако не сте си свършили работата по „правенето на име“ предварително, да финансирате сами първата си книга. Това го е правил дори и Иван Вазов.

Ако книгата ви е добра и се занимаете сериозно с маркетинга, то това ще ви отвори вратите пред много издателства.

Но преди да се впуснете във всичко това, си отговорете на един важен въпрос:

Какво искате да постигнете с тази книга? И на още по-важния: Готов ли сте да изтърпите целия дълъг маратон на редакция, премиери, интервюта, турнета по градовете и всички тия сложни дейности, които съпътстват реализацията на една книга.

Ако само си пишете за удоволствие и/или „за да изкарате демоните от вас“, то изобщо не се впускайте в целия процес. Пуснете книгата като безплатна електронна, така че да стигне до максимален брой читатели, напечатайте си десетина хартиени бройки за раздаване на роднини и приятели. И започнете спокойно да планирате следващата си книга.

 

Трета точка: Редактиране, предпечат, корица

Процесът на производство на една книга изисква професионалисти. Вероятно можете да си странирате книгата в WORD и да си я напечатате на принтера, но това надали може да има някаква търговска стойност.

 

Как да изберем издателство, което да издаде книгата ни?

На първо място – името на издателството. Колкото е по-известно едно издателство, толкова по-лесно ще се разпространяват Вашите книги в книжарниците и ще откликват медиите. Но не избирайте някое от 5 големи издателства. Те си имат своя издателска програма, издават няколкостотин книги годишно и на вашата вероятно няма да обърнат специално внимание.

Второ – не се обвързвайте с издателство, което е само придатък към печатницата, а проверявайте дали предлага разпространение, реклама, позиции в медиите.

Трето – не търсете най-ниската цена. С влошаване на параметрите на книгата – по-евтина хартия, по-проста корица, без лак, ламинат и други дреболии, цената на производство може да се свали до 30%. Това обаче се отразява при продажбите, когато Вашата книга застане наравно с останалите в книжарницата. Евтиното понякога излиза много скъпо.

Четвърто – изберете издателство, което издава книги от жанра на Вашата. Повечето издателства са профилирани и издателство, което издава основно любовни романи, надали би се справило добре с някоя фентъзи книга.

Говорете задължително с издателството за две неща – участието им в турнета и премиери, и участието им в разпространението.

Продажбите и рекламата на книгата до голяма степен зависят и от Вас, но разносът на книги по книжарници и борси, както и документооборотът са работа на издателството. И никога не се обвързвайте с издателство, което накрая просто „ще ви хвърли едни книги, да се оправяте сами“.

 

Редактирането на сериозна книга, предназначена за пазара е задължително. Особено, ако това Ви е първа книга и все още не можете да усетите грешките при писане, които допускате (не правописните, корекцията е нещо съвсем друго). Редакторът е първи читател и оценява как книгата изглежда в очите на читателя, незапознати с това, което в главата на автора.

 

Кориците са много важни! Над 50% от продаваемостта на книгите идва от удачно избраната корица. Забравете – „ама то едно комшийче ще ми я направи“, забравете крадените картинки от Интернет. Един добър художник не струва толкова много, на фона на цялата инвестиция в книгата, а ще се отплати многократно.

 

Точка четвърта: Тиражи и ценообразуване

Тези две неща са тясно свързани. По-големият тираж, винаги води до по-ниска крайна себестойност на единична бройка. Но това води до затваряне на една сериозна начална сума в книги, тъй като това е бавно продаваема стока. При съвременните условия, където стойността на дигиталния печат стана достатъчно ниска, препоръчвам да печатате на групи по 100 бройки, а ако книгата има успех тогава да мислите за голям тираж на офсет.

Ценообразуването винаги е трудно да се разбере от хора, които не им се е налагало да оценяват труда си.

В представата на повечето автори цената на отпечатване е крайната цена на една книга и се чудят защо една книга, излизаща 2 лв на печат, да струва 20 в книжарницата.

Перата, влизащи в цената на една книга могат да се разделят на следните групи:

- Данъци – много важно перо. Дължите 10% плосък данък и 20% ДДС. Ако имате фирма регистрирана по ДДС (или можете да прекарате издаването на книгата през такава), то вероятно можете да си го върнете, но в основния случай – това си остава разход

- Търговска отстъпка – това е процента даван на търговците, които продават вашата книга. Средно е 40%. Затова е много по-изгодно да продавате книгата си сам, да си организирате премиери, турнета, участия в панаири.

- Авторски процент – според Закона за авторски права и сродните им права, авторът получава до 15% от коричната цена (цената отбелязана на корицата на книгата). В случая Вие сте автора и това ще е част от чистата Ви печалба.

Както виждате – близо 70% от стойността на книгата отива за данъци, разпространители и всякакви други неща, несвързани със самото издаване. В останалите 30% трябва да влязат всички производствени разходи, авторския процент и да не забравяме едно особено важно перо – маркетинга и рекламата на книгата.

 

Точка пета: Маркетинг и реклама

Всъщност това е най-важната част от издаването на една книга. Може да сте написали гениална книга, отпечатана разкошно, но ако никой не е чул за нея, надали ще се продаде изобщо нещо.

Реклама се прави с пари и с много усилия (само с едното не става).

По-стандарт за реклама на книга на млад автор се отделят до 6% от коричната цена. Това рядко стига, тъй като при неизвестен автор броят продадени книги не е много. За да успеете да пробиете на пазара се изисква много работа.

Като за начало трябва да си направите име. В България, а и в цял свят, хората купуват книги на автори, за които са чували. Трябва да направите така, че за вас да се говори и когато видят името Ви на корицата да се сетят – а, този съм го чувал някъде.

Това става с активна дейност в социалните мрежи. Успешните примери са много – Августин Господинов, Константин Трендафилов, Емил Конрад, Stan и много други.

Лично аз, успях да продам „на зелено“ ненаписания си роман, само на база различни откъси от него, които пусках във фейсбук. Когато обявих предварително закупуване, над 100 човека закупиха романа, който изобщо не бях започнал да пиша.

Публикувайте активно откъси от книгите си в социалните мрежи, участвайте в дискусии, направете си име на автор. После всичко в реализацията на книга, в интервютата с медиите ще е по-лесно.

Както споменах и по-горе, в България годишно се издават над 16 000 заглавия. Ако Вие не сте се постарали вашето име и името на книгата да станат известни, няма да стигнете не до читателите, а изобщо няма да вземат книгите Ви в книжарниците.

Стандартната процедура на един книжар, когато му предложат книги за продажба е следната. Отваря Гугъл и проверява какво пише за книгата и автора. Ако има подробни статии, ако има рецензии, снимки от премиери, интервюта с автора, то тогава преценява книгата за продаваема и взема екземпляри от нея. Ако не излезе нищо, най-вероятно изобщо няма да я вземе за продажба, защото мястото в книжарниците е ограничено.

 

Точка шеста: Разпространение и продажби

В представата на повечето автори тези думи са синоними. Според тях, влезе ли една книга в книжарницата, тя задължително ще се продаде и то бързо. Истината е съвсем различна. Книгите на българските автори, ако не са достатъчно известни, рядко изобщо се поставят в книжарницата, а си стоят в склада и чакат някой да ги поиска.

Реално погледнато издателството може да ви помогне само в разпространението. За да се продават книгите се изисква сериозна рекламна кампания, както описах по-нагоре.

Изобщо не очаквайте някой да Ви свърши работата. Всички по веригата са заинтересувани от автори и заглавията, които продават големи тиражи.

За да се продаде вашата книга трябва да поработите усърдно Вие, защото само Вие сте пряко заинтересувани от това.

 

И накрая повтарям още веднъж: Издаването на една книга е дълъг маратон, който започва, а не завършва с написването. От един автор се очаква да прави реклама, да дава интервюта, да участва активно в социалните мрежи, да ходи по турнета и най-важното – да се изправя редовно пред непознати хора и да ги убеждава, че трябва да купят книгата му.

Ако не сте готови за всичко това – по-добре не започвайте!

 

Със съкращения от статия в брой 3 на списание "Полиграфия". (излиза на 3.07.2017 г.) Търсете по разпространителската мрежа

 

 

 

  2017-07-03
Когато гръм удари...  
1039. Издаване на първа книга – Срокове

Другата седмица в списание „Полиграфия“ ще излезе една моя подробна статия как да издадете първа книга.  Ще я публикувам и в поредица от колонки ще разгледам всеки отделен аспект.

Сега ще започнем с един, за който авторите рядко се замислят.

Книги в България, за разлика от салами, не се продават целогодишно. Пиковете са в периода април – юни и октомври – декември, като вторият е по-успешен.

Затова, когато готвите книга, трябва да се съобразите с това. Няма никакъв смисъл книгата ви да излезе в средата на юни, след Панаира на книгата, защото просто ще се загуби в почивните летни месеци.

Производственият процес на една книга – от момента на подаване в издателството до излизането ѝ на пазара – трае средно 2-3 месеца.

Това включва редактиране, корица, дизайн, предпечат, печат и прочие дейности, които отнемат време. Тук изобщо не разглеждаме случая, в който просто отпечатват ПДФ-а, изпратен от вас, без никаква обработка. Това няма нищо общо с книгоиздаването.

Обикновено издателствата правят някакъв предварителен план на издаване още в началото на годината, като набелязват кога е най-добре да издадат важните за тях книги, как да подготвят рекламните кампании така, че да не се засичат една друга, коя книга как ще се продава и всякакви производствени подробности.

Затова, когато отидете в края на октомври в някое сериозно издателство и искате книгата ви да излезе за Коледа, нещата рядко се получават, тъй като тя  от една страна не е предвидена в плана, от друга – не може да ѝ се отдели необходимото време, да се поработи над нея.

Така че, ако планирате новите си книги за коледния сезон, е хубаво още през лятото да поговорите с издателства, да видите кое има свободен капацитет да ви поеме, да планира книгата си съобразно другите в графика, така че да има достатъчно време за работа, реклама, и книгата Ви да не бъде засенчена от водещите заглавия на издателството.

Друг подобен период е януари-февруари, когато издателствата планират пролетния си полусезон.

И, естествено, отидете подготвени – каква ще е потребителската група, която би заинтересувала книгата, какви хора биха се заинтересували от нея, къде бихте могли да я представите и прочие подробности, които ще помогнат и на вас, и на издателството да пласират книгата Ви с успех.

 

 

  2017-06-27
Когато гръм удари...  
1035. Как да подготвим книгата си за издаване?

„Искам да издам книга, какво да направя?".

Това е най-често задаваният въпрос, който получавам на имейла си и се налага да давам ежедневни отговори.

Тъй като издаването на роман или сборник разкази има своите специфики, ще разгледаме конкретно поезията, която напоследък е най-издаваният жанр.

Първо – каква книга искате да издадете и какво ще включва тя.
Предполага се, че вече сте си отговорили на въпросите – „Защо искате да издадете?" и „Какво искате да кажете на читателите?".

При подборката на произведенията се отговаря и на въпроса: „Как да го кажете?".

Стандартните отговори – „имам тука едни тетрадки, ще въведа каквото съм написал" или „всички произведения от последната година" – са антирешения. Така ще получите един хартиен архив на произведенията си, който няма художествена стойност като книга, независимо че отделни произведения може да са с високо качество.
Както неведнъж съм подчертавал, книгата не е механичен сбор от произведения, а сама по себе си представлява едно голямо произведение, един роман в стихове, който се образува от свързаните емоционално и логически в нея творби.

 

Какво трябва да направим за начало?

Да подберем жанра, в който искаме да издаваме.

Всеки пише различни произведения – и любовни, и философски, и гражданска поезия, и прочие, и прочие.

Невъзможно е всичко това да се събере в една книга. Противоестествено стоят едно до друго на страниците две стихотворения, в едното от които говорим за нежна любов на разсъмване, а в другото бичуваме проблемите на властта.

След като подберем произведенията по жанр, трябва да помислим за подредбата им в книгата. Стиховете трябва да следват една логическа нишка, да са смислово и емоционално свързани, така че да ни водят неусетно към финала на книгата. Неправилно е и звучи силно нелогично в очите на читателя любимата на всички подредба по дата на написване. Така се получава един тюрлюгювеч от настроенията, които са ни вълнували: на едната страница се говори колко се обичат двамата, на съседната – как повече не искате да го/я виждате, а след страница-две – как той ви подарил роза и цяла нощ сте си мечтали за него.

Практически съвет
Подредете стиховете си по тематика и офор­мете цикли. Измислете оригинални заглавия, които да съответстват на идеите на циклите, а после изградете общата сюжетна линия (напр. запознанство – любов – проблеми – раздяла – но любовта все пак побеждава) и подредете циклите според нея.

Така може да се окаже (както често се получава), че има стихотворения, които не се връзват в логичес­ката линия, или напротив – да липсват цели епизоди от нея. В такъв случай обикновено се препоръчва дописване.

Не правете грешката да смятате, че ако две стихотворения имат някаква логическа връзка за Вас, то за външния читател, който не е запознат с всички факти, те също ще имат такава.

Това е една от основните задачи, които има редакторът на една книга – освен поправката на вътрешния словоред на стихотворенията, да ги подреди в такъв вид, че те да звучат смислено за читател, който няма никаква емоционална връзка с автора на книгата и никога не е чувал нещо за него.

След като свършим всички тези – често продължителни – действия, стигаме до финала, на който трябва да дадем заглавие на книгата. То носи голяма част от посланията, които искаме да отправим към читателя. А след като сме избрали име, което не е използвано за десетина други, подобни книги, сме вече готови за издаване.

Оформете всичко това във един общ файл на WORD (това важи за всички видове книги) и подредете текста в последователността, в която бихте искали да бъде публикуван. Форматирайте го на 12 пункта, желателно в Times New Roman или друг подобен шрифт. Не форматирайте излишно текста – това пречи силно в последващия процес на предпечат. Едно отбелязване с болд на заглавията е достатъчно.

За да установите точния брой страници, преформатирайте текста от формат А4 в А5. Това става от меню Page layout/Size (или Оформление на страниците/Размер/А5).

Имайте предвид, че освен текста, в книгата влизат и служебни страници.

 

Важността на заглавието

Заглавието е изключително важно за една книга. То трябва да е нестандартно, а това не се постига лесно сред толкова много издадени книги. Всички стандартни заглавия като „Стихове за любов“, „Мигове безвремия“ и др. правят книгата буквално незабележима.

В целия пъстър панаир от книги в книжарницата е много важно да забележат именно Вашата книга. Преди години бях пуснал едно стихотворение със заглавие „Мъжете сме идиоти“. То имаше хиляди прочити и множество коментари – но нито един от тях не беше конкретно по стихотворението.

Затова отделете повече време за обмисляне на идеите по заглавието на книгата, важно е! И нека то да бъде колкото поетично, толкова интригуващо, но в никакъв случай обидно или несериозно.

А понякога нещата тръгват и наобратно. Дълго време не смятах да правя втора книга, докато не ми пратиха една снимка на полупотънала лодка, която сякаш сама роди заглавието „Немислима любов“. Само след няколко минути вече знаех какво точно искам да кажа на читателите, кои произведения, стихове, текстове ще влязат в нея и как ще бъде подредена така, че да докаже заглавието.

Всъщност, лично при мен, и за трите ми книги съм тръгвал първо от заглавието и основната идея, а след това съм написвал книгата.

Много е важно корицата също да бъде подбрана според заглавието на книгата и да изразява добре.

  2017-06-20
Когато гръм удари...  
1031. Електронните книги – спасението на българската литература

Електронната книга е книга като всяка друга. Има си корици, съдържане, ISBN. Целият процес на подготовка на една е-книга не се различава по нищо от подготовка на хартиена до момента на отпечатване на книгата.

Авторовият текст, трябва да измине целия процес на редактиране, коригиране, предпечат, дизайн и прочие, за да се получи книга. Представите на много автори, че ако само си конвертират текста, който са написали в PDF или Epub и вече имат готова е-книга, водят само до увеличение на графоманщината в мрежата и цялото отрицателно отношение към е-книгите. И от страна на читателите – „да бяха пуснали поне един спелчекер", и от страна на авторите – „ама то никой не ни купува". Всичко написано по-долу, касае единствено професионалното издаване на книги, било то направено от издателство или не.

Основен недостатък на е-книгите, особено в Epub формат, е че те са мислени основно за насипен текст (каквито всъщност са повечето книги) и все още имат проблеми с вграждане на картинки, таблици и други подобни усложнения. Тук хартиените книги са все още водещи, но стандартите се развиват с много бързи темпове. Друг проблем е, че все още голяма част от е-чет­ците са черно-бели. Това обезсмисля до голяма степен детските книжки, но iPad имат добри разработки в тази област.


Основните предимства на Е-книгите са две:

  • Много ниска цена на производство (цената на продажба всеки си я определя сам);
  • Лесно закупуване;

Цената е ниска, тъй като в нея влизат само процесите по подготовка на книгата. Няма я най-оскъпяващата част на печата.

Лесното закупуване е най-големият плюс. Реално само с 2-3 клика и за няколко секунди вашата книга може да бъде закупена от цял свят. По-голямата част от четците имат вграден софтуер, който позволява това и няма нужда да се сваля предварително файлът в/у компютър.

Защо това е предимство?

Живеем в много заети времена. Проблемите при продажба на книги не опират толкова в цената им, колкото в свободното време да се отиде до книжарницата и да се купи. Правим редовно базари и от опит сме установили, че над 80% от присъстващите закупуват книги – т.е. проблемът не е, че хората не купуват книги, а че не могат да стигнат до тях. Дори и в София основните книжарници са в центъра, а големите квартали като Младост, Люлин и Дружба нямат нито една. Електронните книжарници решават проблема донякъде, но цената за доставка на една хартиена книга достига близо една трета от стойността ѝ.

Докато при е-книгите е достатъчно само да кликнете на линка, който ви е заинтригувал и да се озовете със закупена книга на четеца си.

И така, да започнем да навлизаме в основното предимство – Е-книгите могат лесно да се разпространяват безплатно!

Издаването на български автори се върти в един затворен Параграф 22. За да те издадат трябва да си известен, а за да си известен, трябва да си издаден!

Това лесно може да се преодолее с една електронна книга. Тя може да достигне над 1000 четения в рамките на няколко дни, при добре направена рекламна кампания (сочат статистиките на нашия сайт E-knigi.eu). Така лесно можете да си направите име на автор само за няколко месеца срещу доста скромна начална инвестиция. Дори и прословутите „50 нюанса сиво" са тръгнали така. Историята разказва как книгата била върната от много издателства, авторката я пуснала за продажба като е-книга в „Амазон” и за няколко месеца продала на 250 000 копия. След този успех ѝ бил предложен договор за издаване на хартия и... всички знаем останалото.

  2017-06-13
Когато гръм удари...  
1028. Тук деликатните не оцеляват!

За тази колонка ме посети всеобщото негодувание срещу поредното риалити шоу – в случая „Гласът на България“.

Истината е една. В подобни конкурси печелят не най-добрите, а най-атрактивните пред публиката. То затова е шоу, а не певчевски конкурс.

И ако в момента се запитвате – а защо това мен трябва да ме интересува, се замислете за следното: Тези, които ще купят вашите книги, не са някакви свръхинтелигенти, живеещи някъде вдън гори и неповлияни от медиите. Не, това са същите хора, които изпращат СМС-и в подобни конкурси.

Затова, ако искате да продавате своите книги, трябва да се научите да бъдете атрактивни! Да сте активни в социалните мрежи, да говорите /и рецитирате/ свободно пред публика, да се рекламирате – себе си и книгите си.

Добри примери в това отношение – много: Августин Господинов, Константин Трендафилов, Емил Конрад, новата звезда Стан и прочие и прочие.

Съвременните медии, в частност Интернет и Фейсбук силно промениха ролята на автора. Ако преди стигаха само няколко интервюта във вестниците, сега, за да бъде един автор успешен, се изисква много повече работа. Причините са много, но основната е една – конкуренцията също има достъп до медиите. Ако не направите нещо, с което да се отличавате, ще си останете в категорията на „непризнати гении“.

А къде е литературата във всичко това? – ще запитате Вие и с право.

Да, това не е литература, това е книгоиздаване. Както и „Гласът на България“ е риалити шоу, а не „Златният Орфей“.

И накрая повтарям за пореден път: Издаването на една книга е дълъг маратон, който започва, а не завършва с написването. От един автор се очаква да прави реклама, да дава интервюта, да участва активно в социалните мрежи, да ходи по турнета и най-важното – да се изправя редовно пред непознати хора и да ги убеждава, че трябва да купят книгата му.

Ако само си пишете за удоволствие и/или „за да изкарате демоните от вас“, то изобщо не се впускайте в целия процес.

  2017-06-05
Когато гръм удари...  
1025. Цената на книгата

Не знам колко пъти съм чувал: „Аз печалба от тая книга не търся, ей ти текстовете, издавай и к‘вото остане – за тебе..." 

Затова е добре да се знаят финансовите параметри на една книга.

 

Какво и как формира коричната цена на една книга?

Какви елементи влизат в нея и как се определят?

Неяснотата по тези въпроси заблуждава множество автори и ги оставя най-често с нереализирани очак­вания.

Всички отчисления, които се правят по пътя на книгата от издателството до крайния купувач, се правят въз основа на така наречената „корична" цена – т.е. цената, написана на гърба на книгата.

Ще започнем описанието с най-належащите плащания (във всяко нормално действащо издателство плащанията следват този ред).

 

1. Авторски процент – 15%

Според Закона за авторското право и сродните им права, чл. 46, ал. 3:
„на автора се дължи възнаграждение в размер петнадесет на сто от цената на дребно на всеки продаден екземпляр от произведението;“

В закона не е указано конкретно кога трябва да се заплати тази сума. Стандартно приетото в България е 50% от сумата да се заплаща предварително и 50% – след първите месеци продажби. Това, естествено, много силно зависи от автора. Ако говорим за автор като Лили Иванова, там става дума за други проценти, и за сума платена предварително. Ако Вашата книга е одобрена за издаване от издателство, останалата част на статията вероятно не Ви интересува.

 

2. Данъкът убиец ДДС – 20 %

Книгата, според Търговския закон, е стока като всяка друга и при нейната продажба се начисляват 20%, които задължително се плащат. Държавата, особено в период на криза, става все по-стриктна в данъците си. Фирмите, регистрирани по ДДС, си връщат този данък, но основната маса купувачи на книги са физически лица, които не могат да си го възстановят.
 

3. Търговска отстъпка – 35-40%

Известно е, че откакто съществува търговията, крайният продавач печели най-много. Така е и в книгоразпространението, затова всички издателства масово са скочили срещу книгоразпространителите. Търговската отстъпка започва от 25% за известни издателства, минава през стандартното 35% и стига до 40% за физически лица. Сумите от продажбите се получават средно на 40-я ден, най-вече в зависимост от важността на издателството (ако условието е, че за да Ви заредят със следваща книга, трябва да изплатите предната).

 

Все пак за отбелязване е, че това са по-скоро неполучени печалби, отколкото предварително инвестирани средства – т.е. държавата и разпространителите си удържат процент, само ако са ПРОДАЛИ книга.

До тук установихме, че за издателя остават чисто (преди плащане на Данък печалба) не повече от 40% от коричната цена на книгата. Сега да разгледаме как се определя самата тя.

Книгата има нещо, наречено себестойност или производствена цена.

В нея влизат всички разходи по редакция, корекция, предпечат, печат, консумативи, режийни и прочие – всичко, което се заплаща като труд или материали, за да се произведе една книга.

Всъщност огромна част от авторите, особено тези, които се самоиздават, приемат производствената цена като крайна цена.

А се пропуска един много важен елемент – рек­ламата!

Колкото авторът е по-известен, толкова по-малко средства са необходими за реклама. Казано на професионален език – имаме вече известна търговска марка и трябва само да обявим за нова нейна проява.

  2017-05-31
Когато гръм удари...  
1022. 16 години Буквите - един личен поглед

Наистина не знам какво да напиша за този рожден ден.

Преди пишех гръмки фрази, лозунги, говорехме за бройки автори, произведения…

Преди беше друго…

Когато преди 16 години замислих Буквите, всичко беше много различна. Група млади ентусиасти бяхме направили „Словото“, но новите автори нямаха къде да публикуват. Реших да им създам място.

Защо ли? Ами защото можех. Не знаех с какво се захващам, нищо не разбирах от литература, не знаех как се правят сайтове, а за управление на писателско Его не бях и чувал.

Не, не е вярна широко разпространената версия, че съм направил сайта, защото никой не е искал да ме публикува. Истината беше, че си имах личен литературен сайта erato.dir.bg, който беше доста посещаван.

Какво стана нататък знаете всички. Първият ми жесток урок беше, че между добър автор и добър човек няма никаква корелация. Вторият – че май няма нормални пишещи. Всеки, който гони собствени демони, драскайки по белия лист.

Това породи множество проблеми, основният от които така и остана нерешен – авторите обичаха да обсъждат други автори, а не техните произведения.

Сайтът бързо се нацепи – Хулите, Откровения, Бунтарите, Стихове бг  и още знайни и незнайни.

Това са минали неща. Никога не слязох до това ниво, а когато нямах вече емоционалната нужда да живея в сайта, започнах да гледам към по-широки хоризонти.

Формирах добър екип – нали Ви казах, че нищо не разбирам от литература. Някъде в движение се научих и да се оправям с писателското Его… доколкото е възможно.

Основахме Фондация, започнахме да организираме конкурси, да издаваме книги…

16 години по-късно всичко вече е различно.

Фейсбук обезсмисли самопубликуването, затова затворихме тази част на сайта.

Заместихме я с постоянно конкурси… В момента текат два – „Стиховорение за В. Левски“ и „Всичко за майка ми“, традиционният „Ирелевант“ приключи преди няколко дни.

Издаваме много книги, като дръзкия опит за Алманаси се оказа много успешен – вече 8 година.

Остарях… добре де, пораснах, сайта и той остаря с мен. Това лято предвиждаме тотално пренаписване.

Детският ентусиазъм отстъпи на зряло премисляне. Аз научих много неща за книгоиздаването, управлението на големи групи автори, изобщо – множество неща, за които не си бях и помислял в началото, че ще трябва да знам, а още по-малко практикувам.

Следващите месеци ще стартираме няколко нови проекта и ще доразвием успешния „Мечта за книга“. Но за всичко това ще четете в официалните документа.

Това си е една лична колонка, как една луда идея прерасна в страст, която се превърна не само в работа, а в част от живота ми.

Предстоят едни луди, но интересни години. Всеки, който е гледал деца, знае че годините между 16 и 18 са много трудни.

  2017-05-24
Когато гръм удари...  
1018. Как да подготвим книгата си за издаване?

„Искам да издам книга, какво да направя?".

Това е най-често задаваният въпрос, който получавам на имейла си и се налага да давам ежедневни отговори.

Тъй като издаването на роман или сборник разкази има своите специфики, ще разгледаме конкретно поезията, която напоследък е най-издаваният жанр.

Първо – каква книга искате да издадете и какво ще включва тя.

Предполага се, че вече сте си отговорили на въпросите – „Защо искате да издадете?" и „Какво искате да кажете на читателите?".

При подборката на произведенията се отговаря и на въпроса: „Как да го кажете?".

Стандартните отговори – „имам тука едни тетрадки, ще въведа каквото съм написал" или „всички произведения от последната година" – са антирешения. Така ще получите един хартиен архив на произведенията си, който няма художествена стойност като книга, независимо че отделни произведения може да са с високо качество.

Както неведнъж съм подчертавал, книгата не е механичен сбор от произведения, а сама по себе си представлява едно голямо произведение, един роман в стихове, който се образува от свързаните емоционално и логически в нея творби.

 


Какво трябва да направим за начало?

Да подберем жанра, в който искаме да издаваме.

Всеки пише различни произведения – и любовни, и философски, и гражданска поезия, и прочие, и прочие.

Невъзможно е всичко това да се събере в една книга. Противоестествено стоят едно до друго на страниците две стихотворения, в едното от които говорим за нежна любов на разсъмване, а в другото бичуваме проблемите на властта.

След като подберем произведенията по жанр, трябва да помислим за подредбата им в книгата. Стиховете трябва да следват една логическа нишка, да са смислово и емоционално свързани, така че да ни водят неусетно към финала на книгата.

Неправилно е и звучи силно нелогично в очите на читателя любимата на всички подредба по дата на написване. Така се получава един тюрлюгювеч от настроенията, които са ни вълнували: на едната страница се говори колко се обичат двамата, на съседната – как повече не искате да го/я виждате, а след страница-две – как той ви подарил роза и цяла нощ сте си мечтали за него.

 

Практически съвет

Подредете стиховете си по тематика и офор­мете цикли. Измислете оригинални заглавия, които да съответстват на идеите на циклите, а после изградете общата сюжетна линия (напр. запознанство – любов – проблеми – раздяла – но любовта все пак побеждава) и подредете циклите според нея.

Така може да се окаже (както често се получава), че има стихотворения, които не се връзват в логичес­ката линия, или напротив – да липсват цели епизоди от нея. В такъв случай обикновено се препоръчва дописване.

Не правете грешката да смятате, че ако две стихотворения имат някаква логическа връзка за Вас, то за външния читател, който не е запознат с всички факти, те също ще имат такава.

Това е една от основните задачи, които има редакторът на една книга – освен поправката на вътрешния словоред на стихотворенията, да ги подреди в такъв вид, че те да звучат смислено за читател, който няма никаква емоционална връзка с автора на книгата и никога не е чувал нещо за него.

След като свършим всички тези – често продължителни – действия, стигаме до финала, на който трябва да дадем заглавие на книгата. То носи голяма част от посланията, които искаме да отправим към читателя. А след като сме избрали име, което не е използвано за десетина други, подобни книги, сме вече готови за издаване.

Оформете всичко това във един общ файл на WORD (това важи за всички видове книги) и подредете текста в последователността, в която бихте искали да бъде публикуван. Форматирайте го на 12 пункта, желателно в Times New Roman или друг подобен шрифт. Не форматирайте излишно текста – това пречи силно в последващия процес на предпечат. Едно отбелязване с болд на заглавията е достатъчно.

За да установите точния брой страници, преформатирайте текста от формат А4 в А5.

Това става от меню Page layout/Size (или Оформление на страниците/Размер/А5).

Имайте предвид, че освен текста, в книгата влизат и служебни страници.


Важността на заглавието

Заглавието е изключително важно за една книга. То трябва да е нестандартно, а това не се постига лесно сред толкова много издадени книги. Всички стандартни заглавия като „Стихове за любов“, „Мигове безвремия“ и др. правят книгата буквално незабележима.

В целия пъстър панаир от книги в книжарницата е много важно да забележат именно Вашата книга. Преди години бях пуснал едно стихотворение със заглавие „Мъжете сме идиоти“. То имаше хиляди прочити и множество коментари – но нито един от тях не беше конкретно по стихотворението.

Затова отделете повече време за обмисляне на идеите по заглавието на книгата, важно е! И нека то да бъде колкото поетично, толкова интригуващо, но в никакъв случай обидно или несериозно.

А понякога нещата тръгват и наобратно. Дълго време не смятах да правя втора книга, докато не ми пратиха една снимка на полупотънала лодка, която сякаш сама роди заглавието „Немислима любов“. Само след няколко минути вече знаех какво точно искам да кажа на читателите, кои произведения, стихове, текстове ще влязат в нея и как ще бъде подредена така, че да докаже заглавието.

Всъщност, лично при мен, и за трите ми книги съм тръгвал първо от заглавието и основната идея, а след това съм написвал книгата.

  2017-05-16
Когато гръм удари...  
1016. Канали за реализация на книгата

Книжарници

Първият основен канал, за който се сещат всички автори и издатели, са книжарниците. Принципно са прави, тъй като той е бил такъв над сто години, но днес нещата са се променили в известен смисъл.

Въпреки че книжарниците увеличават своя брой и площ, за съжаление доста трудно продават книги от български автори.

Причините са много. Основният проблем е, че няма разлика между наемите на книжарница и магазин. Времената, когато книгите бяха малко, а просторните книжарници – държавни и не плащаха наем, минаха отдавна. Друг проблем е, че в момента вероятността да се намери книга при случайно търсене, стана съвсем минимална.

Естествено, всяка книжарница си има рекламни стелажи (които естествено не са безплатни) и други възможности за привличане погледа върху книгите, но основният начин книгата Ви да се купува е да бъде препоръчана от книжаря. И не само от него – в България (а и отдавна в цял свят) се купува препоръчаната и рекламирана книга. Книжарниците отдавна не са място, в което читателят се запознава с „какво ново е излязло". Новите неща се следят в интернет, а книжарницата е магазинът, в който става покупката. Шефката на „Български книжици“ с интерес разказваше как дошъл клиент, който искал да обсъдят превода на български на една нова книга.

„Аз още не съм заредила книгата от борсата, а той е разбрал, че е излязла, прочел е оригинала, прочел е резюмета и идва да си поговорим на тема дали си струва преводът, за да я купи."

В общи линии това е поведението на съвременния купувач. Времето на масовото книгоиздаване и купуване мина отпреди 20 години. В момента книги купуват само хора, които обичат книгите.

Дори и да сте заложили на книжарниците като на основна схема на продажба, не правете грешката да разчитате на големите вериги. При тях се дава приоритет на оборотните заглавия, а българските (ако не са на някоя от медийните звезди) рядко са такива. В повечето случаи българските книги са набутани по ъглите, на последния етаж или някъде отзад, ако изобщо са извадени от склада. Нещо друго – няма нагласа и в читателите да търсят български книги по такива места. Работили сме с почти всички вериги книжарници, като повечето от тях имаха приятелско отношение към нас и се стараеха да продават, но се оказа че най-много книги реализираме в малки книжарнички, специализирани за български книги – като „Български книжици“ и „Нисим“.

Явно и при книжарниците си има предпочитания и книгите на наши автори трудно се продават, точно както българските стоки трудно вървят в големите търговски вериги.
Има и друга подробност, която повечето български автори пропускат. В големите вериги книжарници се работи „на светло“ със стриктна документация. Ако разпространявате сам книгата си и не можете да издавате фактури или друга счетоводна документация, е малко вероятно някоя от тези книжарници да работи с Вас.

Един от начините да се реши този проблем, особено ако издателството откаже да Ви помогне с разпространение, са така наречените книжни борси.

В България има много такива, аз лично ползвам услугите на БГ книга в книжна борса „Искър“ (на гара Искър). Те, освен с големите вериги книжарници, работят и с множество малки книжарници на територията на цялата страна (както и с много електронни книжарници) и успяват да осигурят разпространение на книгата Ви.

Но още веднъж подчертавам дебело – ако не сте предвидили сериозен рекламен бюджет и/или книгата Ви не е в продаваемите жанрове, не разчитайте на книжарниците като на нещо повече от рекламна витрина и склад, откъдето зарибени по друг канал читатели да си купят Вашата книга.

Не забравяйте и това, че книжарниците са скъп канал за продажби.

Малките книжарнички вземат средно 35%, като не искат фактура – т.е. не плащате данъци.

Големите вериги работят средно на 40%, като към това се добавя 20% ДДС, а и накрая дължите 10% плосък данък. Реално, в най-добрия случай продавате книгата си на себестойност.

 

Основният канал за продажба на български книги си остава директната продажба, а именно – премиери, турнета, базари и панаири – място, където се срещате очи в очи с читателите си.

Базари и панаири

Това е най-лесният за организация начин. Хубавото при него е, че не се налага да каните хора, а разчитате на минаващите покрай щанда купувачи. Поне на теория е така, на практика е малко по-различно. Участвали сме в много панаири и изложения и в повечето случаи основните продажби сме правили на наши приятели и хора, които познават Буквите. Но тези панаири са много добър начин да Ви забележат – читатели, издатели, конкуренти.

В България се провеждат два основни панаира (базара) на книгата.

Пролетният обикновено е в края на май, а Коледният е малко преди Коледа. За голяма част от авторите и издателите това е основен канал за продажба. Панаирите (много се спори дали те не са обикновени базари на книги) се провеждат от „Асоциация Българска книга“. Те обикновено предпочитат да продават по-големи щандове, но ако не можете да си позволите такъв, винаги има възможност да си разделите щанда с някое издателство или да си наемете собствено малко щандче.
Участието на тези панаири е скъпо удоволствие, в общи линии ние се радваме, ако успеем да избием таксата за участие. За нормален щанд от 2 кв. метра цените са около 600-700 лв. Малките щандчета (една масичка) са около 200-300 лв.

Панаирите продължават 5 дни – от сряда до неделя, като през това време трябва да стоите зад щанда или да осигурите продавач. Продаването на щанд изисква специфични търговски умения.

От няколко години през летния период се провежда „Алея на книгата“ във Варна и Бургас, а от последната година – и в София. Организаторите разпъват големи шатри и много издателства организират свои щандове в тях.

Особеност на тези панаири е, че на тях се продават книги основно от популярния жанр. Ако книгата Ви е в по-специфичен жанр, предназначен за по-ограничена категория, това не е Вашето място за продажби.

Освен тези големи панаири, в читалищата и при различни мероприятия се провеждат ежемесечни базари на книга. Такива базари се посещават основно от хора, заинтересувани от книгите – не само читатели, но издатели, автори и други работещи в сферата на книгоиздаването, и са добро място да представите своята книга.

Естествено, всичко това са общи мероприятия.

Най-добре работещ вариант са индивидуалните премиери на книги, където можете да създадете атмосфера, в която бихте се чувствали добре.

 

Премиери, турнета

Премиерите са най-добрият начин да се срещнете очи в очи с читателите си.
Трябва добре да прецените с каква цел организирате премиерата. Основната цел на едно такива събиране е да успеете да продадете своите книги.

По-голямата част от авторите изобщо не мислят за продажби. Организират се тежки премиери с коктейли, с музиканти и накрая просто подаряват книгите. Такъв тип премиери нямат особено отношение към тази книга, затова няма да се спираме на тях.

Но именно те създават онази неправилна представа за продажбата на книги и обяснението – „ама българинът не чете“. Аз лично имам няколко кашона с подарени книги по премиери, които вероятно никога няма да прочета. Получените от други хора мнения показват същото. В България на подарената книга се гледа някак небрежно – „Явно щом ми я подаряват, не става за четене“.

За една успешна премиера са нужни две неща: първото е да дойдат посетители и да си купят книгата.

Затова се изисква много предварителна работа и добра организация.

За разлика от участието по панаири и изложения, идването на посетители на Вашата премиера не е гарантирано.

Докато в по-малките градове има няколко премиери месечно, то в София са няколко дневно. И ако не се погрижите за реклама и лични покани, вероятността да четете само пред няколко човека е голяма.

Затова е важно при избор на издателство да проверите специално организира ли то премиери, как ги организира, да разгледате снимки и видео от тях. Повечето издателства имат около себе си организиран фен кръг, които посещават всичките им премиери.

Но не разчитайте само на това. Ако предварително не сте си създали име, не сте рекламирали достатъчно в социалните мрежи и като цяло не сте заинтересували достатъчно хората към Вас и Вашата личност, надали ще имате много посетители. 

Второто важно нещо за една премиера е водещият.

Въпреки че повечето автори смятат обратното, целта на една премиера не е литературно четене. Проза на премиера се чете много трудно и иска подготвени хора, а поезията повечето читатели предпочитат да си я четат в усамотение вкъщи.

Целта на една премиера е читателите да се запознаят с автора и новата му книга. В тези интернет времена, малко хора са виждали наживо авторите, с които контактуват постоянно в мрежата, и им е интересно да научат нещо за тях самите, за мислите им, за целите им в живота. 

За новата книга е по-важно какво е накарало автора да я напише, какви мисли и чувства са го вълнували в този процес, какво се опитва/иска да каже на читателите с нея.

Естествено, задължително е да се прочетат няколко произведения, но това е с рекламна цел, за да се запознаят посетителите с нивото и жанра на книгата.

Задачата на водещия е да разчупи целия този процес, да представи автора и книгата в подходяща светлина и да заинтригува посетителите да си я купят. Стандартно, при едно такова представяне книги купуват между 16 и 20% от присъстващите. Добрият водещ може да вдигне този процент до 70%.

Задача на водещия е и да запълва празнините, когато всички замълчават, да подтиква хората в залата да говорят и да задават въпроси, но и тактично да умее да ги прекъсва, когато се впуснат в излишни подробности. Това се отнася и за автора.

Бил съм на множество премиери, където авторът се изявява и като водещ. Такива премиери често залитат в двете крайности – или авторът изчита цялата стихосбирка, а и други непубликувани в нея стихове, или развива надълго житейския си мироглед. Има и трети (все по-чест) вариант – айде стига сме приказвали, да ходим да си допием. И без това в представата на повечето посетители истинската премиера започва, когато „ония там на сцената спрат да приказват“.

Никога не трябва да разчитате само на една премиера. Нормално е не всички желаещи да успеят да дойдат на нея – хората са заети, а разстоянията в София не са малки. Предвидете няколко премиери в различни части на града, така ще успеете да привлечете различни посетители. Поговорете с управителите на читалища и литературни салони. Често те имат своя собствена публика, която канят.

Във всички случаи правете премиери на места, където можете да продавате пряко книги на посетителите. Премиерите в книжарниците са само имиджови. Книжарницата взема полагащия ѝ се процент, а практически не довежда нови посетители. Пак цялата организация на премиерата ляга на Вас, а печалбите са минимални.

Изобщо не очаквайте някой да напълни залата вместо Вас, дори и да имате договор с издателството или фирма за организацията на премиерата. Личната покана е много важна и повечето хора откликват само на нея. Не очаквайте, че с един ред от типа:

„Утре имам премиера на новата си книга“ във Фейсбук или по сайтовете, ще напълните залата.

И задължително излезте извън София. Като се изключат няколкото големи града, където културният живот е претоварен, хората в малките градчета са петимни за среща с други автори, особено такива от столицата. Най-добрите премиери, които сме имали, са били в Силистра, Перущица и други подобни места.

Често е икономически неизгодно да се прави собствено турне. Добре е да се обедините група автори – не повече от 3-4, самостоятелно или под егидата на издателството, и да организирате общо турне.

  2017-05-10
Когато гръм удари...  
1014. Писатели - овладейте комуникацията!

Докато учих в Университета си представях, че ще седя в дъното на офиса, ще си програмирам и няма да ми се налага да говоря с клиенти.

Тая мечта се разби още в първата ми работа и оттогава цял живот работя основно с хора.

Когато започнах да ръководя Буквите ми обясниха, че близо 60% от времето ми ще мине в комуникации. Първоначално не вярвах, но после се оказа, че процента реално е по-голям, с този 24/7 живот в социалните мрежи.

Та, ако сте автор, не се надявайте, че ще можете да си стоите кротко вкъщи и да си пишете, а някой друг ще се занимава с комуникациите с читателите ви. Тези времена изтекоха толкова отдавна, че вече се съмнявам, че са съществували. Живеем във времена, където не само авторите са известни поименно, следят се в социалните мрежи, комуникира се с тях…

Живеем във времена, когато дори и читателите/купувачи на книгите са известни поименно. Всъщност това е първото нещо, което трябва да направи един автор – да формира фен кръг около себе си.

Как да комуникираме:

 

  1. Разделете личния си живот от професионалния – основно правило.

Най-добре е отделете специален акаунт или поне страница, в която комуникирате с феновете си. Всички имаме лоши моменти в живота, всички ни се иска да изревем на умряло… Правете го, но е желателно феновете ви да не научат за това… Гугъл също!

 

2. Бъдете позитивен

Разберете, в тази комуникация вие сте в ролята на продавачи.

Вероятно не печелите добре от книгите си или изобщо никой не иска да ви издава. Това не интересува читателите. Те имат същите проблеми – плащат им малко и едва покриват сметките си. Дори и да ви лайкват гневните постинги и да викат с вас – Долу, нито ще започнат да купуват повече книгите Ви, нито нещо около вас ще се промени.

По-скоро се постарайте да им обясните, как четейки книгата Ви те за няколко часа ще успеят да избягат от този свят и да получат удовлетворение от прочитането.

 

3. Не обиждайте читателите!

Постинги от типа – „В тая жалка Чалгария“ и подобни няма да ви увеличат продажбите, нито ще ви доведат нови фенове, освен такива пропаднали аутсайдери като вас. Запомнете – това, че книгите ви не се продават, както очаквате, не е заради лошата икономическа обстановка, заради това че в България никой не чете и други подобни причини, а само поради една:

- Не сте написали нещо достатъчно добро за пазара, а и това което сте написали не знаете как да продадете!

Колкото и да не Ви се иска, ако искате да станете професионален автор, научете се да се продавате.

 

 4. Овладейте устната (вербална) комуникация

Повечето от нас пишат, защото им е по-лесно да комуникират така, но реалността накрая е една – трябва да се изправяте редовно пред непознати хора и да ги убеждавате да купят книгата ви.

Научете се да говорите пред публика, да четете произведенията си, да отговаряте на въпроси и най-вече – да не се питате постоянно „Ама аз не знам какво правя тук“, както една известна поетеса го направи на премиерата си.

 

 

  2017-05-04
Когато гръм удари...  
1011. Няколко основни правила за провеждане на премиери

1. Премиерите на книги имат една единствена цел – да продават книги! 

a. На посетителите на премиерата трябва да бъде осигурена лесна възможност да закупят книги. Истории от типа – „ама има ги в книжарниците, купете си оттам“ са несериозни. Вие сте успели да събере ваши евентуални читатели на едно място. Не разчитайте на това, че те ще има време/възможност/желание да търсят вашите книги в книжарниците;

b. Сценарият трябва да бъде насочен към това – да убеди хората, дошли на премиерата, че тази книга си заслужава да я имат в библиотеката си. Не правете префъцунени сценарии, които да тръгнат да доказват колко голям (велик) автор сте. Дори и това да е така, хората са дошли да купят конкретната ви книга, а не да гледат как си галите егото за тяхна сметка;

c. Разбира се, не трябва и обратното – така и така сте дошли, кво ще приказваме, то всичко ясно, вземете си по книга и да ходим да пием;

 

2. На премиерите звездата сте Вие! 

a. Направете сценария така, че всякакви допълнителни прояви, музикални изпълнения и прочие да бъдат съпътстващи

b. Не канете звезди. Въпреки надеждите ви, тези звезди няма да привлекат други хора (ако ги харесват ще отидат на тяхна премиера), но ще ви изядат ценно време от премиерата, говорейки общи приказки, които имат за цел да покажат колко велики са те, а не автора

c. Каненето на „известна личност“ (писател, литературен критик и прочие) няма да ви направи велик в очите на посетителите на премиерата, а само ще покаже несигурността ви да излезете сам на сцената.

d. Избягвайте скучни литературни анализи. Хората не ги слушат. В момента, в който се чуе типичната реч на литературната критика, всички автоматично изключват. Литературната критика е хубаво нещо, но мястото ѝ не е на премиера. Публикувайте критиката на страницата си и където се сетите, хората които искат ще я прочетат, а няма да разсеете премиерата. Не съм забелязал досега някой блеещ на събитието, след 3-4 страници сухи приказки да се е засилил да си купи книга. 

e. Музиката трябва да бъде съпътстваща (в повечето случаи е добре само като музикален съпровод), а не основна част от премиерата. Преди години на едно представяне слушах в захлас как пее Калуди Калудов, от тогава го слушам с удоволствие, но така и не запомних нито автора, нито премиерата…

 

3. Документирайте всичко!

Живеем във времената на интернет и социални мрежи. Не всички имат възможност да посещават премиерите, но пък имат желание и време да гледат снимки и най-вече клипове в мрежата.

Ако сте организирали страхотен перформанс – рецитации, музика, речи е безМислено всичко това да остава недокументирано.

Наблегнете най-вече на видеото. Мрежата стана бърза, потребителите обичат да гледат видео. Заснемайте всичко, пускайте го като цяло и на отделни клипове в Тубата, Вибокс, Фейсбук и където се сетите.

Още повече, че сценария на една премиера е доста статичен като движение и снимките, особено за хората които не са присъствали, често изглеждат едни и същи – някой стои на сцената и чете…

Всичко това, естествено, има смисъл само ако имате желание да продавате вашите книги. Ако целта Ви е да направите едно литературно четене пред приятели или да се напиете с тях в кръчмата – горните неща са излишни.

Но си дефинирайте ясно целите преди да започнете! Повечето автори продължават да бъркат премиера на книга с литературен перформанс, последван от едно яко напиване

И никога, ама никога не правете коктейл/почерпка на самата премиера.

Това, първо ще обърка частта с даването на автографи, когато една част от хората ще се наредят за автографи, а други на шведската маса.

И второ – ще ви докара хора, които само обикалят премиери да се наядат. Повярвайте, има цяла организация.

Повече по темата за премиерите можете да прочетете в новото, допълнено издание на „Пътят на книгата“.

  2017-04-23
Когато гръм удари...  
1008. Защо затворих Буквите за самопубликуване

                 Някога зад гърба си имах криле, а сега имам богат житейски опит

 

Христос Воскресе,

Покрай празниците е време за лични колонки. Досега четяхте възгледите на Богданов за родното книгоиздаване. Сега, за първи и последен път, ще прочетете възгледите на Иван за родната литература.

Някога около тези дати преди 16 години започнах да разработвам Буквите. Идеята тогава беше нова и идеалистична – пространство, където новите автори да публикуват, общуват и се развиват.

Че нищо от това няма да сработи го разбрах още на втората година, когато се опитаха първо да откраднат сайта, а после да го разцепят. Нароиха се и множество имитации, но основното ми разочарование беше едно – авторите не искаха да се развиват литературно. Те искаха да си общуват, да пишат „отговор на отговор“, „повлияно от“ и прочие неща. Ако знаех с какво се захващам, никога нямаше да направя Буквите, но нямаше от къде да зная – Фейсбук още не съществуваше.

Сега вече Фейсбук го има, епохата на анонимното писане, скрити зад никове умря отдавна.

Пробвахме множество варианти да задържим някакво литературно ниво в сайта, но нито един не проработи за дълго време.

Затова официално, от няколко месеца, Буквите са затворени за самопубликуване и така ще остане вероятно занапред.

Не остана нито един от идеалите, с които започнах този сайта, за да продължа да се боря. Имаше времена, когато живеех в този сайт, когато гледах да реагирам моментално на всеки проблем и прочие подобни неща.

Резултатите от всичко това са известни – целия нет обяснява какъв крадец и измамник съм, нищо че 16 години си плащах всичко от джоба за този сайт и не ревях както конкуренцията – „дайте пари или ще затворим“.

Всъщност най-много ме боли от неблагодарността. Но това си е мой проблем.

Сега насоките са други. Продължаваме активна издателска дейност – тази година ще финансираме много книги, продължаваме с постоянните конкурси и с поддръжката на всички автори, които желаят да погледнат сериозно на писането си.

Имаме и други идеи, една от друга по-революционни. Знаете, че аз не се оплаквам – нито от пазара, нито от хората. Другите се оплакват от мен.

  2017-04-17
Когато гръм удари...  
1006. Кратко професионално представяне

Здравейте,

Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.

С тези думи обикновено започвам поредното представяне на книга. Но може би е време да се представя по-подробно.

Влязох в книгоиздателския бизнес случайно.

Чета откакто се помня – още от 5-годишен, но в Университета отидох да уча програмиране – през 1986 година беше невероятно модерна специалност. Когато през 1991 година завърших, нещата се бяха сменили сериозно и работа за програмисти нямаше (да, знам, че сега това е най-високо платената работа). Наложи се да се занимавам с доста плебейски неща като предпечат. След обикаляне около година по рекламни агенции, започнах работа в едно издателство. То тогава въобще не беше известно, даже си нямаше име. Печатахме бързо продаващи се книжки за Тарзан (ако си мислите, че Бъроуз е написал само една, сте в голяма грешка).

Тогава не само книгоиздаването, но и пазарът на книги беше много различен.

Книги се купуваха основно от улични сергии (книжарниците бяха станали складове, както в оная песничка на Иван Ненков) и се търсеха основно четива за плажа. През лятото хората, отивайки на плаж, си купуваха по една книжка за 2 лв., изчитаха я там и я зарязваха.

Постепенно нещата се смениха, започна търсене на по-сериозни книги и издателството се сдоби с инвеститори. Скочихме с двата крака в най-дълбокото – нов превод на Луис Карол и то не само „Алиса”, а и „Ловът на Снарк“, „Фантасмагории“ и други непревеждани до момента неща. След това се засилихме с 28 тома на „Шахразада“ (Шехерезада е някакъв некадърен превод). Пазарът беше гладен, хората цял живот бяха чакали на опашки за книги и купуваха всичко. Тогава 20 000 беше начален тираж, а 100 000 – добре продаваем. Пуснахме и качествени кримки – Пиер Рей, Виктор О‘Райли и други. Вървеше, ама капеше, а не течеше.

Тогава една литературна агентка ни донесе първата книга на Пако Рабан – „Траектории“. Във Франция много се шумеше за нея, беше критикувал правителството и имаше проблеми. Изчетохме я и я оплюхме дружно – в тая книга нямаше никаква литература. Но шефът тъкмо си беше купил последния му парфюм „XS” и реши да пробваме. Останалото го знаете – „Траектории“ се продаде в милионен тираж, търговците спяха пред офиса, даже по едно време самият Пако Рабан се беше засилил да идва към България. Заедно с издателство „Компас“ започнахме да издаваме Даниел Стийл и тогава разбрах какво е масова истерия.

Както и че качеството на книгите няма нищо общо с продаваемостта им – нещо, което авторите все още не могат да разберат.

През голямата криза 1997г. пазарът на книги закономерно се срути. Големи издателства като „Тренев и Тренев“ излязоха от него, а и потребителското търсене се промени. Издателството се насочи към езотерична литература – „Има ли живот след смъртта“ и прочие (правил съм предпечат, но така и не прочетох „Диагностика на кармата“), а аз смених коренно бизнеса и отидох да се занимавам с други неща.

И така, докато направих Буквите.
Първоначално изобщо не смятах да се занимавам повече с книгоиздаване. Но за 2-3 години работа в сайта се понатрупаха произведения, някои автори станаха известни и започна да се мисли за издаване на книги. Нали имах опит, мислех си, колко му е.

И така се започна.

През 2003 година издадохме първата книга на Буквите – „Две устни вино“. Тогава се видяха и основните проблеми в тоя бранш – книжарниците не искаха и да чуват за български автори, а потребителите в сайта, въпреки многото хвалби на автора, не държаха особено да го купуват.

Разбра се и че стандартните методи на печат, при които бяха изгодни тиражи от 500-1000 бройки, не работят, защото няма къде да се пласира такова количест­во.

Започнахме да работим в две насоки – първата – да се намерят евтини методи за малки тиражи, а втората – да се намери начин за пласмент извън книжарските вериги.

Изобщо цялото развитие на издателството през последвалите 10 години е въз основа на практическия ни опит какво е нужно на авторите.

Проблемът с малките тиражи започна да се разрешава лесно – през 2004-2005 година в София се откриха няколко студия за дигитален печат и това позволи да се появят тиражи от по 20, 50, 100 книжки.

Оттогава пробвахме множество методи за издаване и продажби на книги.

Някои работеха (и все още работят добре), други – не толкова.

Установи се, че чуждестранните методи не работят изобщо в България.

За последните 14 години Фондация „Буквите“ издаде стотици книги, направихме няколко национални турнета и поне триста премиери.

  2017-04-10
Когато гръм удари...  
1002. Как да привлечем читатели и купувачи на книгите си 2

В предната колонка разгледахме как да стане известни. След като сме направили това, придобили сме някакви фенове и прочие е време да преминем към втората част от плана – Да създадем продукт, който да им предложим.

Отсега чувам възмутените възгласи – Ама как така, книгата не е продукт, принизявате творчеството и всякакви други подобни възгласи.

Истината е една – писането си е писане, но книгоиздаването е комерсиална дейност и се занимава с производство и продажби на книги.

Ако сте написали някаква некомерсиална книга (има много такива), то се налага да се намери отнякъде финансиране, което да покрие разходите по издаването. Има такива възможности – спонсори, грантове, програми за подкрепа на книгата.

Тук ще разгледам случая, когато издавате книга с комерсиална цел.

 

Какво трябва да направим в началото?

Подберете тема, която би вълнувала феновете Ви. Желателно е тая тема да е интересна и на по-широка публика.

Естествено, най-лесното е да съберете всичко, което сте написали (в повечето случаи в стил „отвътре ми идва“), но такъв род книги са продаваеми сами в средата на приятели и роднини, които ще ги купят заради вас, а не за да ги четат.

Огледайте какви книги са водещи в класациите по продажби в книжарниците, огледайте какви книги четат и обсъждат хората около вас и изобщо за какви книги се говори.

Измислете някакво убийствено заглавие. Заглавието продава много. Проверете внимателно в Гугъл дали вече няма някакво подобно заглавие. Изберете такова, което привлича погледа, не е стандартно, елементарно и да си кажем честно – безлично.

На всички мои книги съм измислял заглавията предварително и съм оформял концепцията на книгата около него. Не всички автори работят така, но е  важен крайния резултат. Заглавието трябва да изразява основната идея на книгата и когато читателите го видят, да бъдат привлечени да я купят. Давам, за пореден път, последния си роман – „Самотата спи на възглавницата“, който го продадох съвсем на зелено, преди изобщо да започна да го пиша, само на база заглавието и няколко откъса във Фейсбук.

Е, и заради убийствената корица.

Корицата е 50% от продажбите и никога, ама никога не си позволявайте да икономисвате от нея. Ако си мислите, че с картинка от интернет и някакъв надпис сложен в Пейнта, ще направите корица, която ще накара хора, които не ви познават, да купят книгата Ви, явно говорим на различни езици.

 

Изобщо – книгоиздаването не е евтин бизнес и затова направете добре проучванията си и разчетите, преди да пристъпите към издаването на книга.

И очаквайте следващата колонка – Бизнес план за издаване на книга.

 

 

  2017-04-03
Когато гръм удари...  
1000. Как да привлечем читатели и купувачи на книгите си

 

Всички автори се сблъскват с един фундаментален проблем – написали са книга, отпечатали са я и… никой не се интересува от нея, дори и безплатно.

Това е много чест проблем, затова винаги обяснявам, че в процеса на книгоиздаване се започва обратно – първо си правиш реклама на книгата и намираш ниша за нея, а след това тръгваш я да я издаваш.

Какво трябва да направим?

  1. Станете известен!

„Ама защо трябва да ставам известен, кой се интересува от мен като автор, аз съм казал всичко в произведенията си?“

Няма такова нещо. В България всяка седмица в книжарниците постъпват средно 100 книги. Шансът някой да забележи вашата книга между тях, особено ако не е подкрепена от известно издателство е почти нулева. Затова, трябва да се погрижите предварително хората да научат за вас.

 

Къде трябва да се насочим:

Не правете грешката да се мъчите да ставате известни сред други пишещи в разни литературни сайтове и групи. Принципно всички там са с тази цел, да не говорим че творците са с много високо ЕГО и често избухват скандали.

Запомнете – Вие търсите купувачи на книгата, а не „братя по перо“.

 

Кой купува първи книги на автори?

Каквито и да са големите Ви мечти, че вашата книга, влязла в книжарниците, ще бъде открита от хиляди знайни и незнайни читатели, реалността е, че подобни книги се купуват от приятелско роднински кръг.

За роднините ясно – броят е ограничен, но се постарайте да обясните на всички, че пишете, че готвите книга, че искате да ги видите на премиерата, защото сте единствения пишеш в цялата голяма фамилия (дано да сте единствения) и всичко, което може да задвижи роднинската подкрепа и те да купят вашата книга.

„Ама как така ще призная, че пиша, нали всички ще ми се смеят?“

В тия времена на масов интернет и където всички вече са във Фейсбук, то няма начин родата Ви да не разбере че пишете и, че сте издали книга.

Опасността да Ви се присмеят е много по-малка от вероятността да се обидят, че … „ама ние тук сме ти близки роднини, а ти нищо не си ни казал…“.

 

Приятели – как да направим приятелски кръг, който да харесва това, което пишем?

Ами… пишете!

Аз успях да продам роман на зелено, който изобщо не бях написал. Но в продължение на няколко години редовно пусках откъси, по темата на книгата, всички подписани със заглавието на книгата.

Естествено, при сглобяване на романа в него влязоха малко от тези откъси, но през годините бях създал доста голяма маса почитатели, които харесваха и темата, и стила ми и искаха тази книга.

 

Какви откъси да пишем?

Фейсбук (най-доброто място за реклама в момента) е специфична медия. Там хората няма време и възможност да четат дълги откъси. Затова пишете, все едно пишете сериали. И докато един сериал е 30-40 мин, то един откъс във Фейсбук трябва да бъде до 30-40 реда.

Желателно е да е завършен откъс, включващ начало, завръзка и решение, така че някой, попаднал за първи път на подобен откъс да разбере нещо от него (и да го хареса), а не да се е налагало да е чел предишните откъси.

Ако не можете да пускате самостоятелни откъси, пускайте отделни глави от произведението си (не се притеснявайте, никой няма да ви го открадне), като спазвате пак горните условия – всяка глава, която пускате, да бъде завършен откъс, като естествено, оставяте отворен края, така че читателите да се заинтересуват да четат нататък.

За неразбралите – прочетете „Хиляда и една нощ“. Там всички тези методи са добре описани.

Винаги подписвайте произведенията си. Дори и да не ги четат всички, то заглавието на книгата Ви ще се набие в очите на читателите и ще го запомнят.

Направете си страница за произведенията и публикувайте всички откъси там, освен на стената си, така че всеки заинтересувал се от откъса да може да прочете всичко публикувано.

 

Рекламирайте, много рекламирайте навсякъде. Ако нямате средства за платена реклама, то тогава правете това ръчно, пишейки по страници, стени на приятели и където можете, за да Ви забележат.

„Ами аз нямам време, нямам и средства, а май и нямам желание, аз искам само да си пиша, а всичко друго да го прави някой друг“.

Ами… пишете си. Писането е силно положителен процес.

Но писател е професия и изисква много качества, като писането е само част от тях.

 

След като сме станали относително известни, вече може да се замислим за издаване на книга. За да направим това е много важно следното:

Да приемем, че сме натрупали купувачи – остава да им създадем и продукт.

 

Как става това, ще разберете в следващата ми колонка.

 

  2017-03-27
Когато гръм удари...  
998. В книгоиздаването всичко е комерсиално!

След вчерашния ден на поезията и възторжените дитирамби във Фейсбук, днес е време да се приземим.

В света на професионалното книгоиздаване ВСИЧКО е комерсиално. 

Целта на едно издателство е ясна – ПАРИ – КНИГИ – ПАРИ прим. Няма друга цел. Няма друг начин да съществува едно издателство, ако не продава успешно стоката си (в случая книги) от които да печели пари за наеми, заплати, консумативи и нови книги.

Всички издателства, които познавам работят така. Всъщност така работят и всички фирми с изключение на соросоидните НПО-та.

Затова избийте от главата си налаганите с години заблуди, че е срамно да си комерсиален. Комерсиален в случая е по-скоро професионален. Нормално е един автор да иска да получава пари за своя труд. Както всеки друг човек на Земята.

Нормално е и, за да се получат тези пари, да се положи труд. Не можете да очаквате, че само защото сте отделили известно време да напишете нещо, то то има някаква стойност – емоционална и финансова за някой друг.

Но всички тези неща ги знаете и няма да се повтарям. Това, на което искам да наблегна:

ПИСАТЕЛ Е ПРОФЕСИЯ!

Вярно не е на пълен работен ден (поне за повечето), не е толкова добре платена, но всичко останало е като на всяка друга работа – иска се отговорно отношение. Иска се спазване на срокове, качество, участия и всякакви други неща. Ако представата Ви за писателстването е да стоите вкъщи и да пишете, а някой някъде да ви прави известен – това не е за Вас.

Помислете добре – дали искате да работите това или просто да си пишете за разпускане, а ако стане нещо, стане.

П.С. Търсим писатели! Автори си имаме много.

 

  2017-03-22
Когато гръм удари...  
993. Как да станем професионален автор - част I

                                                                                        "Мечтите искат много труд"

Започвам серия колонки, които имат за цел да ви покажат как да станете автор, който ще издаде повече от една книга и да я продава успешно, а не да я раздава на приятели и роднини.

Започвам с няколко основни положения:

1. Приемете, че това е работа. Вярно не е на пълен работен ден (поне за повечето), не е толкова добре платена, но всичко останало е като на всяка друга работа – иска се отговорно отношение. Иска се спазване на срокове, качество, участия и всякакви други неща. Ако представата Ви за писателстването е да стоите вкъщи и да пишете, а някой някъде да ви прави известен – това не е за вас.

2. Смирете ЕГО-то си. На никой издател не му пука колко сте талантлив, а колкото сте продаваем. Няма как да станете продаваем, ако постоянно се оплаквате от всичко – как не ви разбират, как не ви оценяват, колко е зле пазара в България, какви чалгари са хората и как не четат. Нито един издател няма да работи с такъв автор – всички са наясно, че ще имат насреща едни непрекъснати оплаквания, а не свършена работа.

3. Поставете навсякъде информация за Вас. Първото, което прави един издател, а и един читател, е да потърси информация за Вас в Гугъл. Ако няма нищо, интересът не е висок. Правете разлика между Фейсбук и Гугъл. Във Фейсбук имате интерактивна връзка за лесна комуникация, но от друга страна Гугъл почти не индексира това съдържание. Информацията за Вас трябва да бъде поставена на различни места, където Гугъл обича да ходи – в G+ като за начало.

4. Комуникирайте! Комуникирайте постоянно, на всички възможни места и по всички начини – фейсбук, форуми, чатове, групи… Колкото повече хора са чували за вас, толкова повече продажби ще имате. Но комуникирайте позитивно и компетентно. Постинги от типа „Тия педали от журито, пак са оценили само…" ви режат много, много от бъдещето.

5. Вярвайте си! Принципно, най-много си вярват графоманите. Всичко, което са написали, според тях е световен шедьовър. „С мен започва българската литература“ ми обясняваше един такъв на чашка. И след като гаврътна поредната водка тъжно довърши – „За жалост и с мен ще свърши“. Талантливите автори не си вярват. Обикновено те са чели много, могат да направят сравнение с останалите и все и си мислят – кой ли ще ме чете мен, като има Пушкин (примерно).

6. Бъдете оригинален! Масово авторите прочитат 4-5 западни книжки, основно американски и после пишат книга по тях. На такива книги на втора страница вече мога да кажа със сигурност какво точно са чели авторите и че такава книга не е интересна за никого. Всички, които са пробили успешно последно време, са написали оригинална книга, неизлизала досега на пазара. (Включително и 50 нюанса).

7. Не се надявайте някой да ви свърши работата! Повечето автори са доста мързеливи за нещата извън писането. Повечето чакат някой да свърши нещата заради тях и затова битуват легендите – „То това е работа на литературните агенти, издателствата и тнт“.

 

Тук е време да обясня основната част на тоя бизнес – защо издателствата търсят известни автори?

Налагането на едно име е много бавен процес. В момента в България, във всички шоу бизнеси, няма начин за бързо налагане на име, независимо от вложените средства. В книгоиздаването това е много ярко изразено. Известната максима - "Пет години работиш за името си, после то работи за теб" продължава да е вярна. Примерите като Августин Господинов, Емил Конрад, Константин Трендафилов и други, само потвърждават това. Пишете, публикувайте в нета, участвайте в конкурси, изобщо правете всичко възможно, за да ви забележат.

Второ – основните притеснения на издателството са доколко авторът ще издържи тежкия процес на редактиране, представяне, турнета и всички останали неща, които следват една книга. Ние лично сме имали доста разочарования в този процес – професионалното издаване не е за всеки, повечето наистина само предпочитат тихо да си пишат.

Трето – влагането на средства. Принципно парите за реклама не са някакви дошли от някъде пари, а са до 6% от коричната цена. За нови автори се отделя максимум 10%, което е ужасно много. Както виждате, тези пари силно зависят от продажбите. Каква реклама да направите на съвсем неизвестен автор, който трудно би продал 300 бройки. При 10 лв книга, това са 6 ст на книга, при продаден 300 тираж това са 180 лв. За кое по-напред? 

Естествено, издателството може да се бръкне в джоба и да инвестира собствени пари в рекламата, не очаквайки възвращаемост от тази книга, а от следващите. Тук точно идва проблемът с „лоялноста“ на авторите. Законите в България не позволяват сключване на дългосрочни договори, всеки се сключва само за определена книга. В Америка, където законите са различни, се говори за минимум 7 годишен период на обща работа и написване на определен брой книги. Тук това е неприложимо и повечето автори като са се видели малко по-известни решават, че не дължат нищо и ще отидат там, където предлагат по-добри условия.

Имали сме подобни примери, обикновено накрая не става нищо, но това води до нежелание в издателствата да инвестират в неизвестни автори.

  2017-03-12
Когато гръм удари...  
981. Трите най-важни въпроса на книгоиздаването

В книгоиздаването (да не се бърка с литературата и писането) има три важни въпроса, които определят съдбата на всяка книга.

Най-първия въпрос трябва да си го зададе авторът:  Какво искам да кажа с тази книга на читателите?!

Когато на мен ми зададоха за първи път този въпрос изглеждах смутен. Ама как какво – аз съм я написал, искам да я прочетат. Поуки и изводи ли? Какво беше това, аз съм оставил сърцето си в тия стихове, Вие ми говорите за някакви послания!

После се замислих сериозно, а и годините издателски опит показаха, че книга, която няма цялостна идея, няма вътрешна логическа цялост и не води читателя до някакви изводи (дали са същите както на автора е отделен въпрос), рядко има някакъв пазарен и/или литературен успех извън приятелско- роднинския кръг. Точно за това „насипните“ стихосбирки и сборници с разкази, където произведенията са събрани механично, не стигат до никъде.

Вторият основен въпрос е пак отправен към автора – Защо искам да издам тази книга?

Защо сме написали произведенията е ясно – искали сме да изкараме демоните вътре в себе си. Но защо искаме това да стане книга (хартиена и/или електронна) и да тръгваме по-дългия път на книгоиздаването?

Повечето отговори се свеждат до едно: „Искам да стигне до читателя“. С подтекста – Само веднъж да изляза от тоя Интернет, колко известен ще стана. Всъщност последното е изказване на един доста нашумял автор, който след скромния успех на първата си книга разба, че нещата не са толкова прости.

Книгоиздаването е дълъг, сложен и най-вече – СКЪП процес. За да има печалба от една книга, то тя трябва да се продаде в сравнително голям тираж, което изисква от автора да е готов да я рекламира, да обикаля по премиери, да дава интервюта по медиите и изобщо да е активен по всякакъв начин. И това не е процес продължаващ месец-два. Романът „Хазнатар“ на Ина Крейн издадохме преди почти година, а тя не е спряла с премиери, представяния и всякви варианти за участия. Това че добавихме и „Сладко от маслини“ е само плюс.

Продажбата на една книга е дълъг и уморителен процес, не е само – „Богданов уредил премиера, поканил едни хора, аз ще дам автографи и това е достатъчно“.

След като сте си отговорили на тези два въпроса, решили сте се активно да рекламирате книгата, направили сте нужните начални обработки (поне 2- 3-4 редакции на книгата) стигате до следващото звено – Издателя!

И той Ви задава най-неочаквания за Вас въпрос: Кой ще купи тая книга?!

Колкото и да му обяснявате за красотата на метафорите и за врътките на сюжета, издателят се интересува най-вече от това как да плати наема на офиса и заплатите за месеца.

Ако сте си написали домашното – т.е. сте отговорили добре на предните два въпроса, то разговора е лесен: Книгата е в остросюжетния бранш, ориентирана към young-adult. В началото имаше и вампири, ама като им мина модата ги заместих с къде по-актуалните върколаци, даже накрая намесих малко от „Фантастичните животни“ на Хари Потър. Или по-простото – Книгата е за съдбата на жените с неравностнойно положение, които често са обект на тормоз вкъщи – физически и психологически. Показва как една жена се бори срещу всичко това, как успява да се пребори – първо със себе си, а после и с обкръщатаща я среда..

И прочие, и прочие сюжети.

След като Издателят чуе всички тези, предварително обмислени неща, започва да пресмята: Да, остросюжетният жанр не се търси много в България, я има 1000 фена, я не. Но пък от друга страна, там се държат много един за друг и купуват всяка добре рекламирана книга.

Я, момче, остави тук ръкописа, прати ни линкове къде си публикувал из Фейсбук, колко хиляди фена има страницата ти, акаунт в Туитър, по форумите и ще проверим дали си достатъчно известен, за да зарибим феновете и продадем книгата.

Това, разбира се, е много опростен модел. В повечето случаи се вадят статистики от миналите години, гледат се продажбите точно в тоя жанр, проверяват се как са световните тенденции (поради забавянията на преводите, ние сме средно година, две назад) и маркетинг отдела – ако си разбира от работата дава сравнителна прогноза как би се продавала книгата и каква рекламна кампания би трябвало да има.

За съжаление – така работят малко издателства. Повечето, дори и от големите, са на принципа: "Дай да я пуснем, пък ще видим“. И затова после се реве – „Ама то, българинът, не чете!“

За да се реализира един продукт (книгата също е такъв) трябва предварително да се направи място на пазара. Как става това ще разгледаме в следащите колонки.

 

  2017-02-19
Когато гръм удари...  
977. Колко струва труда на автора?

Постоянно получавам писма от типа – „20 години писах една книга“, „От 30 години пиша“, „Пиша книги – проза, поезия“ завършващи с един основен въпрос – „Как да взема пари за труда си?“

Всъщност, колкото и странно да прозвучи на всички, трудът на автора не струва НИЩО. Наистина нищо. Това, което е продаваемо, е продуктът на неговия труд.

По-голямата част от авторите, които цял живот работят от 9 до 5 на твърда заплата не могат да си представят как така труда им може да не струва нищо. Те всяка вечер отделят време по няколко часа да творят и ТОВА НЯКОЙ ТРЯБВА ДА ГО ЗАПЛАТИ!

Реалностите са други. В България средно пишат 5-6000 души. От тях някакъв литературен, а най-вече продаваем продукт вадят не повече от 3-400, а на пазара има място за 40-50. Останалите просто се занимават с Арт терапия (точно както мен) и написаното от тях, освен за тях и група приятели, няма никаква стойност.
Налагането на нова книга, особено на неизвестно име на пазара е дълъг, скъп и най-вече трудоемък процес. Затова повечето издателства изобщо не искат да работят с автори, които хвърлят един ръкопис и казват – „Аз съм си свършил работата, направете ме известен и богат“.

Науката, която се занимава с това, се нарича маркетология. И въпреки общото мнение, че маркетолозите и социолозите само харчат едни пари, когато има шефове на издателства, които знаят как да използват труда им, резултатите са добри.

Но пак се връщам горе – на пазара има място за 40-50 български автора. Това място вече е заето, инвестирани са едни пари, авторите са заделили едно време и са станали известни. Като такива успяват да продават. Докато пишат, поне на едно постоянно ниво, издателствата ще инвестират основно в тях. Е, ще се оглеждат и за нови имена – затова се правят постоянно тия конкурси, но най-вече ще се оглеждат за автори, които работят усилено за името си.

Защото първия и най-важен продукт, който трябва да развие един автор, това е собственото му име.

  2017-02-13
Когато гръм удари...  
973. Силата на заглавието

Решихме да възобновим нашите колонки, защото има много какво да се каже за издаването на книги. Както в оня филм на Уди Алън – „Всичко, което знаете за секса, но ви е страх да попитате“.

Тук ще разгледам силата на заглавието.

Професионални размишления колко е важно заглавието, как да изберете такова, как да е уникално и да привлече повече хора можете да видите в книгата ми „Пътят на книгата“, която можете да прочетете тук съвсем безплатно.

В колонката ще споделя личен опит. За разлика от повечето автори, които до последно не могат да се спрат на заглавието на книгата, при мен винаги е било обратното – ражда се заглавие и около него започва да се формира книгата, като произведенията подчертават основната идея, въведена от заглавието.

И докато при стихосбирките това беше повече въпрос на редакторска работа, тъй като стиховете бяха вече написани, при романа заглавието беше много определящо.

Прословутото заглавие „Самотата спи на възглавницата ми“ се роди отдавна, може би преди три години. Тогава след една впечатлила ме много ранна сутрешна среща написах един откъс и сложих под него надпис, че е част от този роман.

Роман, естествено, изобщо не смятах да пиша. Близо две години писах разни откъси, все на тема отговарящи на заглавието и ги пусках свободно из Фейсбук. Толкова свободно, че не бях запазвал нищо от тях и когато все пак реших да напиша нещо се рових много докато намеря всички откъси.

Но да продължим за заглавието. Когато през есента на 2015 стартирахме платформата „Мечта за книга“, реших да пусна в нея моя роман, с цел популяризация на платформата. Не очаквах да събере финансиране, но резултатите ме изненадаха. Много и то все непознати хора, а не постоянното присъствие в сайта закупиха книгата авансово, опиращи се само на заглавието – явно много силно и няколкото откъса, които бях пуснал.

Нататък нещата са познати – имах два месеца да напиша и издам роман, за който нямах много идея какво ще съдържа.

Перипетиите по издаването на романа ще разказвам друг път. Нищо от написаните откъси досега не влезе в книгата, по-скоро послужиха като база от които формирах основния текст.

Но всичко това нямаше да е възможно без силното заглавие, което бях измислил. Хората имах свои битки със самотата и книга, описваща това ги вълнуваше много.

Книгата все още се продава добре, макар че лично аз съм прекратил отдавна всякаква рекламна кампания. Повече за нея можете да видите тук, а аз искам да се върна на силата на заглавието.

Корицата и заглавието са 50% от продажбите… даже повече. През вековете са издадени милиони книги и не е лесно да бъдете оригинален. Затова не се спирайте на някакво стандартно и нищо неговорещо заглавие като „Душата ми говори“, „Венец от стихове“, „Споделено от мен“ и други подобни, които се забравят преди да се прочетат.

Ще завърша с един цитат от Кийосаки, който разглежда силата на заглавието:

„Когато написах първата си книга “Ако искате да бъдете богати и щастливи, не ходете на училище”, един издател предложи да сменя заглавието с “Икономика на образованието”. Отговорих, че с такова заглавие ще продам само две книги – една на семейството си и една - на най-добрия си приятел. Проблемът беше там, че те щяха да очакват да я получат безплатно. Бяхме избрали неприятното заглавие "Ако искате да бъдете богати и щастливи, не ходете на училище”, защото знаехме, че това само по себе си бе солидна реклама.
Аз самият съм за образованието и вярвам в образователната реформа. Защо иначе щях да продължавам да настоявам античната ни образователна система да бъде променена? И така, избрах заглавие, което щеше да ми осигури достъп до повече радио- и телевизионни предавания, само защото предизвиквах полемика. Мнозина ме мислеха за голям ексцентрик, но книгата се продаваше много добре.“

  2017-02-05
Когато гръм удари...  
881. Хроники на Буквите - Въведение

„Ние ровим историята не заради пепелта, а заради въглените в нея"

                                                                                      Жан Жорес

  

Преди няколко години започнах да описвам „Хрониките на Буквите“. Бяха минали десет години от основаването на сайта. Хората се бяха сменили няколко пъти, фактите се забравяха и заместваха с митове. В един момент се отказах – имаше набран много гняв в мен, а не ми се пишеше жълта книга. Сега вече гледам по по-спокойно на нещата, а и имам силата да запиша цялата тази история.

 Тази книга трябва да се напише. Не само защото времето отминава и фактите се заместват от митове. За 13 години Букви, близо 4000 автори, над 80 000 произведения, над 300 издадени книги, почти 100 конкурса, три национални турнета и множество живи изяви никой вече не може да различи лъжата от истината.

 А лъжи и слухове има безкрайно много... Те почнаха още 2003-та, докато аз градях сайт, а хората градяха конспирации. Някой трябва да припомни за Егото на Тендер /макар, че след него се появиха толкова много с голямо его/, за хитрите лъжи на Хипо и за многото хора, които му се вързаха, за това как нещата бяха  стигнали дотам, че от конференция в Кошице трябваше да спасявам сайта и Хипо си замина само с управителния съвет, но не и с него. 

 Толкова много работи има за разказване. За повечето от вас всички тия сайтове /дори и тия, които едва мъждукат/ винаги ги е имало и управите им винаги са същите. Но не беше толкова отдавна 2006-та, когато изгонихме Мая от Буквите, заради историята с книгата ѝ - ние бяхме добри в работата, тя в обещанията. Тук дадохме и жертви - редакторът и така и не дочака обещаните му пари от Мая да си купи лекарства и си замина млад от инфаркт.  А Мая от срам избяга чак в Откровения и го направи такъв какъвто е сега

 Всъщност то това е история за цяла книга. А за още една е първото национално турне, с невероятните срещи, но и с нечаканите предателства. Особено това на „недооценените" автори в Бургас, който като разбраха че ще представяме Буквите, а не тях, саботираха всичко..

Толкова много истории. Всъщност няма някой, който някога, поне за малко да не е минал през Буквите.

 И затова никой не вярва, че този малък екип от 2-3 души успява не само да развива и поддържа всичко това, но и да прави все нови неща - списание, електронна библиотека и какво ли още не.

И затова тръгват слуховете - ама не може Иван да го е написал всичко това, той сигурно краде от де види, не може Камелия да е редактор на над 200 книги, те други ги редактират, пък ги пишат на нейно име, всъщност те само лъжат че са ги издали тези книги, то това всичкото ние не можем да го направим, пък те ли...

 Не може да не напиша тази книга. Трябва да разкажа за хората вплели сенките си в сайта, за да го има. За двете руси жени - едната заради, която се създаде сайта и другата, заради която стана такъв какъвто го виждате...

Тринадесет години са много време... можех да имам ново семейство, деца, пари... вместо това имам сайт... Някога ще ми сложат лаптопа на гроба - да продължа да администрирам оттам.

 Трябва да я има тази книга. За да разберете, че никой, дори и троицата Самият, Иван и Богданов не е по-голяма сайта. Откак се помня, на този сайт му дават не повече от 2-3 месеца живот. На втората ни годишнина ни го казаха за първи път. От тогава всички чакат, кога авторите ще напуснат сайта или поне Иван и Камелия най-сетне ще се скарат и сайтът скоропостижно ще си замине...

Но е време да престана да говоря в бъдеще време, а да започна с историите.

В началото беше Словото... всъщност не, преди Словото имаше Ерато.... Имаше и #sofia където се запознах с Митов и направихме Словото.

Не помня откъде точно се запознах с Георги Чобанов, но скандалът Литернет още се спряга в любимият ми момент на споровете, когато аргументите свършат и започнат личните нападки...

Да, Буквите се родиха трудно - като всички едри деца - със скандал и раздяла...

Та, покрай сайта, освен фенове, се намерихме и със сродни души - Мартин Митов, Георги Чобанов и други... С тях почнаха да се обсъждат по-големи проекти, почнахме да мислим за по-сериозни неща. Все пак по това време Гугъл все още е бил само дипломна работа на двамата си създатели, а Яху работеше на директориен списък - т.е. каквито страници сложиш в него, такива намираш. Всъщност такъв беше и Гювеча - Мартин тогава беше бригадир на бригадата, която събираше не невзети вземания, а линкове из нета.

И първата идея на Литернет беше точно такава - да направи списък с произведенията на български език, публикувани някъде из нета. Тая секция май е още жива.

Това май ще е отделна глава - древни литературни сайтове - помните ли „Подкрушието" примерно...

Една смърт промени всичко. Т.е стана причина за едно ново раждане.

На 6 юни 1999 година почина Дамян Дамянов (големият, великият, ПОЕТЪТ...) Бяхме в шок. Мартин каза - „Ти нали имаше някакви стихове на Дамянов?".

Спешно набрахме още. С това се започна „Словото".  Официално го открихме месец по-късно.

Буквите се родиха на важна дата - 24 май 2001 година. На един таван на улицата с най-поетично име в София - „Шандор Петьофи". Какво друго освен литературен сайт можеш да направиш на тази улица?

Сайтът донякъде израсна сираче - в първата му година аз имам да оправям множество битови проблеми в София (смяна на работата, безпаричие, гонене от квартира, нова работа, нови квартири и...) той порасна, сдоби се с над 100 автора - още помня тържествата за автор №100 и с няколко хиляди произведения. Това за времето си беше много, ама много!

После, като се позакрепих направих системата с отзивите и се почна една....

Сайтът се разрасна бързо и дойде проблема с хостинга - много скъп за времето си продукт, От първия ни хостинг в Гет.бг ни изгониха за неплащане. Малко преди да ни връчат наградата в едно от първите издания на БГсайт. Във следващото изгубихме с минимална преднина от БГмама /и ние сме се равнявали по-големите ;)/.

Приюти ни на служебния си компютър при един габровски интернет провайдер един познат от чата. Никога не съм го виждал този човек, загубих му дирите, но той беше оная опорна точка, която позволи на Буквите да просъществуват. Дано да си жив и здрав Владо Ксеркса, пожелавам ти много щастие.

Но то нещастието никога не идва само. Буквите бързо се разраснаха (какво знаете вие - цели 300 посещения дневно, тогава само АБВ-то имаше повече) и капацитет на компютъра му не издържаше повече. Наложи се да се търси хостинг, а за него трябваха пари.

Опитах се да създам организация за поддръжка на сайта. Така се създаде (или поне опитахме) Сдружение „Буквите"... То така и не се регистрира, защото на учредителното му събрание Хипо се опита да вземе и сайта, и авторите. Но поне няколко месеца течеше усилена организационна дейност. Тогава имахме към сайта 5 членен управителен съвет и една дузина хора в редколегията. Някъде там бяха и палачинковите партита, на които Яким изрече култовата фраза - „Откакто открих Буквите, престанах да влизам в порно сайтове".

Хубавото е, че преди да се разделим създадохме нещо общо - стихосбирката „Две устни вино"...

За горещото лято и още по-горещата есен на 2003-та не искам да си спомням. Разделих се с много хора и с още повече илюзии. И научих много неща за себе си, за сестрите дето ги нямам и не знам какво още. След тоя ад на всякакви дребни слухове и сплетни само се смея...

Някъде в края на септември 2003-а се запознах с Камелия (пак през сайта, тя историята ако я опиша, ще спечеля всички хумористични конкурси в България) и нещата започнаха да застават на мястото си.

Толкова много неща има да се разкажат -  и за Кръстника, който даде името на сайта, и за скандалите около първото турне, и за създаването на „Препоръчано" и на разделението на произведенията в сайта. Затова как от наказване „със сваляно долу" започнахме да награждаваме с „качване горе".

За опитите ни за списание, вестник, за началото и развитието на издателството.  За първите електронни книги /ех защо тоя софтуер с разлистването не беше така добър през 2006-та/.

За второто ни турне, за отбор Ягодка и Черешка или с „Принцеси по пътя".

Много крачки извървяхме с този тежък камък, наречен Буквите, докато станем това което сме сега. И ако вие виждате порасналото дете, само ние си знаем какво ни струваше докато порасне.

Затова трябва да я има тази книга.

Защото в нея ще се разказва за времена на ентусиазъм, които никога няма да се върнат. Защото нетът и хората в него се промениха силно и днес никой не би започнал да прави нещо само защото може, а не защото има някакъв шанс „да изкара и то здрави пари от него".

Освен може би, последните мохикани, които сме останали.

Затова трябва да я има тази книга. Дори и да я прочетат само децата ни!

  2014-02-26
Когато гръм удари...  
877. Народе???? (Как се събраха пари за паметника на Левски)

Самото предложението за изграждане паметник на Васил Левски постъпва през лятото на 1878 г. и е дело на първия софийски кмет - Димитър Хаджикоцев. Общинарите вземат решение да се изгради „великолепен памятник накрай града до Орханийското шосе тъкмо на това място гдето он славно биде повесен".

Идеята е прегърната от губернатора на София Пьотр Алабин и той решил да издигне паметника за 20 дни. За да се пестят пари, проектирането на паметника е възложено на градския архитект Адолф Вацлав Колар - чех. Тук идват два много интересни момента и затова ги отделям:

1. Чехът предвиждал гранитното тяло на паметника да завършва с един голям кръст върху полумесец, символ на руската победа над Османската империя(!...паметник на Левски!);

2. По-късно е оказан дипломатически натиск от турска страна и паметникът завършва с пресечена пирамида!!!

От тук следва една цяла епопея! След многото напомняне, общинарите най-накрая разпоредили докарването на няколко коли камъни - прости от стари сгради, а всички други материали били плащани от Алабин. Малкото доброволно събрани пари бързо свършили. Столичната община изпратила писма до всички български градове с покорна молба за събиране на пари за това народно дело. На горещия зов се отзовали 12 селища!!!

Обърнете внимание:

- Стара Загора - 20.00 лв.;

- Враца - 102.00 лв.;

- Кюстендил - 170.25 лв.;

- Златица - 74.20 лв.;

- Ряхово - 161.20 лв.;

- Варна - 61.00 лв.;

- Русе - 380.00 лв.;

- Самоков - 87.00 лв.;

- Плевен - 170.00 лв.;

- Севлиево - 38.50 лв.;

- Пазарджик - 210.50 лв.;

- Софийски граждани дали 125.32 лв.

Става ясно, че парите ще стигнели само за темела и строежът е забравен. С течение на времето градежът започнал да се руши.

Константин Иречек - „груба каменна основа, без живопис"!

Захари Стоянов - под купчина камъни „почива скромно славата на България"!

Константин Величков - „Защо минувате с презрение? Защо отвръщате глава? За нашто самоунищожение е грозен паметник това!"

Породило се най-накрая обществено недоволство и през февруари 1884 г. се създала специална комисия, която да поеме грижата за финансирането на строежа. В тази комисия влизали - Иван Грозев, Колар, Сава Ничов, Бойко Нешев, Димитър Съселов, Христо Ковачев и Георги Вълчанов. 

Какво решили те - паметникът да се премести с 10-15 метра от мястото където е започнат!!! Тъй като от там се образувало кръстовище, което разкривало прекрасна гледка към всички страни.... 

Колар преработил проекта, като удължил паметника, за да изглежда по-внушителен. Имало голямо желание да се издигне над паметника статуя на Левски в цял ръст, но затова трябвали 150.000 лв. Това останало да сторят „бъдещите патриотични поколения"!!! Водели се преговори с пражкия скулптор Йозеф Страховски за изработването на релефен портрет на Левски в рамка от бронзов лавров венец, но той поискал 1350.00 лв. и разговорите били прекратени.

Така през пролетта на 1884 г. строителството на паметника започнало отново. Столичната община отпуснала 7500.00 лв., но те стигнали само за подготвителни и изкопни работи. Четвъртото народно събрание се оказало благосклонно и в началото на 1885 г. отпуснало 20 000 лв. и строителните дейност се усилили. През август се сключва договор с италианския скулптор Абрамо Перукети да изработи паметника. Той изпълнявал съвестно работата си, но постоянно се разправял за пари - за две години получил само две заплати!!! Със съдействието на председателя на Петото народно събрание Захари Стоянов били отпуснати нови 20 000 лв. В края на 1888 г. Столична община отпуснала 5000.00 лв. и недоволна от мудния градеж, отнела пълномощията на комисията и поела нещата в свои ръце(защо ли всичко ми изглежда познато и днес?!). Към 1891 г. Перукети привършил възложената му работа. 

По предложение на Иван Грозев на четирите страни на корниза на паметника били изваяни 16 змии и 8 волски глави!!! Готов бил и берелефът, изработен от виенския скулптор Рудолф Вейр.(лично за мен е прекрасен и е нещото, което най-харесвам от този паметник)

Имах идеята да завърша с няколко мои разбирания и мисли, но ще ви спестя това. Всеки прочел тази почти епопея, може да си направи изводите сам. Фактите показват, че паметникът в София на Апостола на нашата Свобода - Васил Левски е строен цели 17(седемнадесет!) години! Открит е официално на 22 октомври 1895 г.

Георги Савов

  2014-02-19
Когато гръм удари...  
874. Издателят - първи читател

“Книгите написани от автори любители, трябва да се четат от читатели-професионалисти”
Б. Переслегин

Вие сте написали най-страхотната книга в света. Поне във Вашите очи. И в очите на майка Ви, която, от както я чете,   всяка сутрин Ви прави баница. Цялата рода също я хареса и се решава, че това твърдо трябва да се издаде, за да видят всички колко сте велик(а).

 

Предстои Ви първа среща с издател.

 

Как да представим книгата си пред него?

Много време се чудех на оплакванията на различни работодатели, че хората не са се научили да се представят добре на интервю за работа – нито подготвени документи, нито готовност за разговор.

Гугъл ни извежда начело в списъка при търсене на „издаване на книга” и това ни донася купища запитвания. Оформят се три основни варианта:

- Плахо писмо от типа „Аз написах роман. Имате ли интерес да го издадете?”. С вариации до „авторката е завършила Оксфорд и е подготвила за издаване вече четири романа.”;

- Огромен няколко мегабайтов файл, пратен по и-мейл-а или на ЦД /в последния случай донесено и лично/

- И по-рядко случващия се, но по-екзотичен - няколко папки с разпечатки, стоварени на бюрото.

Какво се случва с така изпратените материали – почти нищо! „Времето е пари” е актуален девиз и става все по-актуален. Дори и в издателствата, където имат специално назначени хора за целта, рядко възлагат да се анализира непроверен роман.

 

Какъв е правилният подход?

„По-дрехите посрещат” не е само стара народна приказка. Някога, в зората на демокрацията, известният рекламист Жак Сегела беше изненадал новите лидери на СДС с обясненията, че за няколкото минути на телевизионния екран хората няма да оценят колко са умни, а как са облечени и как изглеждат.

Когато желаете да привлечете вниманието на някой издател, се водете от същите принципи. Помислете за книгата, която сте написали, като за стока, която трябва да продадете и то на опитен краставичар.

Подгответе рекламни материали за написания текст. На Вашето писмо, ще бъдат отделени първоначално средно от три до пет минути. Напишете въвеждащ текст, който да привлече интереса за това кратко време.

 

Резюме на текста

Кратко резюме на случващото се в книгата – в рамките на страница. Не е важно да е пълно – ВАЖНО Е ДА Е ЗАИНТРИГУВАЩО. Мислете за него като за текста, който се слага на гърба на книгата – трябва да я продаде за краткото време, което се отделя за прочитането му.

 

Синопсис

Този термин се използва в няколко значения, в зависимост от типа на произведението, но най-общо значи описание на действието. Тук вече може да се прострете до няколко страници. Щом са стигнали до него, явно резюмето Ви ги е заинтересувало. В синопсиса трябва да опишете как се развива действието, сюжетните линии, завръзки, развръзки. От синопсиса един издател ще разбере доколко можете да развивате сюжетни линии и да управлявате героите си. Дали претрупвате нещата и често и Вие самите не знаете кога и какво се случва или обратното, сюжетът е толкова плосък, че не се случва почти нищо.

 

Описание на героите/архетипи

Кратки, до страница, описания на героите в книгата – външност, характер, действия. Речников фонд и използвани изрази – няма нищо по-глупаво от книга, в която всички герои говорят еднакво.

Всичко това в рамките общо на пет-шест странички – времето е пари, а за разлика от броя на издателствата, броя на пишещите се увеличава многократно. Само за 2013 са издадени над 15 000 български книги. Книгоиздаването е невероятно конкурентен пазар. „Хубавата книга само ще си намери читателя/издателя” е много остарял израз – в момента печелят пробивните, а не талантливите.

Не забравяйте и творческата си биография. Няма нужда да описвате къде и какво сте учили и да изброявате всички сертификати – ако това определяше качеството на написания текст, компютрите щяха да са най-добрите творци.

Пишете за интересите си. Примерно – „интересувам се от история, за да напиша този роман в продължение на години четох източници в Народна библиотека”. Посочете получени награди /не е важно дали са първи, важно е, че някой някъде Ви е забелязал/.

Напишете и за харесвани книги/автори. Така от една страна издателят ще разбере, че не сте чел само себе си /често явление в последните години, за жалост/ и ще придобие някаква представа за литературните стилове, които харесвате, а вероятно и подражавате.

Вероятно ще срещнете много откази. Особено ако това Ви е първа книга, но сте решили да задминете по обем и брой герои „Колелото на времето”. Вероятно първата Ви книга може и да не бъде издадена, особено за сметка на издателството.

Но докато подготвяте гореописаните документи, то сами ще научите много за книгата, която сте написал(а). А ако сте ги написал(а) добре, определено в издателството ще се заинтересуват, та да  прочетат поне романа и да Ви отделят време да поговорят с Вас за предимствата и недостатъците му.

 

  2014-02-12
Когато гръм удари...  
871. Кратка биография или как влязох в книжарския бранш и не излязох

Здравейте,

Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.

Обикновено с тези думи започвам поредното представяне на книга. Може би все пак е време да се представя официално.

Влязох в книгоиздателския бизнес случайно. Чета откакто се помня – някъде към 5 годишен, но в Университета отидох да уча програмиране – 86-та година това беше невероятно модерна специалност. Когато завърших през 1991, нещата се бяха променили сериозно и работа за програмисти нямаше - да, знам че сега това е най-високо платената работа. Наложи се да се занимавам с доста плебейски неща като предпечат. След година размотаване по рекламни агенции, започнах работа в едно издателство. То тогава не беше известно, даже си нямаше име. Печатахме бързопродаващи се книжки за Тарзан (ако си мислите, че Бъроуз е написал само една, сте в голяма грешка).

Тогава не само книгоиздаването, но и пазарът на книги беше много различен. Книги се купуваха основно от улични сергии, а книжарниците бяха станали складове, както в оная песничка на Н. Йорданов. Търсеха се основно четива за плажа - през лятото хората си купуваха една книжка за 2 лв, изчитаха я там и я зарязваха.

Постепенно нещата се смениха, започна търсене на по-сериозни книги и издателството се сдоби с инвеститори. Скочихме с двата крака в най-дълбокото – нов превод на Луис Карол и то не само Алиса, а и „Ловът на Снарк“, „Фантасмагории“ и други непревеждани до момента неща. След това се засилихме и на 28 тома на „Шахразада“ (Шехерезада е някакъв некадърен превод). Пазарът беше гладен, хората цял живот бяха чакали на опашки за книги и купуваха всичко. Тогава 20 000 беше начален тираж, а 100 000  - добре продаваем. Пуснахме и качествени кримки – Пиер Рей, Виктор О‘Райли и други. Вървеше, ама капеше, а не течеше.

Тогава една литературна агентка ни донесе първата книга на Пако Рабан – „Траектории“. Във Франция много се шумеше за нея, Рабан беше оплюл правителството и имаше проблеми. Изчетохме я и я оплюхме дружно – в тая книга нямаше никаква литература. Но шефът тъкмо си беше купил последния му парфюм „XS” и реши да пробваме. Останалото го знаете – Пако Рабан се продаде в милионен тираж, търговците спяха пред офиса, даже по едно време самият Пако Рабан се беше засилил да идва към България. Заедно с издателство „Компас“ започнахме да издаваме Даниел Стийл и тогава разбрах какво е масова истерия. Както и че качеството на книгите няма нищо общо с продаваемостта им – нещо, което авторите все още не могат да разберат.

През голямата криза 1997 г, пазарът на книги закономерно се срути. Големи издателства като „Тренев и Тренев“ излязоха от него, а и потребителското търсене се промени. Издателството заби в издаване на езотерична литература – „Има ли живот след смъртта“ и прочие (правил съм предпечат, но така и не прочетох „Диагностика на кармата“), а аз смених коренно бизнеса и отидох да се занимавам с други неща.

И така, докато направих Буквите. Първоначално изобщо не смятах да се занимавам повече с книгоиздаване. Но за 2-3 години работа в сайта се понатрупаха произведения, а и някои автори станаха известни и се започна да се мисли за издаване на книга. Нали имах опит – викам му колко е. И така се започна, през 2003-та издадохме първата книга на Буквите – „Две устни вино“. Тогава се видяха и основните проблеми в тоя бранш – книжарниците не искаха и да чуват за български автори, а потребителите в сайта въпреки многото хвалби на автора, не държаха особено да го купуват.

Тогава се разбра, че стандартните методи на печат, при които бяха изгодни тиражи от 500-1000 бройки, не работят защото няма къде да се пласира това количество. Започнахме да работим в две насоки – първата -  да се намерят евтини методи за малки тиражи, а втората – да се намери начин за пласмент извън книжарските вериги. Изобщо цялото развитие на издателството през последвалите 10 години е основано единствено от опита и нуждите на авторите.

Проблемът с малките тиражи започна да се разрешава лесно – през 2004-5 в София се откриха няколко студия за дигитален печат и това позволи да се отпечатват тиражи от по 20-50-100 книжки. Подобни тиражи изискваха и различен тип дистрибуция, но затова ще говорим по-подробно в съответния раздел на книгата.

От тогава пробвахме множество методи за издаване и продажби на книги.  Някои работеха (и все още работят добре), други – не толкова. Установи се, че западните методики не работят изобщо в България (не че е някаква новост).

За последните 10 години сме издали няколкостотин книги, направихме няколко национални турнета и поне триста премиери.

Заедно с екипа, натрупахме много опит как се работи, издават и продават в български автори. Опит, който ще се опитам да Ви предам с тази книга.

P.S. Това е предговорът на книгата. С колонките по темата свършихме, очаквайте книгата в края на март!

 

  2014-02-05
Когато гръм удари...  
866. Скромността е вредна за автора!

Това е една стара приказка. Имало е някога една държава на ведри и трудещи се хора. Тая държава си имала писателско съюз. В него членували Авторите. С голямо А. Те били специални хора - Творци. Псували държавата след третата ракия, но били послушни и тихи, и много ръкопляскали на партийните и отчетно изборни събрания, защото издаването на книга било сакрален акт. То не можело току така всеки който иска да издаде, трябвало да си Избран. А най-послушните  били избирани първи. Другите чакали... За да има равноправие, всичките 650 члена на СБП им издавали поне по една книга през живота.

Но колелото се завъртяло, комунистите станали капиталисти, а отношението към Творците се променило много.

Почнали да им говорят мръсни думи като - „качество на писане", „продаваемост", „маркетинг", ПР и прочие , и прочие  дето биха накарали всеки мастит автор да се изчерви.

Издателите-изденици, почнали да настояват за срещи с читатели, ама не от ония предишните, дето салона се скъсвал да ръкопляска преди да са прочели първото стихотворение, а едни такива дето трябвало да говориш за творбите си, да ги рекламираш и да караш хората да купуват...

Тази приказка си разказват писателите всяка вечер в разни кафенета и накрая завършват с „ей колко хубаво ни беше при Тошо!"

Преди 20 години скачах по площадите и пеех „Комунизма си отива" и искрено вярвах, че си е заминал. Но приказките, които чух покрай последния конкурс се убедих, че поне в главите на повечето автори не е така.

Наслушах се на разсъждения, че той, Твореца, трябвало да си седи тихичко  ъгъла и да си каканиже римите, а трябвало да го открият и поканят да издадат. „Аз мечтая за любов, но съм тъй усамотена" се пее в една стара градска песен. Скромността не краси човека! Скромността го убива, обезличава и обрича на забвение.

Нито добрата книга, нито добрия автор ще стигнат само до читателите си.

Отдавна живеем в друго времена. И докато творчеството е занимание самотно, то книгоиздаването е БИЗНЕС.

И там важат всички ония вълчи закони.

Всеки издател ще предпочете да издаде атрактивния и активен некадърник, отколкото оня поет, тихо пристъпящ от крак на крак до вратата на издателството и несмеейки да почука, независимо колко са му богати римите му и плътни образите.

Ама какво е това обществено разсъбличане. Как ще представя  пред всички аз книгата си, то не може така, предпочитам контакта ми с издателят да бъде скрит и насаме...

А може би и контакта с евентуалните читатели ще бъде такъв? Скрито ще ги причаквате зад ъгъла и нежно ще ги питате - „Бихте ли се запознали с моята книжцица?"

Има си хора за всичко! Творците мислят по-различен начин и хиляди други подобни оправдания могат да се чуят от авторите. Мързелът не мори, но мъчи - каза мъдро народа.

А лайфмотива на Библията е „Бог помага, но в кошара не вкарва!".

Ама защо аз трябва да си рекламирам книгата, то нали издателството си има рекламен отдел?

Да, има! Но заплатите им идват от бюджета за реклама. Това не са някакви имагинерни пари, а са ония 4-5-6% включени в коричната цена.

И ако вие сте Дан Браун и книгите ви се продават средно в 10-20 000 тираж, то рекламния бюджет си е добра сума.

Но особено при новите български автори нещата са други. При продадени 300 книги по пет лева /един добър тираж/ рекламния бюджет е 90 /деветдесет/ лева!

За какво стига това? Ами за нищо - наем на зала за премиера, озвучаване и 2-3 банера в нета.

Така, че мили автори - всичко е във вашите ръце. Колкото повече говорите за книгата си, колкото по-убедително я рекламирате, толкова повече има шанс тя да се хареса на читателите.

А издателят не е свръхчовек. Той е просто първият читател.

 

П.С. Противно на общото мнение, конкурсът „Търся издател!" има за цел основно не да намери книги, а автори. Защото една книга мине през редактор, през стилист, през публицист и да стане невероятно, независимо от началната основа, но плахата стрина от Горно нанадолнище, ще си остане такава, колкото и мотивационни обучения да и се правят.

А един автор, който започва с уговорките - ама може ли да  не присъствам на премиерата, а и как така ще изляза пред хората никога няма да стане Писател.

Защото Писател  е професия!

  2014-01-22
Когато гръм удари...  
859. Буквите през 2013 в снимки

Само 200 снимки. Толкова позволява един фейсбук албум. Как в тях да побереш всичко, което се случи покрай Буквите през изминалата 2013 година. Постарахме се да направим един пъстър преглед къде бяхме и какво правихме. Ще се постарая да напиша и един по-подробен обзор, но ще е след празниците. Сега гледайте снимки - Буквите през 2013.

Ако не ви стига, разгледайте и цялата фотогалерия.

А аз явно трябва да си купя нов апарат.

  2013-12-25
Когато гръм удари...  
857. Списаревски или за истинските българи

Темата днес е за истинските българи.

На 20.12.1943г. София преживява една от най-тежките бомбардировки.

При защитата на града, в първия си боен полет, загива капитан Димитър Списаревски - първата жива торпила. Той таранира противниковия бомбардировач и затова плаща с живота си.

Подробностите за този подвиг дълго време бяха премълчавани. Как така - царски офицер, а ще го честваме.

Но темата не е за военното събитие.
Подробно описание можете да прочетете в Wikipedia.

Темата е за истинските българи.  Това е бил първия боен полет на Списаревски. Съотношението на силите е било много неравнопоставено - нашите самолети са били шепа, спрямо американските. Неговата машина не е запалила при излитане. Той е можело просто да се откаже - какво ще ходи да мре мърцина и да се прибере при годеницата си да претака зелето.

Намира резервна машина, настига другарите си и влиза в боя. Там сваля един бомбардировач, но остава без патрони. Можел е да се изтегли от битката - те тия нямат спиране, толкова повече са от нас. Но той не е излетял, за да се предава.

„Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра, но в борбата си с охраняващите го британски изтребители свършва патроните на бордовата картечница. Тогава, без колебание, той се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.

Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: 'Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията"."

Благодарната комунистическа власт се стреми 45 години да изличи спомена за него. Защото той не е излетял за да се бие за тях или за друга власт. Защитавал е България.

Спомените за такива хора са опасни.

Помислете за тези неща, докато претакате зелето и подготвяте пържолите за Коледа.

  2013-12-20
Когато гръм удари...  
856. Професия "Писател"

В тази колонка ще погледнем труда на писателя от най-неочакваната за повечето пишещи точка - икономическата.

Масови са оплакванията от типа -„то от писане не може да се живее". 

Аз никога през живота си не съм работил работа, която да не зависи пряко от продажбата на това, което произведа и затова тези оплаквания са ми странни. Но при повечето хора не е така.

Общата представа за професионален писател е „човек, който по цял ден си пише нещо, от 9 до 5, на заплата и изобщо не се интересува произведеното от него продаваемо ли е, защото затова си има литературни агенти".

Това минава дори наглостта на Кирил Христов, който към трийсете си години поискал от държавата персонална пенсия, за да можел ей така свободно да си пише. Все пак той дотогава е направил име.

Такъв тип „професионални писатели" може би е имало някога преди Десети, когато властта им даваше пари, за да мълчат. През всички останали периоди, писателите в България са получавали заплащане за труда си според продажбата на написаното от тях.

Професионалните писатели в цял свят /познавам много такива/ живеят като фрийлансери (freelancer) или както придоби в нас гражданственост - на свободна професия. Или още по-точно казано - от хонорар на хонорар.

Дали тези пари стигат за нормална месечна издръжка или се налага тази работа да се съвместява с нещо друго зависи силно от качествата на автора - литературните, но най-вече търговските - как успява да се продава на издателите и читателите.

Има много такива хора в България, които живеят от писане:  на книги, на текстове за медии, сайтове, за фирми и какво ли още не. Други, с цел да могат да си позволят повече време за доизпипване на нещата, съвместяват писането с някакъв друг вид работа.

В общи линии, до 9 септември, в България почти не е имало автори, които да се издържат само с писане, дори Вазов, Яворов и Йовков са били държавни чиновници.

Така, че когато се заговори за професионални автори в България, това не са хора, които работят на длъжност (и заплата) „писател", а хора които пишат за пари.

Да, не е срамно да се пише за пари, това си е работа като всяка друга. Има своите особености, има проблеми с по-трудно продаваемата стока и много други особености на занаята, но си е занаят като всеки друг. Не може да си плащаме на фризьорката, без да се пазарим, а да врънкаме авторите - подари ми тази книжка, че нямам 5 лв за нея.

 

      Какво трябва да имате предвид, когато решите да ставате такъв?

На първо място да приемете, че това е труд, че за него се полага заплащане, но само ако той е на достатъчно добро ниво, за да бъде продаваем. Да, да научите тези две важни думички - продаваемост и конкурентост. Огромна част от българските автори си няма и най-малка представа от тях и си мисли, че всичко което са написали, трябва незабавно да бъде издадено, без да си дава сметка за две основни неща:

- първо: че това в много малко случаи вълнува някого, освен него самия

- второ: такива като него са ужасно много

Всяка жена може да готви вкусно вкъщи, но много малко от тях стават да готвят професионално в ресторант.

Горните две точки изненадаха и голяма част от участниците в „Търся издател 2012", които смятаха, че проектите им ще бъдат посрещнати с огромен интерес и ще натрупат 1000 гласа за една нощ. Дано някои от тях разберат защо никой няма интерес да ги издава.

Другото, което трябва да научите, е че не продавате  „болката си събрана в книжка", а правите презентация на продукт, предназначен за пазара. На този пазар вашият продукт се конкурира с всичко! И с парите, предназначени за хляб, и с тези за една, две бири и с какво ли още не. Както и с това, че книгите не са продукт от жизнена необходимост за огромна част от населението.

И си дайте ясна сметка, че когато не се купува вашата книга, е не защото хората са „тъпи чалгари" и  „никой не чете", а защото най-вероятно не сте създали продукт, който е достатъчно добър за продажба и/или не можете да го представите на хората добре.

Писна ми от обяви из нета - „Издадох нова книжка, някой интересува ли се от нея?"

За край ще се повторя с началните си думи, защото ще започнат стандартните коментари - то на писателя работата му е да пише, има си издателства и литературни агенти, които да го продават.

Българският автор е невероятно мързелив човек. Огромна част от авторите изкарват на листа това, което ги гори от вътре и нещата спират до там. Това, корекции, редакции, дали нещото е продаваемо, съобразяване с търсенето, с потребителските нагласи и хиляди още други дреболии са неща, които се случват на другите.

Включително и защитата на авторските права. Никой не сяда да прочете Законът за Авторски права и Сродните им права, който го има на хиляди места в нета /дори и при нас/, а всички ми задават въпроса - в кой сайт да публикувам, за да са ми защитени правата? Въпрос, който ясно е обяснен още на първа страница на закона.

Творчеството е сакрален процес на взаимодействие на автора и белия лист. Произвеждането на книги е бизнес. Не бъркайте работата с хобито!

  2013-12-18
Когато гръм удари...  
852. Видове български автори

Нямах време да допиша сериозната колонка за това с какви програми да четете различните типове електронни книги, а здравословното ми състояние не го позволи. Нея ще я имате утре.

Това тук не е точно колонка, а по-скоро едни размишления на база опита от последната година и разговори с много хора по турнетата в различни градове. Всички тези изводи лесно може да си ги направи всеки, който има малко по-широк поглед върху книгоиздателската дейност.

Аз съм разделил авторите на 4 основни групи:

 

Първата група са автори, които са ВРЕДНИ за издаване.

Това са автори, които нямат никаква представа от издателския процес и ролята на отделните звена в него. Те имат много високо его, спорни художествени качества, но най-вече има твърдата представа, че пишат много качествено, напълно завършено и работата на редактора приключва с оправянето на някоя друга запетайка.

Типичен пример са Ангел Колев и Рада Петрова. Вероятно всеки издател има подобен списък от знайни и незнайни имена. Вчера добавихме още едно в тях.

Тези автори няма смисъл да се издават, дори и да са талантливи. С тях има проблеми по целия процес на работа. Като се започне от това – какво е то това подбор и редакция на произведенията – Ангел Колев си заяви пряко – аз съм написал близо 200 неща, от тях все ще може да подберете 80 готови и да ги издавате. И какви са тия мижави тиражи, под 1000 бройки няма смисъл да се говори.

Всяка година поне веднъж се сблъсквам с подобни гении, които смятат че с тях започва, а още по-лошо – след тях и ще завърши българската литература.

 

Втората група, която е възможно най-голямата – това са автори, които пишат и издават книги основно за Арттерапия. Арт терапията е много силен инструмент и много психолози го препоръчват на пациентите си, особено на изпадналите в депресия. От друга страна – всеки драска нещо от време на време и би искал да се види увековечен на хартия. Проблемът е, че повечето такива книги нямат сериозна художествена стойност и тяхното издаване не допринася за развитието на литературата. В общи линии – моите две стихосбирки са такива. Това и една от причините да не пиша сериозно последните години, защото си дадох сметка че никога няма да надрасна това ниво – нямам нито нужния талант, нито интерес и желание за работа, да се развивам като поет. Така е и при другите подобни автори и повечето си го знаят добре. Те издават книги, „за да остане нещо след тях“, а премиерите са по-скоро повод за среща с приятели, отколкото литературно събитие. За пазарни стратегии не може и да се говори, такива автори охотно си подаряват книгите или ги разменят за други подобни.

Тази група си има една прослойка, които са пълни аутсайдери в реалния си живот и избиват всичко в литературата. Те са по-агресивни в рекламната си политика, те като усетят че вече не са достатъчно интересни, вместо да се постараят да пишат по-добре и по-разнообразно, просто сменят средата и си търсят нови сайтове, фейсбук групи, страници и общности, където още не са ги чували и биха представлявали интерес. Примери има на килограм, само от последната година мога да посоча Румяна Пелова, Илко Илиев, та дори и Барона. Това са примери от нивото, което аз следя, но постоянно различните литературни групи във Фейсбук се цепят и мигрират точно с цел търсене на нова възторжена публика.

За 12 години развитие на Буквите съм се нагледал на множество такива автори, повечето вече тотално забравени.

 

Следващите две групи са на талантливите автори. Талантът не винаги е само литературен, в процеса на издаване и продаване на една книга са нужни множество качества.

 

Първата група книги и автори са такива, които водят до литературни успехи.

Това са автори, които несъмнено имат талант, пишат добре. Издават книги, които се забелязват в литературната общност и са на ниво, с което всяко издателство може да се гордее. Или както е неофициалния лаф в нашите среди – „можеш да ги хвърлиш на масата в Мон Парнас (ресторанта на СБП) и да кажеш – вижте бре, вижте как се пише!“.

Такива книги финансираме основно от Творческия ни фонд. Тук мога да спомена имената на Галена Воротинцева, Наталия Цветанова, Ренета Бакалова, Румяна Симова, Бианка Габровска и много други.

Основният проблем при подобни автори е, че те нямат литературни амбиции, най-вече нямат никакво желание за професионално развитие в областта на литературата. Тях ги вълнува повече процеса на самото писане (повечето се отнасят съвестно и редактират сериозно произведенията си). Всякакъв последват рекламен процес, след като те са приключили писането и редактирането, не ги интересува. И повечето никога не биха писали в теми и жанрове, които тях самите на ги вълнуват.

Всъщност, това са истинските писатели. Понякога книгите им са успешни финансово, понякога – не толкова, но това са книги които присъстват в каталозите на всяко сериозно издателство – все пак това е смисъла на целия книгоиздателски процес.

За жалост, само литературни успехи не са достатъчни, тъй като издателствата трябва и да се издържат от някъде. Затова стигаме до най-търсените за издаване автори – тези, чиито книги постигат комерсиални успехи.

По тази тема е говорено ужасно много и няма да се спирам подробно. В по-голямата част от случаите комерсиалния успех е постигнат на база писане за определена потребителска група, със спазването на всички клишета, ниво на език и ниво на развитие на фабулата, които се очакват от нея. Всеизвестен факт е, че повечето хора в световен мащаб не са особено умни и най-продаваните книги не са най-качествените. Примерите с 50 нюанса, Хари Потър, Здрач и други подобни са достатъчно показателни сами по себе си, за да се налагат подробни обяснения. Такава литература се пише от векове – „Тримата мускетари“ на Дюма е подобен успешен пример.

В тази категория пишат професионалните автори. Те използват маркетингови изследвания какво се търси на пазара, правят сериозна предварителна подготовка, работят не само с редактори, но и с цял екип който им помага да донапишат и развият произведението си.

И най-вече – участват много активно в целия процес на реклама и продажба на книгата.

Примерите в националния и световен пазар са ужасно много (цялата книгоиздателска индустрия се крепи на такива автори). Аз бих се ограничил до Калин Терзийски и Георги Господинов.

 

  2013-12-04
Когато гръм удари...  
849. Електронните книги - едно от спасенията на българската литература

Започвам серия от колонки, в които ще се опитам да разясня плюсовете и минусите на е-книгите, различните формати, приложението им, начините на продажба, както и в кои случаи е-книгите са по-предпочитани от хартиените.

Е-книгите се четат на специални устройства наречени е-рийдъри. Най-известното от тях е Амазон Киндъл, но в момента има няколкостотин предлагащи се вида. Основното в тях е, че екранът им не е светещ, както на компютрите, а е изграден по технологията „е-инк" и наподобява на хартия и щади много очите.. По-голямата част от тези устройства нямат „подсветка" и за да можете да четете на тях се изисква външна светлина. След като свикнете за ден два, усещането е все едно, че четете нормална книга.

Това обезсмисля и спора хартиена или е-книга. Отговорът най-общо е И двете. Повечето ми познати, които четат много, четат и в двата формата, а най-често, като мен, на ГСМ-а.

Електронната книга е книга като всяка друга. Има си корици, съдържане, ISBN. Целият процес на подготовка на една е-книга не се различава по нищо от подготовка на хартиена до момента на отпечатване на книгата.

Авторовият текст, трябва да измине целия процес на редактиране, коригиране, предпечат, дизайн и прочие, за да се получи книга. Представите на много автори, че ако само си конвертират текста, който са написали в PDF или Epub и вече имат готова е-книга, водят само до увеличение на графоманщината в мрежата и цялото отрицателно отношение към е-книгите. И от читателите - „да бяха пуснали поне един спелчекер" и от авторите - „ама то никой не ни купува". Всичко написано по долу, както и в следващите колонки, касае единствено професионалното издаване на книги, било то направено от издателство или не.

Основен недостатък на е-книгите, особено в Epub формат, е че те са мислени основно за насипен текст /каквито всъщност са повечето книги/ и все още имат проблеми с вграждане на картинки, таблици и други подобни усложнения. Тук хартиените книги са все още водещи, но стандартите се развиват с много бързи темпове. Друг проблем е, че все още голяма част от е-четците са черно-бели. Това обезсмисля до голяма степен детските книжки, но Ipad имат добри разработки в тази област.

 

Основните предимства на Е-книгите са две:

Много ниска цена на производство /цената на продажба всеки си я определя сам/

Лесно закупуване.

Цената е ниска, тъй като в нея влизат само процесите по подготовка на книгата. Няма я най-оскъпяващата част на печата.

Лесното закупуване е най-големия плюс. Реално само с 2-3 клика за няколко секунди вашата книга може да бъде закупена от цял свят. По-голямата част от четците имат вграден софтуер, който позволява това и няма нужда да се сваля предварително файла в/у компютър.

 

Защо това е предимство?

Живеем в много заети времена. Проблемите при продажба на книги са не толкова в цената им, колкото в свободното време да се отиде до книжарница и да се купят. Правим редовни базари на книги и от опит сме установили, че на тях на 80% от присъстващите закупуват книги. Същевременно, дори и в София, основните книжарници са в центъра, а големи квартали като Младост, Люлин и Дружба нямат нито една.  Електронните книжарници решават донякъде проблема, но цената на доставка на една книга стига близо една трета от стойността им.

Докато при е-книгите е достатъчно само да кликнете на линка, който ви е заинтригувал и да се озовете със закупена книга на четеца си.

И да започнем да навлизаме в темата на колонката - Е-книгите могат лесно да се разпространяват безплатно!

Издаването на български автори се върти в един затворен Параграф 22. За да те издадат трябва да си известен, а за да си известен, трябва да си издаден!

Това лесно може да се преодолее с е-книга. От опита, който имаме с E-knigi.eu, една книга може да достигне над 1000 четения в рамките на няколко дни, при добре направена рекламна кампания. Така лесно можете да си направите име на автор, само за няколко месеца, срещу доста скромна начална инвестиция. Дори и прословутите „50 нюанса сиво" са тръгнали така. Книгата е върната от много издателства, авторката я е пуснала за продажба като Е-книга в Амазон и за няколко месеца е продала на 250 000 копия. След този успех и е предложен договор за издаване на хартия и... всичко знаем останалото.

В България закупуването на е-книги все още не е добре развито, за наша голяма жалост.

Причините основно са две - пазарът е много нов, под 3 годишен, броят закупени е-рийдъри все още е недостатъчен, макар че се увеличава с бързи темпове. И най-вече, съществува огромен обем безплатни книги, съсредоточени в Читанката, които на този етап са достатъчни на повечето читатели. Това обаче се променя бързо и за последните две години нещата станаха доста различни. Трите големи мобилни оператора Мтел, Виваком и Глобул имат свои магазини за е-книги, които предлагат закупуване на база сметката ви към тях. Това решава един от сложните въпроси - как да се заплащат е-книгите, тъй като голяма част от българите почти не използват кредитни и дебитни карти.

В следващата колонка ще разгледам подробно с какъв софруер се четат е-книгите и как може да се закупуват.

  2013-11-27
Когато гръм удари...  
844. Авторско право: Как да не откраднат ръкописа ни в издателството?

Тази колонка е следствие на въпроса на разтревожена авторка – „Ами ако издателството ми открадне ръкописа?“.

Най-простият отговор е – „Просто не го пращайте!“.

Подробният е доста по-сложен. Според Закона за авторски права и сродните им права, авторството върху текста възниква в момента на създаване на произведението. Т.е за да е ваше произведението не трябва да ходите да го регистрирате никъде, в никакво учреждение. Това обаче има една уловка – все пак ако си държите това произведение в чекмеджето и не го показвате никъде, не можете да докажете първенство, ако някой напише нещо подобно. Затова се приема, че авторството на произведението възниква при първото му публикуване, дори ако това е и прочитане пред няколко пълнолетни граждани.

Доказването на авторство върху произведението е добре разработен процес. Най-добрият вариант е публикуване в книга или в медиите /желателно печатни/, но и извън това има множество вариант, най-популярните от които са заверка при нотариус или самоизпращане по пощата.

Всъщност по-интересният въпрос е какво значи „Да ми откраднат“.

Ако се притеснявате, че издателството ще издаде Вашия ръкопис, без да сключи договор с Вас и да Ви изплати нужното възнаграждение, това е напълно излишно. В момента всяко издателство е затрупано с ръкописи за издаване и е трудно да избере кои точно да отпечата, та камо ли да тръгне да издава книги с неуредено авторство. Още повече, че в сегашното състояние на пазара, активността на автора и неговия диалог с читателите е ужасно важен за продажбите. Чисто юридически, проблемът е решен в Закона за авторски права и сродните им права. Авторът, чието произведение от откраднато завежда Граждански иск и вероятността да спечели делото е 99% ако може да докаже авторството си по някой от горе описаните начини. Затова такива кражби отдавна не се извършват. Тези неща се правеха в началото на книгоиздаването 90-те години. Сега практически няма смисъл да се прави това, още повече че повечето автори дават мило и драго да бъдат отпечатани дори и без хонорар.

Друг е казуса, ако някое издателство отпечата книга на автор, който е включил части от чужди произведения в предложената за печат книга. Понякога, ако това са известни текстове, издателите могат да установят това, но в повечето случаи това са текстове взети от интернет, върху които не може да има постоянен мониторинг. Затова при издаването на книги изрично се включва текст от типа:

„АВТОРЪТ гарантира, че притежава авторските си права върху произведенията“.

 

 

 

  2013-11-14
Когато гръм удари...  
826. Премълчани истини: Рада Петрова или За кого се женят добрите момчета

                                                                                    „Няма ненаказано добро!“

 

Ние сме бедна фондация, самоиздържаме се, и затова нямаме възможности да даваме парични награди, както другите, в повечето случаи общински конкурси. Но за сметка на това наградите ни са най-желаното нещо от авторите – издаване на книги.

На основния ни конкурс“ Жени и вино“ наградата е хартиена книга, а на „По стъпките на лятото“ доскоро беше само електронна. Сега вече е хартиена и затова има основателна причина.

Често се случва при награди електронна книга, авторите да пожелаят да си доплатят за хартиена. Пример за това е известната книга на Райчо Русев – „Стиховей“.

На второто издание на Летния фейсбук конкурс „По стъпките на лятото“ наградата за проза спечели Рада Петрова с разказа „За кого се женят добрите момчета“.

Разказът беше добър, авторката изпрати една подборка разкази за книга, част от които бяха на много добро ниво. Въпреки сериозната възраст, това беше първа книга на авторката и тя пожела да си има и хартиено копие, тъй като скоро имаше кръгъл юбилей. Прави са всички да ме укоряват в локален шовинизъм, някак си към шуменци съм пристрастен, независимо от проблемите, които ми създават. Пин4е е типичен пример.

За книгата се водеха разговори по мейла и фейса близо месец, които завършиха с няколко часова среща на живо в Шумен, на другия ден след панахидата на майка ми. Авторката се колебаеше – да, не, да -  нещо типично за жените и новите автори. Но в крайна степен договорихме освен хартиеното издание и серия представяния във Варна, Шумен и околността.

Работата по книгата беше ужасна,  както е винаги с аматьор, който издава за първи път, но е на мнение че ти разбира много по-добре работата от теб. Свикнал съм вече, макар че ми се иска да има и друг тип клиенти. Дълги спорове бяха защо не може книгата да се казва „Старото куче“ както искаше авторката и защо няма да продаде и две книги с това заглавие. Поне накрая склони на нещо по-добро – „Щастливи ли са хората, които гледат към звездите“ – заглавието на един неин разказ. Процесът на редактиране беше още по-зле, там изобщо не ми се говори,

Освен всичко това имаше луди срокове, тъй като тя гонеше датата на юбилея. Заради нея зарязахме други книги. Най-интересното се случи последния ден. Изпратили сме редактиран и коригиран PDF и чакаме последно одобрение, за да пускаме книгата за печат. И получавам бележка във Фейса – „Ама то в книгата има много правописни грешки, досега съм слагала махната запетайки“. Обяснявам, възможно най-учтиво, че има доста промени последните години в българския правопис и Камелия Иванова е коригирала текста съгласно тях и е една от най-добрите в работата си.

Няма не искам, няма недей. Рада се закрещя, седна да ни обяснява как нищо не разбираме и в един момент съвсем по детски – „на ти куклите, дай ми парцалките“ отсече – „Няма да работя повече с Вас, аз не искам книга с грешки, връщайте ми парите“.

И с това прекрати всякаква комуникация, независимо от множеството писма и бележки във Фейса, които и писах.

А грешките, които допускаше, бяха ужасни. Не ставаше дума за изтървани букви или други дреболии, ставаше дума за цялостно непознаване на вмъкнатите изречения и особено на пряката реч. За нея беше нормално да отвори подчинена част на изречението с тире и да я затвори със запетайка.

Пазим си редакциите и ще публикуваме част от тях, за да се посмеете.

Дотук с комичната част на нещата, започваме с трагичната.

Две седмици след това във Варна се състоя премиера на тази злополучна книга, издадена от авторката, със заглавие много близко до избраното (Промяната се налагаше, заради взетия от нас ISBN на оригиналното) и с (вероятно, не сме виждали отпечатаната книга) с нашите редакции и предпечат. За две седмици трудно се прави нова редакция, предпечат и печат, а и месеците работа по книгата не може да не са оказали отражение.

Мила родна картинка, най-общо. Пропадна ни много труд, пари които очаквахме да получим от продажбата на е-книгата, договорени представяния, цялото ни лятно турне и прочие неща. Не е за първи път, за жалост вероятно няма да е за последен. Лошото е, че след всеки път се питаме – „И за какво се мъчим да издаваме нови български имена, вместо продаваеми книги“.

Та стигаме до най-интересното – авторката, независимо че отказва всякакъв контакт,  е завела дело срещу нас. С адвокат – личния ѝ приятел – Владо Любенов.

Как протичат първи разговори по темата. Пием кафе с Камелия в Мон Парнас (ресторанта под СБП). Владо доближава и ме пита може ли да говори с мен. Малко преди това беше изляза негова нова книга и предположих, че ще пита можем ли да помогнем с разпространението, както сме правили и преди.

Цитирам точния разговор:

„Иване, взели сте едни пари от Рада. Трябва да ги върнете. Е можете да си оставите някой друг лев за работата, но не повече от 50-100“.

Няма „моята клиентка“, няма „тук имаме един проблем за решаване“.

Уговаряме официална среща на която да си уточним позициите. Ние не сме отказвали никога правото да върнем аванса преведен по договора, но все пак трябва да се заплати труда, който сме извършили. За моралните гаври изобщо не отваряме дума, те авторите винаги са си в правото.

На следващата среща, Владо идва със закъснение, след повторно обаждане по телефона. Отварям папката аз и започвам да обяснявам – тук, на тази дата… Владо ме поглежда и казва – ама ти много сериозно си се подготвил. Нямаме какво да водим такъв разговор – връщай парите или ще заведем дело.

Обяснявам аз, за пореден път подробно, че нямаме против да ги върнем, но желаем да проведем диалог с авторката и да се разберем кой какво е свършил.

Владо отсича – Тя няма да говори с Вас, аз съм неин пълномощник. Няма какво да се говори по това дело.

Последният опит за разговор беше на премиерата на Павлина Гатева. Стоя аз, продавам книги, а Владо иска „да сме поговорили за пет минути“. Казвам му, че сега съм зает, но ми има телефона и всеки един момент можем да си уговорим среща, да не говорим, че с него се виждаме редовно по всякакви литературни мероприятия.

Повече не сме говорили по темата с него, предстои дело. Обещавам пълно медийно осведомяване, защото това държане на авторите трябва да спре да се толерира.

  2013-10-09
Когато гръм удари...  
823. Когато ставахме мъже

Бел.ред: Това е история от рубриката “Истории от казармата“. Изпращайте ни ваши истории и снимки от казармата чрез формата в линка. БГ Татко ще публикува най-интересните спомени от онова време, за да ги прочетат всички.

 

„Влизаме в казармата различно умни, а излизаме еднакво глупави“

Трябваше да вляза във Военното училище в Шумен. Там, където влязоха половината момчета от класа. Трябваше да отбия службата си в ШЗО Плевен – където бяха другата половина.

Не стана нито едно от двете. В биографията ми имаше много неща, подчертани с червено, но основното беше едно – имах роднина забягнал зад граница, че се спрял чак в Канада.

И затова се озовах в прословутия полк в Елхово, за който Пеньо Пенев е писал: „След Елхово и адът е рай“.

Вероятно на повечето от вас Елхово не ви говори нищо особено, освен може би, че е родно място на Велко Кънев.

Но някога беше връх на знаменития триъгълник „Елхово – Грудово – Звездец“, който трябваше да спре „рязаните“ да не си пият на сутринта кафето в София. Всъщност реалността беше различна (чертах много карти в щаба). Ние имахме задачата да останем живи два часа, колкото да могат да кацнат мощните „Антеи“ с братушките.

Елхово беше поделение, където всички ходеха по наказание – и войниците, и старшините, и офицерите.

И това правеше от една страна животът там доста суров, но от друга уставът беше забравен някъде още в щаба на дивизията в Ямбол, ако не и в щаба на армията в Сливен. Чест се отдаваше само на командира на полка и то не винаги (а не както по другите поделения – на всяка възгордяла се нашивка).

Бяхме събрани интересни хора. На голяма част от войниците изборът, предложен от съдията е бил – или в казармата, или в затвора. Което не пречеше част от тях да се преместват за дослужване в прословутите “40 000 усмивки” – сиреч Дисципа (дисциплинарен батальон). Половината Дисцип, барабар с офицерите и старшините си беше от нашия триъгълник.

Имаше и изключения. За внука на един известен партизански командир няма да споменавам – дядо му го беше пратил да стане мъж в Елхово. Имахме и един друг подобен случай – син на много известен посланик, почти неживял в България. Той видя метла за първи път в казармата, но разказваше интересни истории за преврата в Чили, за смяната на президента във Франция и други такива преживени от него моменти. Въпреки опитите на фамилията да го направят мъж, той успяваше да си удължи всяка кратка домашна отпуска с поне още 2 седмици, разписни лично от коменданта на София.

За неща, заради които на другите места пращаха директно на военен съд, примерно заспиване на пост, в Елхово вкарваха в ареста без определен срок и по някое време командирът на полка казваше: “Абе, вадете го оня оттам”.

Да се похваля – имам цели 27 дни арест, от които съм лежал не повече от два–три. Любимо занимание на командира на дивизиона беше да ми отвори книжката и да каже: „Е, аз теб скоро не съм те наказвал. Три дни арест!“. Аз радостен питах: “Кога влизам?”, но той ме отрязваше: “Да бре, а кой ще дава бойно дежурство!”.

Естествено, за две години служба не се видях с коса, но пък и случаите, в които съм присъствал на сутрешна и вечерна проверка се брояха на пръсти – основно когато на старшината не му излизаха хората.

Давах бойно дежурство в една УАЗ-ка с няколко радиостанции. Трябваше да слушаме кога самолетите ще идват да ни бомбардират, но слушахме главно „Свободна Европа“ и ББС. Нямата представа колко чисто се хващаха с 30-метровата диполна антена.

богданов 2Както казах, уставът така и не беше стигнал до Елхово. Такова нещо като ежедневни маршировки там не съм виждал (освен за наказание). За сметка на това се стреляше много. Бил съм на обучение по нощни стрелби, където седем човека отделение изстреляхме 3 сандъчета патрони и се стреля дотогава, докато автоматът не започна да плюе буквално куршумите, а цевта не можеше да се държи с ръка. Тогава се видя и прословутата разлика в цевите на българските и руските автомати. Ако сега, заглеждайки се по въоръжени сомалийци или араби, ви направи впечатление маркировката 10 в триъгълник върху калашниците (прословутия завод 10 в Казанлък), да знаете, че тези разбират от оръжие.

Тъй като кашиците (пехотинците) редовно стреляха с безотчетни патрони по тактиките (ако не знаете, в другите поделения след всяка стрелба всички гилзи се издирваха и отчитаха), то беше нормално всеки от тях да ти извади по един джоб патрони. След една издънка ВКР-тата отарашиха спалното на Първа рота. Беше намерено такова количество патрони и друго въоръжение, че според най-простите оценки ротата можеше да се отбранява почти седмица с него.

Всъщност, без малко да си тръгна с калашника. Оказа се, че не се води на отчет. Но беше още 1986 г., такива неща бяха опасни в „цивилизацията“ (цивилния живот). После много пъти съм съжалявал, че не го взех.

Искам да разкажа как ни посрещнаха в поделението. Тогава ми изглеждаше ужасно, но сега ми е смешно. А и се оказа доста полезно за бъдещия живот.

Коронният номер на поделението беше „облазване“ с танкове. Та, „бомбета на два петъка служба“ – сиреч новобранци на две седмици, бяхме изкарани на полосата за традиционното посрещане. Задачата беше следната – изкопаваш личен полеви окоп номер №1 – 60 см дълбочина и 2 метра дължина. Лягаш в него, танкът – една стара, воювала Т34-ка минаваше над теб, а ти се изправяш след нея и хвърляш граната по задницата ѝ. Отстрани изглежда като на кино, но когато мощната 50-тонна машина мине над теб, много набързо преоценяваш приоритетите си и преставаш да се тревожиш за глупости и доста бързо почваш да мислиш по мъжки.

Става ли се мъж в казармата? И да, и не. Ако семейството си е свършило работата, бързо ставаш организиран и изпълнителен. С голям шанс да оживееш и изкараш без проблеми казармата. Ако си влязъл като леке – такъв и ще излезеш, дори и да си прекараш половината време в ареста.

Като цяло тези две години са загубено време. Получаваш опит, който не ти трябва, защото рядко повече живееш в такава социална обстановка. Именно социална  – с битовите условия се свиква. Не се свиква с тъпотията на хората около теб. Колкото и в цивилизацията да си срещал тъпи хора, в казармата явно тази черта се засилва, а и подкрепя. Всички тези истории – „ще бягаш от мен до другото дърво“ и прочие не се разказват случайно. Тъпотията на войниците и старшините беше повсеместна, но сега като се замисля – била е единственият начин да не превъртиш в тези условия.

Две години бяха много време и не беше ясно за какво точно се служи толкова дълго. А и откъде държавата имаше пари да ни храни. В слуха, че  „бай Добри“ искал да стане маршал, но сме нямали достатъчно бройки войска, може и да има някаква истина.

За прословутите тримесечни „задръжки“ след изтичане на двете години не ми се говори. Слава Богу, аз бях студент и мен не ме хванаха. Но наборите работиха три месеца в селското стопанство, след като бяха излезли от поделението, където за тях нямаше вече място.

Но с годините тъпотиите се забравят, а остават само веселите истории (мозъкът си има средства за защита). Как основното ни ядене уикендите беше една голяма и една малка консерва (от тогава не мога да ям „Русенско варено“, а го обожавах преди казармата). Или защо викахме на артелчика „Русе заливка“ (възможно най-гадните консерви, които ядяхме поне веднъж дневно).

Мъжете остават с добри спомени от казармата и възможно най-дългите разговори сред непознати започват с „А ти къде си служил?“. Не дай си Боже, да се окаже на познати места и да започне да се разпитва – а този помниш ли го, а този… Няма да забравя, в най-щурите дни на втората студентска стачка прекарахме цяла нощ в разговор с един колега стачник, който се оказа че е бил млад войник на моите млади и ми разказваше в какви вълци са се превърнали те от кротките овчици, които оставих.

  2013-10-01
Когато гръм удари...  
819. Премълчани истини: Кой всъщност написа Когато жената започва да пие сама

„Когато жената започва да пие сама“ е едно от най-известното стихотворение от победилите в „Жени и вино, вино и жени“. Почти няма човек, който да не го е чувал, а който не е може да го прочете в края на колонката.

Това е най-единодушно избрано за първо място произведение. При останалите винаги е имало гласуване, сравнения, изобщо нормален процес на журиране. Само в тоя случай журито беше единодушно – „Когато жената…“ на първо място, а другите ще ги мислим.

През 2007-ма година аз все още спях по приятели и роднини, защото от сайта не се изкарваха пари да си плащам наема, но бяхме уверени в себе си и решихме да издадем книга на победителя. Стихотворението беше убийствено и зачакахме авторът Владо Любенов да ни даде стихосбирка на това ниво. Това не се случи, той се мъчеше да ни пробута разни детски книжки и лигави стихове.

Малко по-малко се разбра защо всъщност се получава така. Оказа се, че това стихотворение си има съавтор – известния поет Пламен Киров. Именно той е внесъл тази нотка на обреченост, която прави стихотворението толкова дълбоко  действащо, а не нагарчащо сладникаво, както останалите стихове на Владо.

Така и не му издадохме книга, въпреки че имахме специално отношение към него и го включвахме във всички представителни алманаси и антологии, които издавахме.

Премълчахме си новината, Пламен Киров нямаше претенции, а реално не бяха нарушени правилата на конкурса. Владо Любенов никога не написа нещо толкова въздействащо. Остана си на нивото на „Жената на магьосника“ и „Писмо до Пепеляшка“. Вярно е, че тях ги споделят по всички женски форуми, но неговите цели са по-високи от четения по разни графомански сбирки на Кафенета.

Всъщност с Владо дълго време бяхме приятели. И причината, заради която пиша тази колонка /до голяма степен лична/ е че той не е могъл да преживее това, че не сме му издали книга и е работил срещу нас. Заради адвокатските му съвети победителката от втория конкурс „По стъпките на лятото“ ни съди (скоро ще разберете за какво, досега и пощадихме името) и така и не можахме да издадем Алманаха, който искахме.

В общи линии, особено след двете присъди за глупости над Съюза на българските писатели, Владо Любенов се оказа доста неприятна личност за българската литература.

Насладете се все пак на стихотворението. Тандемът се е справил много добре, но Пламен Киров не смята да пише повече с него.

 

Когато жената започне да пие сама,

тя сяда разкрачена с чаша в ръка на дивана,

и пие безжалостно, страшно, отчаяно, — като жена

която желае да бъде пияна…

 

Когато жената започне да пие… във тъмния ров

вън птиците падат, додето летят сред небето,

Апостолът Павел горещо се моли да има любов,

защото какво си, щом нямаш любов във сърцето…

 

Бих гребена взел и й сресал косите от ръж,

сълзите попил и изчистил грима й със устни,

но аз съм жестокият, тъмният, нейният, вечният мъж,

когото обича, и който ще я напусне…

 

Когато жената започне да пие сама,

тя пие безмълвно и кротко до смърт наранена,

съпруг й е оня жесток и безкрайно неверен Тома,

който включва системата в нейната вена…

 

Когато жената започне да пие сама,

нощта загрубява, Пилат си измива ръцете,

една Магдалена забива в гърдите си бели кама,

и почват да пият по кръчмите страшно мъжете…

 

Само някой поет в този миг ще съзре две жени във нощта

как седят на дивана и пият в безкрайна нирвана,

едната — до смърт наранена, — която е всъщност Смъртта,

и другата — жива, — която е само пияна…

  2013-09-25
Когато гръм удари...  
813. Помощ за авторите: Как да изпращаме произведения за конкурси

Последните два конкурса, които проведохме, показаха че има сериозна неяснота в авторите, как точно да изпращат своите произведения за участие.

Ще се постарая да обобщя най-често срещаните проблеми:

 

Първо: Никога не изпращайте произведенията си директно в тялото на писмото.

Дори и при Вас (обикновено в АБВ) може да изглежда добре, но повечето хора използват различни тип пощи и е нормално или да не се чете добре кирилицата или да има разместване на редовете на произведенията.

Като добавка – никога не слагайте картинките от абв. Извън този сайт те се зареждат ужасно бавно и правят прочитането на пощата много трудно.

 

Второ: Използвайте Microsoft Word (DOC) или съвместими формати – Open Office (Odt) и подобни.

Изпратените от Вас файлове се обработват от организаторите и се сглобяват в един общ файл, който се изпраща на журито.

Използването на PDF (или както някой изпратиха и в  JPG) прави този процес почти невъзможен.

В краен вариант, ако все пак нямате инсталиран Word на вашия компютър, можете да изпратите произведенията и в нормален текстов (ТХТ) файл, но имате предвид, че за проза този формат е силно неудобен, защото насича редовете.

 

Трето: Лични данни

Не слагайте никакви лични данни във файла с произведенията!

Половината от времето ми при обработка на изпратени файлове беше да изтривам личните данни под всяко произведения.

Ако искате да изпратите лични данни за себе си (всъщност не особено нужни в процеса на конкурса) то ги добавете в тялото на писмото или в допълнителен файл.

За участие в конкурс са нужни най-общо трите ви имена, е-мейл (който получаваме със самото писмо) и може би мобилен телефон.

Няма нужда от подробни адреси, автобиография, библиография, списък на издадени книги и прочие. Тези данни не стигат до журито, а организаторите не се интересуват от тях.

Вие участвате в конурс с произведенията си, а не с досегашния си живот и опит.

 

Четвърто: Оформление на писмото

Най-честата грешка, която се прави е да се слага заглавието на произведението като име на файла. Това затруднява силно обработката на произведенията

Най-добрият вариант е да подредите всички произведения в един файл, едно след друго, като напишете над тях заглавията.

Хубаво е заглавието да е болдирано (почернено).

Допълнително форматиране, особено използването на по-специфични шрифтове, различни цветове и други не носи никакви допълнителни точки, а по-скоро обратното.

 

И последно пето:

Дайте си ясна сметка, че обработката и оценяването на множество произведения от конкурса изисква много време. Обикновено организаторите предварително са направили разчети и са обявили дата за награждаване. Не препирайте още на третия ден да ви кажат кои (дали сте) са победителите.

Във всички сериозни конкурси се обявяват номинации малко преди награждаването, а самите победители се обявяват на церемонията по връчване на наградите.

 

П.С. Посочените правила важат за всякакво изпращане на произведения където и да е.

 

 

 

  2013-09-18
Когато гръм удари...  
797. Разпространение и продажби

Това е последната колонка преди лятната почивка, а се надявам наесен най-сетне да е готова книгата „Как се пишат, издават и продават книги в България“, която готвя от няколко години.

Разпространение и продажби – това са две думи, които за повечето автори звучат еднакво. Те са на мнение, че е достатъчно книгата им да я има по всички книжарници и само в рамките на няколко дни ще се изкупи, тъй като всички ще са заслепени от качествата ѝ. Това естествено не става, но причините се търсят съвсем неправилно, започвайки с любимото ми „Българинът не чете“ и стигайки се – ако беше под чуждо име, щеше да е бестселър.

А истината е, че след десетилетия на недостиг, в момента в България има излишък от книги. Ако не вярвате – разходете се по етажите на НДК и разгледайте щандовете на Пролетния панаир на книгата. Книгите не са стока то първа необходимост, като хляб и салам и вероятността един тираж да залежи и да не се изкупува е много голяма.

Огромна част от авторите изобщо не планират какво ще правят с книгите си при издаване – тиражи, реклама, разпространение по книжарници, срещи с читатели. По-лошо – те изобщо не мислят, че това е нужно, а смятат пазара за бездънен, който само чака техния  „шедьовър“.

Разликата между разпространение и продажби се нарича реклама. И имено тя е причината едни книги да се продават, а други – не. И това напълно опровергава мнението, че една книга се продава, защото е качествена (а талантът къде остана?). Аз лично гарантирам, че максимата –„Добрата книга сама ще си намери читателя“ е не само вярно, но е ВРЕДНА.

Как се прави рекламна кампания на книга с всичките и части -  като се започне от изследване какви книги се търсят на пазара и се мине през планирането, дизайна, рекламата, организацията на фенове и прочие, съм говорил много, а и ще има специален раздел в бъдещата ми книга.

Тук искам да поговорим за по-простата част – разпространението.

Разпространението е най-гадната част от работата по една книга. Казано най-общо – то представлява да мъкнеш тежки книги (да словото тежи) надалече.

Най-общо – това не е ваша работа. Би трябвало това да се прави от издателството, което е издало книгата. В общи линии на тези етапи се вижда разликата между истинските издатели и тези, които са само придатък към печатницата. Няма значение, който точно финансира издаването на книгата. Както не се очаква от авторът сам да си носи печатните форми (CTP) до печатницата, така не се очаква от него и сам да си разнася книгите по борси и книжарници. Ролята на автора е да рекламира книгата, да създава и комуникира с фенове и всички тези подробности.

Естествено – участието на издателството в този процес струва определен процент. От друга страна, името на издателството, особено ако вече е утвърдено, дава по-голяма тежест пред книжарите. След като останалите книги на това издателство се продават добре, то те са склони да рискуват и с тази.

Как се разпространяват книгите зависи и от тиража, в който сте я издали. Големите книжарски вериги държат на обем – те смятат в пакети, а не в бройки. По борсите вземат минимум 200 броя.

Ако решите да разпространявате сам книгите си, най-важното е да можете да издавате фактури на книжарниците – т.е книгите ви да са осчетоводени през някаква фирма, за да могат книжарниците да си отчетат разходите.

Разбира се – за 3-4-5 бройки винаги може да се измисли начин, но за сериозен тираж винаги трябва да сте осигурили това.

Изобщо разпространението е тази част от издателския процес, която трябва да оставите на професионалистите. Нещата зависят от име, положение, контакти, дължими услуги и много още дреболии. Ако сте неизвестен има да ви питат по книжарниците – а вие какво търсите тук?

Бъдете млади и иновативни автори. Напишете щура книга, измислете луда рекламна кампания, съберете хиляди фенове, дори станете продуцент на книгата си, за да приберете сериозните печалби. Но не се месете в процеса на корекции/редакции, предпечат, печат и разпространение. Там аматьорщината се наказва силно.

 

И накрая за процентите. Пиша ги редовно, но винаги има някой неориентиран.

В малките книжарнички вземат 25-30%. Често вземат книги и без всякакви документи, но в много малки количества – 2-3-5.

В големите вериги средният процент е 40%. Който веднага нараства до 60%, ако не можете да напишете фактура. По този начин те поемат данъците.

Това естествено е, ако някой е чувал за вас. Ако не е, процентите са доста по-нагоре.

 

Затова винаги се уговаряйте с издателството да поеме и разпространението на книгите. Това си е тяхна работа. Виж, продажбите са ваша. Книгата ви няма да се продаде сама, прашясвайки по рафтовете.

  2013-05-29
Когато гръм удари...  
793. 12 години Буквите

Друг път на тази дата се пишат едни прехвалени колонки, как в тъмните доби преди Празника на славянската писменост съм създал сайта и как той изведнъж е пораснал и прочие, и прочие.

Тая вечер съм толкова преуморен от работа, че нямам сили даже да напиша колонката.

Какво се случи за тези 12 години?

Най-важното – в условия на финансова криза (за културна да не говорим), ние се развиваме добре и увеличаваме продукцията си. За постоянните публикации в сайта и за вече 5-те национални ежегодни конкурси, просто не ми се говори, всеки си ги знае.

Издателство „Буквите“ се превърна в едно от водещите издателства за българска литература. Ние сме едни от малкото, които рискуваме с първи книги на автори.

За тази година сме издали 17 книги, а на дъската пред мен има списък на още десетина.

Радостно е, и че успяваме да развиваме Творческия фонд, въпреки явното нежелание на хората да купуват качествена литература. Тази година издадохме книги на Наталия Цветанова и Павлина Гатева, както и Антология с най-добрите произведения от конкурса "Жени и вино, вино и жени". Съвсем скоро е премиерата на книгите на Бианка Габровска и Ангел Колев. А на есен ще има и други изненади, като за начало най-лудата книга, която сме замисляли някога – съвместна стихосбирка на две поетеси Надя Стефано и Румяна Симова, които живеят в двата края на света – Канада и Нова Зеландия, но са родени на една и съща дата в любимата ми Варна.

Но това са известни неща. Знаят ги и в ръководството на Българско национално радио, затова за поредна година подновиха договора ни за медийно партньорство, този път в доста по-обширен вид (огледайте се за логотата по сайтовете).

Знаят и конкурентите, които се опитват да правят издателства, както и авторите издавани там. „Продажбите, Глупако!“ трябва да бъде мото на всички печтници представящи се за издателства. Многото реклами, медийни изяви и живи премиери само показват, че в Издателство „Буквите“ с отпечатването на книгите само се започва.

 

Продължаваме с книгите, но този път с електронните им версии. Хубаво е, че след няколко години полуаматьорско развитие, най-сетне в България се създаде качествен сайт за е-книги под егидата на Глобул. Ние сме едни от основните участници в него с близо 100 книги (засега са качени само 88).

Сайтът се открива на любимата ни дата – 24 май, а нашите предложения можете да видите тук - http://www.globulbooks.com/index.php/bg/publishers-en-2/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB/foundation-bukvite

 

Продължавам с хубавите неща. Спечелихме един почти невероятен проект и на обществените сгради в София (ще ме мени често локацията) ще бъдат разположени табла с произведения на 12 автора от Алманах „Нова българска литература“ Поезия 2012. Списък с авторите и произведенията можете да видите тук - http://www.bukvite.bg/forum.php?id=792

 

Има толкова много неща, че не знам с кое по-напред да се похваля вече.

И да пропусна нещо, ще го видите в сайтовете ни.

Но най-важното – не пропускате живите срещи с нас.

В четвъртък, 23 май, гостуваме на галерия „Арт Маркони“ във Варна

В събота, 1 юни ще има представяне на Буквите на Пролетния панаир на книгата, от 16 часа в Мраморното фоайе на втория етаж. Ще бъдат връчени наградите Ирелевант и най-сетне, след близо 10 години ще бъде представена и хартиена версия на книгата, която вдъхнови конкурса.

На 12 юни ще представим в София, в читалище „Пенчо Славейков“ книгите на Ангел Колев, победител в конкурс „Търся издател“ – поезия и на Бианка Габровска – победител в конкурс „По стъпките на лятото“ – поезия.

А на 15 юни сме в Пловдив, в къщата на Ламартин да представим всичко, което сме направили последната година.

 

А, аз лично, на 24 май съм на манифестация във Варна, а после край брега на морето, в компанията на участниците във Фестивала „Славянска прегръдка“ ще бистрим на чаша бира как върви световната литература.

И ще си мисля как от един инженер се превърнах в културтрегер. Вероятно заради брадата и опашката. Сега тренирам и с лула.

  2013-05-22
Когато гръм удари...  
789. Епопеята по издаването на Дневникът на една брюнетка

Руми Симова, по позната като Osi4kata, е оригинална блондинка. Познавам я някъде от зората на интернета - мисля, че я четях през 2001-а във форумите на Дира, много преди да направя Буквите. После беше един от първите автори в сайта, после един от първите която се изтри, после се завърна, после пак си тръгна, а накрая ни заряза всички и отлетя за Нова Зеландия. Помня онази тъжна премиера на единствената ѝ книга "По пътя", малко преди заминаването, на която отидохме директно от награждаването на БГсите, където загубихме достойно от БГмама (и ние сме се равнявали по-големите). И оня тъжен разказ, за майката, която на прощаване дала кътаните през годините в пионерската връзка, вече остарели, петолевки.

През годините следях литературните ѝ опити /има ли някой, който не я е чел/, но бях безкрайно изненадан, когато в началото на тази година заговорихме за издаване на роман. Всички слагат знак на равенство между Руми и поезията.

Правенето на романа беше жива епопея, достойно за отделна книга. Само да вмъкна - с Нова Зеландия имаме 11 часа разлика.

В края на краищата романът стана. Даже аз го четох (няколко пъти). Дали сме се справили със съвместната работа ще кажете Вие, след като прочетете книгата.

Тя вече може да се закупи в хартиен вид оттук - http://knigite.bg/book.php?pid=70

В електронен -  http://e-knigi.eu/ebook.php?pid=174

След премиерата, която е днес, 15.05, от 18:30 часа в Галерия-книжарница "София - прес" на улица "Славянска" 29 ще се появи по всички по-добри книжарници.

 

За да не си хвалим сами продукцията, ето няколко думи от Gery Apostolova

Нещо хубаво за четене. Няма съмнения, че е брюнетка. Изобщо не се опитва да спекулира с маловажните неща от живота. Остроумно, увличащо. Кара те да искаш да влезеш в приключението и да продължиш. Свършваш с текста и търсиш продължението.

 

Но това е само началото, както казват по рекламите. Наесен, освен национално турне с нея, предстои и издаването на романа "Вещицата Кроасон", за който се шегувам че е силно автобиографичен, както и една уникална съвместна стихосбирка на двете руси вещици от Изтока и Запада - Надя Стефано от Канада и Руми Симова от Нова Зеландия. И двете са руси, и двете са от Варна и най-вече - родени са на една и съща дата.

 

Ето и един откъс от книгата:

Мило Дневниче,
 
започвам да споделям мислите си с теб, защото от днес съм на диета. Както може би си чувало, мислите посещават по-скоро гладните, отколкото ситите. Бас държа, че всичките големи глàви - от Хераклит до Дарвин, та и после - са се подлагали на системно гладуване. Мисленето е тежък и мъчителен процес, който неминуемо води до гладна смърт. Аз обаче не мисля да прекалявам с диетата. 
 
Ден Първи
 
Днеска - страшен ден! Глад и мизерия и кѝфтета без хляб, дет’ викаше една бивша леля. Отивам на работа сутринта и си взимам кафе по пътя. Голямо Лате - една кофа млèко с един шот кафе. Не си купих закуска, щото съм на диета... Само обядвам - салата. Уж ѝ казах на баристата, че искам Латето хладко, ама ей го на - почти обяд е и то още е горещо... В работата - бач, колкот’ щеш. Само да му се работи на човек! Ама на мен - още не! Гладна мечка хоро не играе. От това млèко ми се остърга пушката. Ще си докарам аз някой гастрит! Не аз, де! Шефката… Като се е вторачила в мен - само ме дебне да не изляза. Сякаш си няма друго к’во да върши! Седим си двете и симулираме работа - тя дебне мене, аз дебна дали тя ме дебне… А коремът ми свири Ода на Глада... Как ще издържа на това напрежение още един час, идея си нèмам. Тая прасица (Шефката) сигурно е закусвала заранта. Тя и месец да не яде, пак няма да умре от глад. Ох, няма да мога да ям само салата на обяд. Ще си взема нещо по-питателно. Като например - стекче, с картофки, едно пържено яйце отгоре и разбира се - салатка.Няма да си развалям диетата я!..
 
Сега е точно 11.55. Издържах до обяд, ей! Иде ми да бутна часовника в офиса с пет минути напред, ама онази ме гледа! Питам я дали не иска да ѝ взема нещо за обяд, че ми изглежда като да не може да си ползва почивката – толкова е заета. Тя се съгласява, естествено! Кой не обича безплатен обяд? Досега не ми се е случвало да ме пита колко ѝ струва обядът. Обзалагам се, че получава поне два пъти повече от мен, а вършим едно и също. Ама, тя е Шефка, а аз съм Шерпката. Когато ѝ взема обяд, тя го приема сякаш съм си изпълнила задължение. Мамичката ѝ глупава! Едва ли не ѝ дължа обяд, защото не ме е уволнила още. Ама къде дремят тези отгоре, бе! Тези отгоре, тези отгоре... То май над нея е само слънцето или Бог... Макар да се съмнявам, че и те могат да командорят такава кучка. Един ден, след като ѝ донесох голямо дюнерче с всички екстри вътре, плюс тирамису и сок от гуава за обяд (28.50 кинта), тая изпадна в откровение и ми разказа за последния си покоен съпруг, който ѝ оставил Фирмата. И с това ѝ навлякъл куп неприятности. Щото преди това, видите ли, тя имала време за масажи, маникюр, педикюр, фризьор… абе бюти терапи…, а сега ѝ се налагало да работи! Какъв нахал! Да вземе и да умре, моля ти се! Мъжка му работа! Добре, че поне Договорите с клиенти били перфектни, та няма да ѝ се налага и с това да се занимава... Докато ми разказваше всичко това с притворени очи и многострадателно повдигнати вежди, млечният сос от дюнера ѝ капеше върху бюрото и един къс настъргано зеле ѝ беше влязъл между предните два зъба... Като стигна до тирамисуто – настроението ѝ леко се повдигна и тя ми сподели как засега лесно се е оттървала от другите наследници – сина и дъщерята на покойния... Платила им обучение в чужбина. Медицина – пет години. После – я камилата, я камиларят... Сока от гуава го шмръкна за една секунда сякаш. Баси, драконката... 28.50 долара! И нито намек дори, че има намерение да ми покрие разходите. Поне да ги пише на Фирмата... Изродка!
 
Питам я има ли някакви предпочитания за обяд днес и тя ми вика – ти к’во ще ядеш? Излъгах я, че съм на диета и ще си взема само салатка, а тя казва – а, да и салатка ми ‘земи, ама аз не съм на диета – ‘земи ми и филе от сьомга с копърче и крема сирене върху геврече и да го сложат за 4 минути в пенини-машината. А, и нещо за пиене и една кутийка крем брюле!
Прасица! Дотук ги сметнах – има-няма 30 кинта. Престрашавам се за пръв път (от диетата ще да е...) и питам за пари, а тя вика: „После ще се оправим!". И аз пак се сетих за наследниците на последния ѝ съпруг – оня мъртвия. Я камилата, я камиларят...
Взех обяда. Общо за двете удоволствия платих кажи-речи половин наем. Още една причина да мина сериозно на диета. Най-интересното е, че моят стейк с картофки, яйце и салатка е два пъти по-евтин от накокошиненото ѝ геврече. То сякаш не е със сьомга, а със златна нишка. Баси гевречето! За парите повече не стана на въпрос. Явно няма да е камилата, а ще е камиларят.
 
В 2.55 след обяд започвам работа. Вкарвам в комп-а разни сметки. Приходи и разходи. На тая Годзила приходите ѝ винаги са повече от разходите. Кой знае колко ДДС плаща?! Ама, хак ѝ е! Нека и тя да плати за нещо! Питам я много ли се набутва, а тя вика – ааа, не! Дарения правя, казва. И се засмива шарлатански – имам и основана Дарителска Къща, вика… Хиена! Нèма лабаво тука!
 
Тръгвам си в 5 часа точно. Докато чакам на спирката, лимузината на шефката минава край мен като големия кораб от онази песен. Нашата се е нагичинила на задната седалка и пийва нещо. Сигурно шампанско, купено от шофьорчето. Утре няма да хапна нито залък! Но тази вечер ще се напия като водно конче, за да забравя какъв обесник е животът.
 
Теглих си един душ и сега се обличам. Чудя се дали да си връзвам косата или да ходя като „лудото Ленче". С вързана коса изглеждам по-сериозна, а напиването тази вечер изисква сериозност. Телефонът звъни, вдигам го и чувам гласа на Пильо (един приятел). „Пильо - цепи се Пильо, - аре да ходим до Четирите Краля и да се отцепим като за последно." Що, бе, Пилюшко? – питам аз… Що като за последно? Да не си решил да се махаш на нèкъде?" „А, не! – отвръща моят човек. – Къде да се махам с тоя заем и тия три жени на главата? Бързо скачай в гащите, образе, че те чакаме с Жижи долу." Жижи е една от балдъзките му.
 
Набързо си връзвам косата с черен ластик, слагам си две халки на ушите, напудрям си носа, изчетквам си сакото, че и то е черно, досипвам малко суха храна в купичката на Котю (котарака), покатервам се на най-високите си обувки, слагам си ключовете в чантата и се сещам, че трябва да си проверя сметката, че с тия обедчета – може и да съм на червено. Компът е включен денонощно, влизам в акаунта си и се припотявам леко – 56.30 са останали само. Прехвърлям си от кредитната 200 кинта, грабвам си чантата и блъсвам вратата подире си. Веселата Вдовица ще ме разори! Утре ми пристигат 800 кинта, от които трябва да отделя 460 за наем, а за текущите сметки. Бе, не ми се мисли!
 
Пильо и Жижи ме чакат в пильовото БМВ. Той иначе се казва Роби, но Пильо му ходи повече. Мноого е сладък, нищо, че е гад и половина. Жена му гледа двете породени момиченца в къщи, а той миткосва като Миндовата Кучка с балдъзето. Един ден го питах как може да изневерява на жена си със сестра ѝ, а той ми отговори –"..’уй род не отделя, Пильо!"– което изчерпа въпроса. Познаваме се с него от сумалъка и време, но никога не сме били интимни. Веднъж само той спомена, че умните жени му действали противопоказно на либидото. Сигур 'ме мисли за умна тоя. Ха-ха-ха!
 
В „Четирите Краля" е гъз до гъз. Намираме си три места на бара и веднага си поръчваме водки с V. Казвам му на оня льольо – бармана да ми ги даде поотделно и той ме пита от Източна Европа ли съм. Не, отвръщам аз, от Нибиру съм и той млъкна. Жижи, балдъзето, се гуши като врабче у Пильо и аз си мисля, че толкова беззащитна не мога да изглеждам, дори и да съм без крайници… Мъжете си умрàт за такива бамбини – либидото ги удря навсякъде...
 
На масата зад нас някаква се цепи с пълно гърло и смехът ѝ ми се струва познат. Дискретно поглеждам през рамо и виждам, кого мислите, Веселата Вдовица… Шефката, бе. С шофьорчето и още два-трима младежи. Абсолютна педофилка е тая! Жена на крайностите. Жени се за шугар-дедита, пък се забавлява с той-бойчета. Разположила се е гордо като Стара Планина и се киска до несвяст. По едно време ме забелязва и довтасва (предполагам заради Пильо) с чаша скоч в ръка. И тя го пие чисто… Да не се мине! Ама едва ли барманът е посмял да я пита от коя Европа е. 
 „О-о-о, Рени – зъби се многокаратово насреща ми Веселата Вдовица. - Радвам се да те видя, че се забавляваш! Много са ти сладурски приятелчетата. Няма ли да ни запознаеш?"И веднага си протяга десницата напред: „Приятно ми е – Сълзица!". За пръв път ѝ чувам малкото име и се шокирам, баси грамадната сълзица! Хората трябва много да внимават като си кръщават децата с такива специфични имена! Би било добра идея да се обръщат към астролог-гадател или поне да ги ограничават със сладкото. На Пильо комбалите му светват и веднага поема крепката ѝ десница. Краставите магарета през девет села се надушват!
 
"Много ми е драго, госпожице – изкривява си душицата той и се ухилва с немирната си усмивчица, пред която даже и моите колене омекват…- Робинзон ми е пълното име, ама за приятели съм Роби или Пильо. Изберете си, което Ви харесва." 
На стария верек му харесва Роби, естествено. Сигурна съм! На тая ѝ е под достойнството да се занимава с пилета, па ако ще и да са породисти. Никога не бъркам – така наречената Сълзица измяцва (отде го измъкна т`ва гласче, ма?!): „Роби, здравей! Говори ми на „ти", моля те. Това приятелката ти ли е?" – и посочва с голямата си глава към Жижи. Пильо е безочлив и затова моментално я спастря: „А, не! Аз съм волна птичка! Това е братовчедка ми – Жижи. Жижи, какво си се свило, бе мило. Представи се на госпожицата…"
 Жижи се изчервява от яд, но понеже е миловидна, ядът ѝ минава за срам и се запознава. След малко Шефката отпраща шофьорчето си и другите момченца - накъдето им видят очите и ни кани на нейната маса. И се почва тя една – мътна и кървава! Изобщо не ходим до бара. Голямата Сълза принуди барманчето да лети като майка-лястовичка до нашата маса. Чак ми става жал като го гледам колко е старателно горкичкото. К’во им прави тази хиена, идея си нямам. Всичко, що се има за мъж наоколо, се надпреварва да сервилничи. Дори и Пильо, великият шмекер, е погълнат от тежкото ѝ (в прав текст) обаяние и все по-рядко си подлага рамото на Жижи да се гушка в него. Балдъзето ми шепне, че ще го обади на кака си и на мен ми става толкова смешно, че гаврътвам поредната водка на екс. Танцуваме и Робинзон ми шепне в ухото: „Пильо, тая кака ще я катурна, да знаеш! Много секс има в нея..."
Отвръщам му да бъде с повишено внимание, щото вдовицата е като зла карма, но той не ме чува… Наумил си е и ще се прежали...
 
Сядаме си и аз усещам, че водката ме е хванала. Извинявам се (сякаш някой ще забележи отсъствието ми), че трябва да тръгвам и Шефката ми предлага да ползвам колата и шофьора ѝ, за да се добера до нас, а Пильо се прави на мъж и ми казва да не плащам нищо – той черпел, но да закараме и Жижи до тях. Става ми съвестно, че той ще плаща (сметката ще е космическа сума), но после размислям и решавам, че всеки трябва да си плати за гяволъка! Взимаме си довиждане, хващам Жижи под ръка, защото е зацапàла яко свещите и се измъкваме от „Четирите Краля". Лимузината е спряна направо пред изхода и шофьорчето дреме вътре. Обяснявам му какво е наредила Веселата Вдовица, давам му дирекция и той, без да ме погледне, подкарва първо към Жижини, а после към нас. Оставяме Жижи и аз я питам иска ли да я кача до горе, а тя отвръща „Тц!" и повръща на тротоара. Изваждам пакетче кърпички от чантата си и ѝ ги подавам, тя се избърсва и ме гледа като прецицало маче. Дожалява ми, моля шофьорчето да ме почака и я качвам до тях, че като я гледам - може да се мушне у спалнята на нèкой съсед и да си отнесе я боя, я нещо друго...
 Връщам се и младежът-шофьор този път ми се усмихва като на стара дружка. Решавам да се правя и аз „на главна" и сядам на задната седалка, а той ме гледа в огледалото и пак се усмихва… К’во му стана пък на тоя?! Като че ли за сефте ме вижда. Пристигаме пред квартирата, казвам лека нощ и благодаря и този път той ми отговаря с „доскоро!".
 
Отключвам си вратата и Котю ме посреща като ме гледа укорително, както родител би посрещнал дъщеря тийнейджърка, която се е прибрала в полунощ и смреди на пиячка. Сипвам му още малко от неговото „кюспе" в купичката – да го омилостивя, свалям кофража, мия се и си лягам. Не след дълго вече сънувам Пильо – мъжът, за когото съм 100 % сигурна, че никога няма да имам. Пък искам и затуй го сънувам... Гладка кокошка просо сънува + Инстинкт за самосъхранение...

 

 

 

  2013-05-15
Когато гръм удари...  
786. Защо българските автори не пробиват навън?!

Писал съм няколко пъти по тази тема, но ме раздразни интервюто на Христо Блажев, в което обяснява, че ако романът на Петър Делчев е издаден под чуждестранен псевдоним, щял да разбие световните класации.

Реалността обаче е друга. Истината е, че в България и писатели, и издатели са тотални аматьори. И това начело с нашето издателство, защото съм си достатъчно критичен, за да знам какво трябва да се направи и какво реално правим. Причините са много, но основната е следната – прекалено малък пазар, прекалено малко обороти и липса на възможности за развитието на професионалисти в областта: автори, редактори, илюстратори, издатели.

 

Кои са основните грешки, които се правят?

 

Първо – митът за чуждестранното име. Този мит си има историята от началото на частното книгоиздаване през 90-те, когато в България български автори не вървяха и затова издателите ги пускаха под псевдоним. Само имената написали множество книги-игри са достатъчни.

Нещата обаче не стоят точно така. Америка (една от бленуваните дестинации) е огромна многонационална страна и в нея има автори с различни имена и успеха на автора не се свързва само с това. Един от последните, пробили навън, Мирослав Пенков, не си е сменял името с по-американски звучащ псевдоним, но това не му попречи да стане известен на Запад и дори един Салман Ружди да го подбере за престижен американски сборник и да го хвали навсякъде. За сметка на това доста българи, издаващи под американски псевдоними, са го докарали до никъде – все пак се иска и талант.

 

Второ – грешна дестинация. В съзнанието на повечето автори пробивът е НА ЗАПАД – сиреч на англоезичния пазар. Не се отчитат много неща – че на този пазар се пробива най-трудно (едва 6% от книгите не са писани от англоезични автори), че американците не могат да разберат нашата душевност и начин на мислене и най-вече, че това отдавна не е най-големият пазар. Но то е като Холивуд – всички си мислим, че са единствените снимащи филми, нищо че индийския Боливуд ги бие с пъти.

Правилната дестинация на българските автори е към пазари, които могат да разберат за какво пишем – основно руския и испаноезичния. Това са огромни пазари /дори в САЩ се говори повече на испански, отколкото на английски/, но най-вече начинът на мислене на тези народи е близък до нашия. Затова в България много се харесва Маркес, защото неговия магически реализъм е много близък до народните ни приказки.

 

Трето – липса на теми. По-голямата част от авторите прочитат десетина американски книжки и се мъчат да пишат със същите клишета, без да си дават сметка, че още няколко милиона правят това. Като пример ще посоча, че през 2006-та „Човешката библиотека“ начело с Калин Ненов успя да пробута няколко разказа в едно американско списание и това, което те избраха бяха точно специфичните български тематики (най-вече фантастика писана върху нашия фолклор), а не стандартните клишета. Другото залитане е да се пишат съвсем дребнотемия – как парите не стигат, как нямаме ток, как бедни деца ровят по кофите… Колкото и да се имаме на ръба на национална катастрофа, мизерията в останалите страни, дори и в самите Щати, е доста по-голяма и това не интересува никого. Рядко, ужасно рядко в българската литература се раждат романи с такъв огромен размах на действието както  „Кастинг за месия“. Докато го четях си мислех, че за този роман България е прекалено малка.

И докато всичко това са глобални проблеми, които могат да се преодолеят с упорита работа, то стигаме до дребните, чисто български неща, които ни мъчат най-много.

 

Те са две – липса на визия и липса на професионализъм.

 

Липсата на визия е на всички нива – като се почне от автора и като се стигне до издателствата. За последните години имаме две книги, които си заслужават – „Възвишение“ на Милен Русков и „Кастинг за месия“ на Петър Делчев. И двете книги ги няма в електронен вариант. Айде, за Жанет 45 е-книги е равно на Читанка, но Сиела имат един от най-големите сайтове за е-книги (даже два, ако се брои и Вивабукс, който се поддържа от тях). Въпреки всичко, книгата, поне на техния сайт, я няма в електронен вариант.

 

Най-лесният начин да се чуе за нашите книги навън е българската Диаспора – т.е нашите емигранти. За последните 20 години близо 2 милиона души работят навън. Те са готови посланици и рекламни агенти. И начините книгите ни да стигнат до тях не са DHL и останалите куриери, а Amazon, Google Books и подобни.

Да не говорим за рекламно представяне на книги и автори в Интернет. Толкова ли Министерството на културата не намери няколко хиляди лева, за да се изгради един сайт, в който добрите ни автори да бъдат представени с резюмета (на английски и други езици) на своите книги. Ако аз съм западен издател и искам да потърся български автори как точно да направя това, четейки вестник "24 часа"?

 

Ужасно малко автори имат свои лични сайтове (не блогове, където да бълват графоманщините си, а представителни сайтове). За Wikipedia, Twitter и други подобни да не говорим. Фейсбук се използва основно за котенца и чатове, а не за реклама. Но авторите са си автори. Колко издателства имат такива страници и сайтове?!

 

Тук опираме до втория основен проблем – липсата на професионализъм.

Тя е на всички нива. Почвайки се от авторите, които пишат между основната си дейност, но смятат, че всичко написано, без всякаква редакция, е готово за издаване.

Минавайки се през редакторите – в България практически нямаме професионални редактори. В повечето случаи това са писатели, които са на принципа – щом мога да пиша, мога и да редактирам. А всъщност нещата са много сложни, съставянето на една книга е нещо много над писането – изисква обширен поглед, визия за подреждане на текстовете, така че да бъдат единно цяло, насочване (шлифоване на езика на книгата), за да звучи на езика на потребителската група, която би чела книгата и прочие професионални неща. Но за много, ужасно много хора, редактиране почти съвпада с коригиране на правописа. Така се стига до ситуации, в които човек, който не е писал нищо друго освен разкази дълги две педи да се опитва да редактира роман, който е много над представите, които има за литература.

 

И стигаме до основния проблем, който ни пречи да се чуе за нашите книги навън – липсата на преводачи. Проблемът е много сериозен, нищо че филологиите масово бълват кадри. По-голямата част от завършилите тези филологии пишат български текст с английски думи (примерно). Няма я постройката на изречението, няма я постройката на текста, изобщо няма го самото мислене, което има другоезичния читател. И това е част от по-глобалния проблем – разбитите международни връзки. Не ми се иска да захващам творческите съюзи, на които това им е част от работата. На умряло куче нож не се вади. Но същността на превода е следната – преводачът трябва да познава много добре собствения си език. Затова превод се прави на две нива – първо български преводач прави така наречения „подстрочник“ (русизъм) – т.е груб превод на текста на съответния език. И този „подстрочник“  се подхваща от преводач, който превежда на матерния си език и оправя текста така, че той да не стои грапав за чуждестранния читател. Тук терминът е английски – native speaker. Това е единствения начин за превод от екзотични езици като българския. Четейки спомените на Любомир Левчев разбирам, че някога е имало такава система. Сега я няма.

 

Мога да продължавам много по темата, но ще дъвчем едно и също – за да пробие автор на който и да е пазар (като за начало на нашия, защото първия въпрос, който питат чуждестранните издатели е: „Този автор в какви тиражи се продава във вашата страна?”) се изисква усилена работа от много хора.

Писането може да е дело на самотници, но книгоиздаването е групов процес на много хора с различни професии.

  2013-05-07
Когато гръм удари...  
784. 1 май - Ден на труда!

Историята на празника се свързва с работническото движение през 19 век и работническите протести за зачитане на елементарните социални права.

Началото се поставя на 1 май 1886 година в САЩ, когато профсъюзите провеждат мащабна национална стачка, в която вземат участие над 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. След тридневни протести в Чикаго полицията и частните охранители разпръсват протестиращите, раняват около 200 души и убиват поне 4 души[2]. На 4 май по време на последвалия протест срещу полицейското насилие сред полицията е хвърлена бомба, при която загива полицай и 6 други са ранени. Набързо са осъдени и екзекутирани 7 анархисти, впоследствие оправдани като невинни.

През 1889 г. учредителният конгрес на Втория интернационал, проведен в Париж, призовава за международни демонстрации в знак на солидарност към протестите в Чикаго. През 1904 година Международната конференция на социалистите в Амстердампризовава "всички социалдемократически партии и профсъюзи от всички страни да демонстрират енергично на Първи май за официалното признаване на 8-часовия работен ден, за световен мир." Тъй като най-ефективният начин за демонстрации е стачката, конгресът решава, че е "задължително за всички пролетарски организации от всички страни да спрат да работят на 1 май, навсякъде, където е възможно без негативни последици за работниците."

Първи май е официален празник в България от 1939 г.

Хубаво е да се сещаме за всичко това, а не само да отричаме СоциализЪма. Както се вижда в празника няма нищо комунистическо, а е дело на едни забравени организации като Профсъюзи и Синдикати.

Имах една любима детска песничка за Първи май, но не намерих никъде видео.
В клоните зелени
майско птиче пей,
знаменце червено
вятърът люлей.

Припев: Вей се, майско знаме,
вей се в родния ни край,
нека всеки знае, 
че е Първи Май!

Татко те е носил
днес те нося аз!
Вей се в мая росен,
марширувай с нас!

 

  2013-05-01
Когато гръм удари...  
781. Какво да правя с първия си роман: Станете известен!

Пускам тази колонка за пореден път. И вероятно ще се наложи да я пускам още много пъти, докато се разбере за какво се говори в нея. Признавам, аз съм некадърен издател. Не мога да продам книга на автор, за който в Гугъл няма и две думички. 

Други се хвалят, че могат, а едни плевенчани даже само със снимки на кориците продават книги. Аз не мога така (не че не ми се иска).

За дългата си издателска дейност съм разбрал следното: хората купуват имена, купуват марки, купуват известност и традиция. Ако всичко това съвпадне и с качество - добре. Но трудно, много трудно някой купува книга само защото била качествена. Тъжният ни опит тази година го доказа за пореден път.

И така - какво да правим с първата си книга?
Станете известен!

 

В началото на демокрацията, преди първите избори, СДС бяха поканили един от най-известните френски рекламисти - Жак Шегела. Той именно измисли слогана „Времето е наше!".

Та, при първата си среща с тогавашните СДС активисти, се наложило да обяснява нещо много просто - за няколкото минути, в които ще ги покажат по медиите, никой няма да разбере колко са умни и начетени, а ще видят единствено как изглеждат и как са облечени.

При покупка на книга е същото. Ако някой таи надеждите, че книги в България /а и по света/ се продават заради съдържанието им, е в дълбока грешка. Давам за пример „Пайнър" - една от най-добре работещите фирми в областта на шоубизнеса. Инж. Димитров е пределно ясен - „Правя музика, която се гледа!".

Как се преценява една книга за покупка. Купувачът /книжарите също са купувачи, първо тях трябва да убедиш, за да вземат книгата в книжарницата/ се интересува от следните неща:

1. Известен ли е авторът? Чувал ли е това име, какво е чел от него, къде са писали за него /това е по-важно от предното/ и най-вече - „станал ли е име".

2. Ако за авторът не са чували нищо /е винаги има първи път и първа книга/, известно ли е издателството, което го издава, то направило ли си е име, колко твърдо застава зад автора и до каква степен прехвърля авторитетът си върху него.

3. Третото, което се забелязва /в част от случаите и първото/ е предизвикателната корица. Дъщеря ми често ми носи книги от Франция и като гледам какви семпли корици правят там, ми идва да емигрирам и да си преместя издателството там. Лесно се продава в страна, в която се чете. Тук не е така. Тук се очаква корицата да е като чалга певиците - натруфена, лъскава, нагласена, да хваща погледа отдалеч. Изпъкналите букви /преге/, златния бронз, частичните лакирания станаха вече почти задължителни.

4. След като всичко това е привлякло погледа на читателя и той е взел книгата в ръце, първото нещо което чете, е текстът на гърба и. Този текст има задачата да го привлече да купи книгата /и затова практиката със снимка и биография на автора е най-безсмислената/.

5. Ако всичко това е задействало, то се отваря да се погледне колко е качествена хартията и какво е качеството на печата.

С това приключва процесът на купуване на една книга.

„Ама къде остана поантата, блестящите реплики на героите, звънките рими и всички останали неща, над които толкова се трудих и в края на краищата - къде е трудът ми като автор?!"

Те остават в частта - „Станете известен!" След това задейства механизма, познат ни в приказката „Новите дрехи на царя".

След като веднъж сте направили име - дали чрез талант, нахалство, пари, връзки или комбинацията от всичко това, никой не смее да се изкаже за качеството на писането ви, с риск да бъде разобличен като невежа и пълен лаик. Примерите с Георги Господинов, Калин Терзийски, Людмила Филипова, Ясен Василев и множество други, набедени за писатели, е предостатъчен.

Но целта на колонката не е да правим анализ на съвременната българска литература, а да ви покажем как да станете известни автори. Горепосочените имена, независимо от нивото на писателския им талант са добри, даже много добри в Пиара.

Какво трябва да се направи:

На първо място - пишете. Пишете много и публикувайте навсякъде, където е възможно. Социалните мрежи и Интернет като цяло дава огромни възможности за това. Не си стискайте единственото „гениално" произведение, което сте написали, обикаляйки издателства в опит да го продадете.

Първото нещо, което прави един издател е да напише името ви в Гугъл. Няма ли нищо за вас /не е задължително като автор/ никой няма да ви обърне внимание.

При книжарите е още по-зле. Те сканират баркода и ако гугъл не изплюе десетина резултата за книгата, не я вземат.

Но не публикувайте всичко, което напишете на момента. Все пак трябва да има какво да се издаде. Рядко се купуват книги, чието съдържание може да се намери свободно цялото в нета.

Имайте някаква представа за каква аудитория пишете и поддържайте този образ. Примерно образът на „Печалният рицар" /Дон Кихот/ винаги е въздействал в/у женските, а и не само, сърца. Поддържайки този образ, Cefules успя да бие Недялко Йорданов на Коледния панаир през 2006-та година. БГ-мамите са голяма сила /а и много голяма таргет група/ и никой пишеш в тия жанрове не може да си ги позволи да ги подценява. Неслучайно „Листопад" е с непробиваем рейтинг.

Което ни води до второто много важно нещо - Комуникирайте! Непрекъснато и постоянно. Времената, когато авторът се криеше в своята кула от „слонова кост" да пише на спокойствие и уединение, са отминали със символизма в началото на 20 век.

Сега, ако авторът не поддържа постоянна обратна връзка с читателите е заминал в забвение /толкова много имена само за последните 10 години се забравиха/.

И комуникацията не се изчерпва само с ежедневното пускане на няколко произведения на всички всевъзможни места. Това е най-неприятния вид спам и авторът престават да го четат след първия месец. Научете се да ухажвате читателя, да комуникирате с него, да обсъждате теми, които са му интересни, да задържате постоянно вниманието му.

И най-страшното за един автор - овладейте живия контакт. Колкото и да сте неотразим в нета, се стига до момента на представяния и продажби. Когато ще трябва да излезете на сцената и да убедите хората, дошли в залата, че трябва да купят вашата книга.

Още по-лошо, ще трябва да се изправите през непозната аудитория и да заинтригувате хора, които не ви познават.

Всички, които са минали покрай щанда на Софпрес, не са могли да не забележат един красив млад мъж, с дълга опашка, който размахваше книгата си „Завладей българките" и разпалено ви убеждаваше да я купите. Това е преводачът на Кинг, Лъфкрафт и много други известни автори Адриан Лазаровски. Крайният резултат от неговото присъствие на панаира беше, че въпреки голямата гама книги предлагана от Софтпрес, най-продавани бяха неговата и биографията на Стив Джобс.

Коментарите са излишни. Младият Линкълн /Христо Блажев/, който атрактивно продаваше книги на Изток-Запад не го броя, той е книжар. Но него го споменавам за друго - над 90% от купените книги в България /а и в световен мащаб/ са подбрани предварително по препоръка на критици, приятели или запалени фенове на книгите. Т.е - читателят отива предварително подготвен за покупки.

Естествено, невъзможно е в една кратка колонка да представя целия сложен процес, в който трябва да убедиш обикновения човек да се раздели с парите си за 10 хляба, за да си купи една книга. Но с удоволствие ще го разкажем на всички желаещи, в специализирания клуб който създадохме за целта.

Тази колонка има за цел само едно - да ви убеди, че ако искате да станете утвърден автор, написването на текста е само началото.

  2013-04-24
Когато гръм удари...  
778. 10 години Издателство Буквите

Беше далечната зима на 2003-та.  Буквите тъкмо беше позакрепнал като сайт /публикуваха се цели 100 произведения месечно/, беше се установил като единствен и водещ литературен портал, а въведената система за рейтинги и отзиви беше успяла да нацепи сайта на приятелски групички. А аз тъкмо бях започнал да установявам, че това да се опитваш да ръководиш поетични души е най-сложното нещо на света.

През ноември 2002-а се бяхме опитали да създадем Сдружение ‚Буквите“ – първия опит за организация на сайта. Какво стана там, кои властови амбиции подхрани и как избуяха другите сайтове за литература е обширна тема, която някога „може би“ ще разгледам в „Хроники на Буквите“. Не обичам да се връщам към тези събития, но те са неизменно свързани със започването на книгоиздателска дейност.

В началните години на демокрацията се бях опитал да се правя на издател – ако са ви попадали книги на „Пако Рабан“, „Даниел Стийл“ и разни други /за Лебедев и „Диагностика на кармата“ не искам и да си спомням/ аз съм виновен. Виновен – в смисъл – аз ги форматирах и отпечатах имаше си шеф да мисли за издателската политика. Тогава за първи път видях как печеливш проект може да си замине заради интриги и лични амбиции, но не го оцених достатъчно. А и бях едва на 26.

Но да се върнем на Буквите, рейтингите и желанието да направим нещо общо. Тогава все още имаше един луд идеализъм в авторите. Това сега най-много липсва.

Та в началото на 2003-та година, един млад, 21 годишен поет, успя да взриви класациите с няколко свои стихотворения, най-известното му от които е „Постой така". Както можете да видите по близо 90-те отзива - дискусиите под него бяха особено активни. В тях възникна и неочакваната за времето си идея - „дайте да съберем пари, да издадем този талантлив автор".

Речено -  сторено. Обяви се, че ще се издава книга, започнаха да се събират пари, разни хора да се събират в нас на благотворителни вечери, на които обикновено се изпиваше всичко налично вкъщи и прочие, и прочие. Но както е известно пари се събират трудно и след близо месец работа по книгата, когато тя беше готова за печат, се оказа че е събрана смешна сума. Това вероятно сега не ви учудва, но тогава беше като шамар на всичките ни идеи и вярвания.

Но в този момент се намеси Богът от машината, една шуменска идеалистка даде назаем едни пари и книгата видя бял свят.

В процеса на подготовка на книгата разбрах, че може и да разбирам от предпечат, но останалата част на издателския процес ми е Тъмна Индия. Авторите се оказаха чувствителни души, редакторите – също и работния процес между тях се оказа доста сложен. Няма да забравя как вечерта преди вкарването на книгата на печат автор и редактор стояха сърдити в двата края на хола ми и отказваха да си говорят. Всъщност – сега май не е по-различно.

Решихме да правим премиера, която същевременно беше и втора физическа среща на сайта (бяхме се виждали за първи път, след три години писане, на 14 февруари, тая дата определени си е запазена за Буквите). Премиерата се състоя на 19 април, събота, който тогава се падаше и Лазаровден, в пицария „Примавера" на Попа. Снимки от събитието можете да видите тук. Около премиерата има множество интересни случки. Няма да забравя как предния ден чаках 3 часа печатаря, мръзнейки на спирката на Плиска, а той стоял в задръстването на Царградско, чакайки да вдигнат взривената кола на Доктора и освободят движението.

За премиерата бяхме заели една малка заличка в „Примавера“, за около 20-30 човека, надявайки се да не дойдат повече. Те дойдоха към 80, всичко беше претъпкано, половината хора се изнесоха в съседната зала, управителката вдигна луд скандал. Изобщо мила родна действителност и бях дотолкова претръпнал, та като разбрах, че половината са си тръгнали без да платят, даже не се и учудих.

Премиера, като премиера. Тогава тъкмо се учехме и нещата още бяха в опити. Говори се за автора, той изказа благодарности, народът си купуваше книжки, но както ще видите - основното беше с говоренето с големи халби в ръце.

Всъщност, основните снимки са от купона след премиерата, който продължи в квартирата на Daisy в Младост 1 /срещу китайското посолство/. Там вече се бяхме развихрили, то бяха песни и танци на народите, рецитации, разговори по групи и по двойки, натискания в ъглите и по терасата и какво ли още не.

Останал ми е приятен спомен от този купон. Тогава за последно бяхме всички и беше хубаво. Малко по-късно Хипо поведе борба за власт, настана голямото разцепление и баш на третата годишнина на сайта, на 24 май се сцепихме. Зимата се основаха Хулите.

Купоните естествено продължиха, ставаха все по-големи, но никога не се върна оная идеалистична атмосфера и много от тия хора никога повече не се събраха на една маса.

А какво стана с книгата? Ами нищо, както се очакваше. Сега не бих тръгнал да я издавам в такъв тираж. Купиха се около 100 бройки, авторът замъкна голяма част от тиража, но не отчете и лев, а парите възстанових от командировъчните ми от командировката в Кошице.

Електронен вариант на книгата можете да прочетете в Електронна библиотека „Книгите".

Това ми беше първия опит в издаването на български автори. После, с годините и с привличането на по-качествен екип, нещата тръгнаха на добре. Превърнахме се в едно от водещите издателства на нови български автори. Ние сме едни от малкото, които издават първи книги на автори. Нещо повече, ние сме едни от малкото, които им помагат да ги реализират, а не само – „ей ви едни книги, оправяйте се“. Но това са теми, които вече съм обсъждал многократно.

Тази премиера имаше и един друг, неочакван тогава резултат. Тя ми даде надежда за смяна на кариерата – Европроектите ми бяха силно омръзнали. Доста време се триумях, няма да забравя как трудовия психолог ме сложи на три стола да си представя трите версии за развитие на Буквите (та и прочутата ми тройна шизофрения си има източник).

Та през лятото на 2004-та напуснах официалната си работа и оттогава не съм работил нищо друго, освен Председател на Фондация „Буквите“.

  2013-04-17
Когато гръм удари...  
775. Защо вече не пиша?

С тази колонка отговарям на много въпроси относно писането. Най-вече - не „Защо в момента не пиша?“, а най-вече „Защо изобщо пиша?“

Спомените кога и защо прописах се въртят около спомена за една руса чипоноска. „Это было давно и неправда“, но основният извод е, че пишем за да комуникираме с другите.
Много малко от авторите пишат, за да изкарат мислите, които ги изгарят от душата си върху листа. Често, след като го направят, изгарят написаното. Познавам няколко такива. Останалите пишат заради едно основно нещо – Да го прочетат колкото може повече хора, но най-вече човекът, заради когото е написано!

В началото всеки започва писането, с описание на това, което му е на душата или както сполучливо каза един автор – „Да вадиш демоните от себе си“. Този период продължава при всеки различно /при някои е доживот/. При мен продължи на няколко пъти по година, две. В общи линии, колкото и да е нещастен животът на всеки, колкото и да е разбита душата му, положението се променя бавно и някъде след десетото-двадесетото стихотворение няма какво ново да се каже. Повечето автори не го усещат това, защото тях душата ги боли и те всеки ден искат да кажат това на всички.

Тук някъде е оная тънка червена линия между писането като литература и писането като начин на общуване.

Двете изискват съвсем различна линия на поведение. Ако не драскаш ей така да има какво да пуснеш всяка сутрин, за да не те забравят, се налага да подходиш по-сериозно в литературната теория – да се научат рими, ритми, метафори и изобщо много неща. Писането не е дар от Бога – ей така само да хванеш молива и то само ще се напише качествено произведение. Трябва много труд, за да се развиеш.

Именно затова в един момент престанах да пиша – бях казал каквото имаше за казване, нямах желание да уча литературна теория и да си развивам писането, както и нямах желание да пиша за нещо различно от мен. Това последното е много важно – За да продължите да бъдете интересни на хората, трябва да почнете да разграничавате автор от лирически герой и да започнете да търсите интересни сюжети. Защото повечето водим ужасно скучен живот и освен, че е скучен, почти няма какво да напишем за него.

Аз спрях заради това, нищо че „повечето автори, които издавам, пишат по-слабо от мен“.

От време на време си драскам някакви етюди и импресии из Фейса, но те са по-скоро да запиша нещо, което ми е дошло на ума или да опитам да разпиша нещо интересно /писането се учи с много, много тренировки, най-вече основно с писане/.

За по-сериозни неща не се замислям, защото си знам нивото. Всъщност това е най-големия проблем на повечето автори – не си знаят нивото. Или по-скоро – не избират правилно с кого да се сравняват. Не може, след като в нашата литература има колоси като Ботев, Смирненски, Вапцаров, да си сравняваш поезията с Ирини или някоя друга подобна графоманка.

Това се забеляза още по сайтовете, но с най-голяма сила избуя във Фейсбук, особено в ония огромни групи по 50-100 хиляди члена. Там престана да се пише поезия, защото никой не е чел или поне не се е зачитал сериозно в класиците, а избуява някаква псевдолитература, която има една единствена цел – да намери отклик и общуване.

Хора, които явно са самотни в реалния си живот, или поне се чувстват силно недооценени следят всеки ден подробно оценки, лайкове, споделяния и какви ли не външни белези, че стихО-то им е добро, а не да търсят оценката на авторитети или поне да се сравнят със сериозната поезия. И се тръгва по лесната лайстна – дайте ще пиша не каквото трябва, а каквото се харесва.

Та затова спрях да пиша. Намерих други начини да общувам с хората, които ме интересуват. Не ме е страх, че ще ме забравят, ако всеки ден не пускам поне по едно.

А от сериозното писане съм далеч. Когато замислях сайта изобщо нямах представа с какво се захващам. Реално спрях да пиша, когато се запознах на живо с много от известните имена и разбрах колко далече съм от литературата. От истинската литература, защото последно време много утвърдени имена се плъзнаха и те по лайстната на популярността и почнаха да пиша катадневни римушки.

Та да завърша тази, доста объркана колонка, с един основен въпрос към всички: Вие за какво /не за кого/ пишете? Дали е, за да останете в литературата или само, за да не се чувствате самотни?

 

  2013-04-10
Когато гръм удари...  
772. Издателство Графоман: Продажбите, глупако!

„Икономиката, глупако!“

Предизборен лозунг на Бил Клинтън

 

Всички книги, особено тези на хартия, са издадени, за да бъдат продадени! Няма друг начин, особено за хартиените,  те да стигнат до читателите. Това, което се опитва по срещи и седенки – всеки автор вади по една книжка от чантата, надписва я и я дава на другите, е най-неработещия начин. Имам няколко кашона такива книги с автографи, които никога няма да прочета. Най-вече, защото това не е купена, а набутана книга – стойността ѝ е долу-горе колкото листовките, които ни набутват в ръцете на улицата.

 

Затова, при професионалните издатели, един от най-важните /всъщност най-важният/ отдел е  Отдел „Продажби“. Този отдел не се занимава само с мъкнене на книги по книжарници, както повечето хора си мислят, а най-вече с планиране и рекламиране на книгите. Защото няма книга, която се продава ей така.

Годишно, според НСИ в България се издават близо 7000 заглавия (в различни тиражи). Тези заглавия се разпространяват в много малък брой книжарници. Всъщност ще се изненадате, че извън София, в повечето градове има само няколко книжарници, в които се продават книги.

Тъжната истина е следната – голяма част от българските автори (а и издатели на подобна литература) са аматьори. За тях процесът на издаване на една книга се върти само до корекция (редакция), някаква корица и отпечатване. Всъщност повечето издателства са някакви добавки към печатниците.

Проучване на пазара кой би купил тази книга, реклама, осигуряване на представяния и срещи на живо на автора с читателите, публикация в медии – това са неща, които се случват на някои други. Уморих се да обсъждам тази тема, най-вече защото авторите продължават да мислят на ниво – „да я има книгата ми навсякъде, само и само да изляза от този скапан интернет“. Това, че препълнените книжарници вземат само каквото би се продало, е отделен въпрос. Това, че книгите се продават най-добре чрез реклама в Интернет – също. Хубаво е, че пазарът се грижи за тези неща и от близо 4500 издателства (по документи), реално добре работят няколкостотин.

 

В случая искам да поговоря за едно от най-новите издателства – това на Хулите. Радостно е, че има конкуренция. Радостно е, че поредната жена, която съм обучил след Аврора, Мая Попова, Весислава Савова и прочие, Ники Комедвенска, се опитва да ми скочи. Това е добре, Комедвенска работи няколко месеца в началото на 2011 година като коректор и редактор в Издателство „Буквите“, за което ѝ беше платено,  и искрено се надявам да е научила как стават нещата.

Лошото е друго – Хулите така и не се поучиха от всичките си издателски опити досега, а те започнаха още от основаването им. Най-общата грешка е липсата на реклама и никакво предвиждане на пазара.

Те издадоха няколко книги от името на издателство „Словото“, на което доскоро бяха подшефни. Най-известната от тях „Трънски разкази“ достигна до номинации на наградите „Елиас Канети“, но това беше следствие най-вече на таланта и личните усилия на Петър Делчев (К2). Същият този автор пропътува преди месец 1200 километра в България, за да разбере, че ако няма кой да организира представянията, ще се вижда с по няколко души в книжарниците. Всъщност, тази грешка направихме и ние на турнето през 2008г и си взехме съответните поуки.

Не ми се говори за турнето на самата Комедвенска, която при цялата си известност едва събра 50 човека в София /почти никой от сайтовете, основно Фейсбук/, а по градовете рецитираше в приятелската компания на няма и 10 души.

Това не са нови неща за тях, и въпреки миналия скъп опит, те продължават по същия начин.

Та все пак – защо „Графоман“?

Това е първият самостоятелен издателски опит на Хулите. В късната есен на 2004г те решиха да издават литературно списание с оригиналното име „Графоман“. Вярно в малко странен, джобен формат /10х16 см/, но концепцията му беше доста оригинална за времето (така и не разбрах на кого беше). Първите броеве бяха издържани и литературно – качествени автори, добра подредба. Броевете обаче бяха само три. Причината – ами никой не ги купуваше.

Въпреки, че и трите броя бяха спонсорирани, въпреки че се вземаха пари от авторите за участие в тях, въпреки че дори се правиха и премиери (в Жолио) изданията се застояха.

Причините са много. На първо място – пълната аматьорщина от търговска гледна точка. Нямаше идеи къде могат да се продават тези издания, нямаше предвиждания кой би ги купил. Всъщност имаше, но изцяло неверни. Сайтът тъкмо беше започнал да трупа популярност, авторите се радваха да общуват с други като тях (каква литература, общуването е важно). Пишеха си отзиви – "благодаря, че ми благодари, че ти благодарих за отзива…" Или направо цели саги с мото „Вдъхновено от…“,  „В отговор на…“ и прочие. И ръководителите на сайта наивно решиха, че щом могат да съберат по 100 души на маса за рождения ден, то те ще могат да продадат и сериозен тираж.

Няма да забравя премиерата на последния Графоман (бил съм и на трите), където редакторите BlackCat и Слави Генчев се опитват да четат нещо, а хората си пият по масите и хич не ги интересува. И накрая BlackCat направо тропна с крак и каза – купувайте, че иначе ще спрем. Не се купи нито една книжка и… спряха. Всъщност Слави Генчев още тогава се прочу с това, че успява да надушва всички губещи каузи и да се присъединява към тях. През годините това негово качество се разви.

Такива, за жалост, ще са нещата и с първата книга на новото издателство. Реално погледнато Димитър Никифоров е в групата откровенци, която гравитира около Буквите. Приятели сме, даже в петък пак пихме заедно. За тази книга говорим от две години, даже имаше идея ние да я спонсорираме или поне отделна част.

Но Комедвенска (ей това, жените не прощават) е скръцнала със зъби и се родило новото издателство. Проблемът не е в това, кой издава книгата. Ние сме претоварени с работа. Проблемът, както писах и в заглавието е: Кой ще я купи?

Хората, които ще дойдат на представянето, са все тези, които идват постоянно на представяния на Буквите. Никифоров също е редовен там. От Откровения ходят рядко хора, а от Хулите не ходи почти никой, те си общуват, не четат литература.

От друга страна, Хулите вече го развяха като знаме.

А аз от една седмица си мисля кой е по-прав – Иван или Богданов и дали да подкрепя приятеля или да си защитя Фондацията?

Но Комедвенска няма тия проблеми – тя е прекалено далеч от София.

  2013-04-02
Когато гръм удари...  
768. Българският автор не е нужен на никого!

Публикувам тази колонка наново, защото преди година, авторите я погледнаха от висотата на своето ЕГО и не разбраха простата истина в нея: Книжният пазар години подред се развива добре, без да издава български автори. И всяка издавана книга, в момента, си е един вид инвестиция в бъдещето. Затова не се дръжте като примадони, а дайте всичко от себе си, за да стане качествена книга!!!

Точка първа: Българският автор на никого не е нужен!

От икономическа гледна точка на никой по веригата - издателство - книжарница не е изгодно да издава български автори.

- По-голямата част от произведенията, подавани за издаване, са технологически неподготвени. Поради това, че много малко автори могат да се издържат от писане, а повечето крадат от съня си и свободното си време, то на издателствата в повечето случаи се подава нещо, което даже не е и полуфабрикат /за правописни и стилистични грешки да не говорим/. Има множество работа по фабула, диалог и много други неща. На обратната страна стоят западни автори, зад които стои цяла индустрия и книгите пристигат като готова маркетингова стока - редактирани, оформени, с ефектна корица и готова реклама. От българския издател се очаква само да я преведе на ниво /което често е проблем, особено корекцията и редакцията на превода/ и да разнесе книгите по книжарниците, заедно с плакати и други рекламни средства. В България, с изключение на Дан Браун /само на последната/, на Хари Потър и още няколко подобни книги, реална рекламна кампания не е правена. Друг е въпросът, че самите книжарници не са подготвени за такава кампания - 90% от тях нямат дори витрина, да не говорим за места за рекламни поставки и други неща, за които сме чели по западните книги.

- Българските автори се продават в ужасно малки тиражи - да се продаде книга на български автор в тираж над 1000 бройки трябва да е скандална от типа на „Аз, Азис", интересна като мемоарите на Батето или пренесла слава от другаде, като книгите по „Стъклен дом" и „Тилт". Нормалната ситуация е около 500 тираж за 2-3 години. А както посочихме по-горе, работата по книга на български автор е в пъти повече от издаването на преводна книга.

- Българските издателства са търговски дружества - сиреч, те трябва да плащат заплата и генерират печалба. Родолюбие и патриотизъм са хубави думи, които за съжаление не се котират в магазина. Не зная за печатница, която да прави намаление за това, че се печатат български книги. Не знам книжарница, която да иска по-малък процент за българските книги /даже напротив/. Последните години и Министерството на културата спря дотациите за български книги по програмата за библиотеките и някои други. Разбираме - криза е, а и книгите не са кино, че на издателите да се дават милиончета.

- Българският читател не е патриот. За разлика от държавите със самочувствие като Русия и Франция примерно, които купуват основно родни автори, то в България е масов нихилизма - „а български автор ли е, не ми го хвали изобщо"... До голяма степен вина за това имат и нароилите се хиляди издателства, които издават каквото им дойде, често и без да го четат сериозно. Пример за това са последните няколко плагиатски скандала, където известни класически произведения, бяха издадени от името на абсолютно неизвестни хора. Не мога да подмина и ударното налагане, на откровено некадърни автори, но близки до издателски кръгове.

- Българският писател е непрофесионалист. Не понася редакции, не разбира от срокове и в общи линии пише, когато му дойде, защото „тогава идват най-истинските неща". Наслушал съм се на случаите, когато книга за която тече усилена реклама, се предава за издаване малко след като е минал поредния панаир.

Всичко това води до един основен извод - издаването на български автори е трудна и неблагодарна работа, която по никакъв начин не се отплаща.

Точка втора: Книжарниците в настоящия им вид не могат да продават български автори

- От гледна точка на наемодателите, българските книжарници са си нормални фирми. Наемите са точно толкова високи, колкото биха били за магазин или заведение на това място. Като комичен случай разказваха шефовете на едно издателство, които наскоро откриха нова книжарница. Като подписвали договора, наемодателя ги питал - и какво ще правите тук? Като чул, че ще е книжарница казал - ОООООООО, вие сте сиромаси хора и им намалил наема с 50 евро.

- Книгата е стока като всяка друга. За нея важат всички закони за търсенето и предлагането. Нещо повече - в рамките на книжарниците, книгата е конкурира с тетрадки, химикалки, офис материали и всичко подобно. „Тетрадките вървят по-добре" ни заяви наскоро една книжарка и си беше напълно права. Една книга заема място на няколко тетрадки, а разликата в печалбите е значителна. В края на краищата, книгата трябва да избива мястото, което заема. Неслучайно на „Славейков" има правилото - една книга трябва да се вдига на всеки 10 мин, за да си изплаща стоенето. Както писах по-горе - наемите за всеки тип магазин са еднакви. Книжарницата е магазин за книги и офис изделия. Не е светилище. Отдавна! Отдавна не продава и дефицитни стоки.

- Българските книги, обикновено, имат слаба рекламна кампания. Рекламата винаги се калкулира като част от печалбата и колкото тя е по-малка, толкова е по-скромна рекламната кампания. По-малката реклама пък води до по-малка продажба и в този затворен кръг книжарниците предпочитат западните книги, с добра реклама. Всичко това води до следния парадокс

- Купувачите в книжарниците не търсят български автори. Има само две книжарници, които са изградили около себе си кръг от ценители на българските книги - „Български книжици" и „Нисим". Въпреки, че са малки като пространство - средно по 20 кв метра всяка, те продават толкова български книги, колкото вериги с по 20-30 книжарници.

Всичко това води до следния извод - въпреки увеличаването на издаването и продажбите на български книги, тяхното място не е в книжарниците.

 

Къде е и как могат да се продават такива книги?

Това ще го разгледаме в следващата колонка. Всъщност звукозаписната индустрия откри пътя последните години - след многото викане срещу мп3-ките, торентите и другите подобни неща, повечето лейбъли се преориентираха в промотори и започнаха да организират концерти на живо. Всъщност, дори и Пайнър печели от участия, а не толкова от продажби на дискове.

Изходът е в това, от което повечето писатели и издателства бягат - срещи на живо с читателите!

  2013-03-20
Когато гръм удари...  
765. Как спасихме Буквите

Никога няма да забравя тия осмомартенски празници. Не заради срещи с хубави жени, а защото се налагаше да се сражавам на живот и смърт за творбата на живота ми.

Всичко започна с едно невинно писъмце в 19:58 вечерта на седми март. В него супорта на хостинга внимателно ни обясняваше, че за поредна година превишаваме силно планираната натовареност на процесора. И докато сега беше с проценти и някак си се оправяхме, този път бяхме скочили направо двойно.

Изтръпнах, прехапах си устните и направо загубих дар слово. С подобни проблеми се сблъскват и другите подобни сайтове. Откровения и Стихове хостват на собствени сървъри и някак си успяват да съберат пари веднъж годишно да ги упгрейдват. Какво се случи с Хулите след подобен проблем знаем всички. Те плащат ненормално висок наем на сървър и всеки месец са драми докато съберат нужните няколкостотин лева. Те все някак успяват. На нас знам, че никой не ни помага /трите бутилки водка от Христо не се броят/.

Бях тотално блокирал, защото си знаех положението на сайта и нямах идея какво може да се оптимизира повече. Погледнах цените за виртуални сървъри, направих една сметка и разбрах, че дотук приключва Легендата за Буквите.

Но тъй като нямаше какво да се губи започнах подред. Първо написах едно мило писъмце на Гугъл, че много им благодаря затова, че индексират постоянно сайта ни, но има ли начин да влизат по рядко. Те ни отговориха в много учтив стил, че ще изпълнят молбата ни, но ще си помислят дали въобще ще влиза бота им повече в сайта. И прави са хората. Другите дават луди пари за SEO само и само да накарат Гугъл да им види сайта, аз ги моля обратното.

Те все пак ограничиха бота и натоварването падна с около 30% - все още безкрайно далече от нужното. Бях вдигнал ръце, кръвното така и не е спадало отдавна, изобщо бях се отчаял. Нямах идея какво да правя, а сърцето ми напираше да излезе през гърлото.

Най-лошото беше, че нямах обратна връзка - данните за натоварването се отразяваха на 24 часа и трябваше да действам буквално на сляпо.

Някъде към един се насилих да спя, но то беше за кратко. Към два се събудих с решение. Решението не обещаваше, че натоварването ще падне, но за сметка на това гарантираше много работа. Цялата нощ срещу 8 март препрограмирах наново сайта, създавах таблици, оптимизирах връзки. По едно време ме хвана и спортната злоба - аз все пак бях/съм много добър програмист, нищо че в университета учихме други езици.

Техническите подробности не са важни, някъде в ранната утрин на осми март оптимизациите бяха завършени. Унесох се няколко часа в трескав сън, а после започна голямото чакане. Целият Осми март бях на тръни - добре де, това ще проработи ли. НародА си разпращаше цветя и бонбони из Фейса, а аз доизглаждах всяка дреболия, която според мен товареше сървъра.

Някъде в малките часове на 9 март се разбра, че съм на прав път. Натоварването почна да влиза в граници. Девети и десети като почивни дни не бяха представителна извадка, защото натоварването винаги е по-слабо. След полунощ на 11 март, понеделник, се разбра че засега сме спасили сайта.

Най-важното е, че никой така и не разбра и усети промените. Всичките, над 3000 души, които ежедневно си четат хубава литература в сайта, продължиха да си я четат.

И тук ми се иска да вмъкна оная любима мисъл на Найден Найденов /Хипо/ за това, че само с гледане кучето не ставало месар. Това, че те от 10 години се опитва да правят литературен сайт на платформа, която изобщо не е предназначена за това, си е техен проблем. Както вече писах  - парите, които даряват на Хулите, не са мои, никога няма да ги дарят на нас и не завиждам за това. Но съм свикнал всички подобни дарения да ги пресмятам в издадени книги.  Ако Адаша не се пънеше, че разбира от нещо различно от високоволтови електропроводи, а си беше наел един програмист, със събраните дарения можеха да издават по една книга на два месеца.

Но, както има един принцип на Питър - „Всеки стига до тавана на собствената си некомпетентност".

  2013-03-13
Когато гръм удари...  
762. Наръчник на писателя: Продажба на електронни книги

Електронните книги (е-книги, както се наложи терминът, а чух вече и термин Х-книги) са все по-налагаща се възможност за български автори да пробият на литературния пазар. Примерите са много и на западния, а вече и на българския пазар.

Правя едно важно уточнение - нещата с електронните книги стоят точно както при хартиените - ако няма добра предварителна работа по книгата - редакция, корекция, дизайн, както и последваща рекламна кампания продажбите ще са около нулата. Добрата новина е, че рекламата на е-книгите се прави много лесно в интернет. Но това като цяло е тема на друга колонка.

Сега ще разгледаме чисто техническите подробности как се продават (и купуват) е-книги.

 

Защити на е-книги

Основната разлика между хартиените и е-книгите са, че ако си купиш хартиена книга и  я дадеш на приятел да  я чете, тя си остава една бройка. Но ако си закупиш незащитена е-книга и я размножиш на приятелите си, то тя може да стане множество бройки за отрицателно време и никой повече да не я купува. Примерите с Читанката /и Замунда/ са достатъчно показателни. Затова, книгите се продават задължително със защити!

Защитите биват на две нива:

- Съхранение на книгата на сървър и четенето му директно оттам

- Защита не позволяваща модифицирането и копирането на книгата

 

Първият метод е подходящ при четене от екран. Книгата се чете чрез флаш четец /който я кара да прилича на хартиена книга/ и ограничава копирането на отделни текстове, а и на цялата книга.

Първа подобна книжарница беше  http://issuu.com/, след това нашата книжарница - http://e-knigi.eu, а и няколко други тръгнаха по този път. Този тип книги дават много възможности за оформление, но са ограничени за четене само на компютри и таблети с непрекъсната интернет връзка

Книгите, които се четат на е-четците, обикновено първо се изтеглят от Интернет, а после се четат без нужда от непрекъсната връзка. Първи в този бизнес, а и все още водещи са Амазон, с техният Amazon Kindle. Киндълът е доста евтин четец и е един от най-масово продаващите се в България, но той реално е просто хардуерна приставка към голямата система на Амазон. И тъй като в нея, засега, не допускат български книги, тук той се използва под 10% от възможностите му.

Единствено продаваните защитени книги в България са EPUB с DRM защита. DRM означава Digital Right Management и в общи линии е система за управление на правата в/у една книга.

 

Как работи тази система?

Първоначално, с програми за предпечат, създавате незащитена книга в Epub формат. След това тази книга се подава на някоя от книжарниците, чрез които продавате книгите си. Те качват тази книга на така наречения Adobe Content Server, където тя се преобразува в защитен вид. Когато решите да купите книгата, от книжарницата не купувате пряко нея, а един файл, в който се съдържат вашите данни. За да можете да четете подобни книги, трябва предварително да сте си направили регистрация в сайта на Адоб (Adobe.com). След като закупите книгата, то тя се изтегля на вашето устройство, където програмата прави справка със сървъра дали имате правата да я четете. Така тази книга е ограничена само до вашия акаунт и не можете да я раздавате на своите приятели. Хубавата част е, че един акаунт поддържа до седем устройства, така че  можете да четете тази книга едновременно на ПС, четец, таблет, телефон. И най-вече, да не се изчаквате семейството един друг, ами да я четете едновременно на различни устройства.

Разбира се, както за всеки софтуер, си има програми за разбиване на защитите, но първо - те изискват малко по-висока компетентност и второ - не си струва времето за разбиването на една защита, в сравнение с цената на книгата.

 

Как се продават е-книги?

Още Амазон разработиха модела с наемането на книги. В техните представи, Amazon.com е една огромна библиотека, в която вие си наемате книгата за определен срок от време - най-често за 30 дни, като по този начин плащате доста по-ниска цена от общата цена на книгата.

За съжаление, в България, освен че нямаме достъп до тези книги, и самите разработки на е-книжарниците са в начален етап и позволяват само закупуване на книги. Което до голяма степен премахва най-голямото предимство на електронните книги - а именно ниската им цена.

 

Книжарници за е-книги в България

Книжарниците предлагащи е-книги в България са все още малко като брой, но сравнено с общия брой е-книги на български език - около 1000, на този етап са достатъчни. В нашата книжарница има около 150 книги.

Този бранш започна да се развива през 2007-а, но сериозното развитие дойде след навлизането на трите мобилни оператора.

Те решиха най-сложния въпрос - как да се плащат малки суми за всяка книга. Всички останали методи - плащане със СМС-и, банков превод, Пейпал не са толкова удобни поради различни причини.

 

Най-общо книжарниците могат да се разделят на три типа:

1. Мобилни оператори. Първа беше книжарницата на Мтел (http://mtel.bg/ebooks) управлявана от Бгкнига. След нея беше Vivabook (https://vivabooks.vivacom.bg), управлявана от Сиела, в момента се разработва и книжарницата на Глобул (Globulebook.bg), управлявана от Digibok4all.

2. Големи вериги книжарници - първи бяха Хеликон (helicon.bg), а после и Сиела развиха своя книжарница (ciela.com).

3. Самостоятелни играчи. Някои са обвързани с издателства, други с големи сайтове. Най-общо това са нашата Е-книги (http://e-knigi.eu), E-knigi.net, Библио.бг (biblio.bg), РЕП.Бг (rep.bg) и последно време успешно се развива сайта за е-четци Е-book.Ltd (http://myebook.bg)

Извън това има множество сайтове, които предлагат е-книги, хостнати в някоя от описаните по-горе книжарници.

 

На какви условия работят е-книжарниците?

С малки различия, повечето книжарници работят на 40% търговска отстъпка. Можете да се договорите пряко с тях, но ако нямате никакъв опит е по-добре да минете през издателство.

Има доста тънкости при оформяне на една е-книга, така че да мине през криптиращите програми (аз примерно вече трета седмица редактирам нашите файлове, така че да се четат на сървърите на всички книжарници). А и издателството, вероятно, би Ви предложило и възможности за реклама.

 

 

 

  2013-03-07
Когато гръм удари...  
761. Смъртта на Пламен Горанов от Варна

"И самият Юпитер да бе потърсил най-достойното зрелище на света, дори той не би намерил нищо по-възхитително от гибелта на Катон.

"Ето как загива най-храбрият мъж в Япония!

Много хора у нас "изгарят" преносно. А неколцина изгоряха съвсем буквално. Като индийски гимнософисти на кладата. Като факли - който си иска да го приема за какъвто си иска символ. Остава само едно - ужасяващата гибел на онези, които не можеха повече да издържат лъжата, кражбата и посредствеността, в които живеем. Много е лесно да поставим тези обгорели трупове на пиедестал - и така да избягаме от тях, както отдавна сме избягали и от Христовата Голгота, и от бесилото на Левски. Много е лесно и да обявим изгорелите за обикновени луди - и така да поставим или материалния си интерес, или здравия си разум на също така удобен пиедестал. Е, да, тези хора бяха обикновени. Но не бяха луди. Бяха обикновени като всички нас: куп плът, който лесно се поддава на лъгане, стригане, доене... и печене. 

Последният изгорял е Пламен Горанов от Варна, мъжът с името-поличба. Пламенен човек, очевидно. Горящ човек - във всеки възможен смисъл. Починал е на самия Трети март, когато би трябвало да сме най-чувствителни към ставащото на собствената ни земя. Дали и това е поличба за нещо? И за какво? За нашето събуждане? Или за това, че слепите няма как да видят дори и най-яркия фар? 

Трудно е да пренебрегнем такова събитие. Да, свикнахме с всекидневната хроника на загинали по пътищата, в свади, при покушения, във войни и бедствия - в чужбина, но и в самата ни страна. Свикнахме да смятаме, че смъртта ще ни подминава още десетилетия, така че всъщност засега не ни засяга. Изолираме се от собствената си смъртност. Но един от нас, млад мъж, може би с нелошо бъдеще, очевидно не без лични качества, най-малкото нелишен от силни страсти, не се изолира от нищо. Той направи онова, на което ние, останалите, може би още не сме готови - стана жертва. Буквално всесъжжение за нас, изгорена жертва. Да не бягаме от думата - holocaustos. От старите всесъжжения не е вкусвал никой смъртен - това не е обичайният курбан, с който сме свикнали. Не е Гергьовско агне. Не, това е жертва, от която би трябвало да опитат само боговете - и затова тя изгаря напълно. А понякога, както в случая, е чоешка жертва. Нещо още по-рядко и още по-страшно - доброволна жертва като Ян Палах. Или като римлянин, който се посвещава на подземните сили с все коня и доспехите си. 

О, някой сега ще каже, че това не е по християнски. А християнско ли е да се свиваме не от смирение, а от безгръбначна липса на характер? Християнско ли е - не, човешко ли е - да търпим произвола на цинични крадци, които ни плашат с перспективата на тяхно място да дойдат други като тях, само и само за да оставим първите такива на позиция, от която да продължават да ограбват бъдещето на хора като Пламен Горанов? Тоест - и на хора като нас? Нима е особено християнско да обезсмислим жестоката смърт на един решителен човек, проявявайки търпимост към онези, заради които той се е видял принуден да загине? А и пак да припомня - всъщност Пламен Горанов не е единствен в страшната си стъпка. Християнско ли е да премълчаваме името на човек, който премина през истински огън, защото страната му беше станала за него по-ужасна и от огъня? Кой е по-малко християнин: отчаяният или отчайващият? 

Най-сетне смъртта на самозапалилите се в последните седмици българи трябва да бъде онова, което действително да ни стресне. Това е нашата собствена смърт.Всеки от нас изгоря в Търново, във Варна, в София или където се намира. На всекиго от нас плътта бе късана парче по парче години наред. Дълго време нашите собствени планове и надежди бяха спирани от "няма пари", от "има друг кандидат", от "има и по-важни неща". Колко хора са принудени ден след ден да търпят откази във всичко? И то нормални, свестни, здраво работещи граждани. Става дума далеч не само за необяснимо високи сметки и ниски доходи; о, далеч не е само това. 

Вече става дума за отказани кредити за собствен бизнес, за отказ на иначе добре рекламиран лизинг, за отказ да бъде финансиран проект, за намиране на "друг кандидат" в последния момент, за отказ от правосъдие, за отказ от полицейска намеса при нужда във всекидневието, за корупция, безхаберие и безчовечност в администрацията. Не, не казвайте, че не разбирате тези думи. Всеки се е сблъсквал с бетонната стена на безразличието, когато се е опитвал да прокара своя идея - било в някаква търговия, било в културен или земеделски проект. Фотограф, бакалин или земеделец - всеки, който няма подходящите контакти или желанието да плати разрешителното си на по-висока от законната цена, се оказва оплетен в безобразна мрежа от документчета, таксички, неразумни срокове и налудничава дезинформация, било от частни, било от държавни администратори. Резултатът е нация, лишена от инициативност. Стотици хиляди хора в прекрасна възраст, отказващи се от плановете си и напускащи тази поробена земя - в посока било към чужбина, било към бутилката, а напоследък - и към Елисейските полета. 

Напоследък ли? Българи не се самоубиват от днес. Нашите Ян Палаховци, Катоновци и отчаяни ронини се срещат далеч не само в последните седмици. Хората стрелят по себе си, тровят се, а понякога приключват и със семействата си. Те повече няма да опитат хляб или вино, няма да прегърнат никого, няма да се засмеят или да се разплачат. Всичко това им е отнето по окончателен начин. Това е война на българите срещу самите тях. Имаше случаи, в които перспективни и уравновесени армейски офицери се самоубиваха при съсипването на въоръжените ни сили. Прилича на война без врагове и фронтове. Добре, но ако е война, защо да я водим срещу самите себе си? Защо да продължаваме един по един да загиваме или да бягаме? Има причинител на това безпомощно саморазрушение. Яростта, която насочваме срещу себе си, трябва да бъде пренасочена към този причинител, към този противник. 

О, да, българското общество има враг. Ние имаме враг. И политическото ни тяло, и всеки от нас поотделно има враг. Звучи страшно, нали? Двадесет и първи век е, намираме се в цивилизованата част от света, а все пак имаме враг. Колко архаично. И колко истерично звучи само. Направо конспиративно. Да не кажа - по комунистически. С това ще ни плашат - да не звучим като комунисти. Но какво да правим, когато фактът е налице? Има ги загиващите и бягащите българи. Неколцина изгоряха и смъртта им беше наистина зловеща. Да допуснем, че враг няма... но тогава защо млади, здрави и пълни с енергия мъже и жени ту напускат страната, ту направо умират? Дали някакво окървавено чудовище не броди в мрака отвъд пределите, осветени от слабия ни лагерен огън?

За вражда не са нужни двама противници - и един стига. Достатъчно е да се намери онази грозна сила, която ще взима стотинки от децата в училище и непосилни такси и цени от родителите им, а в замяна ще сервира на всички само унижения. Никакви доходи, никакви перспективи за собствени начинания. Звучи ли левичарски? Звучи ли комунистически? Напротив. Нямаме Стайнбек, който да опише едновременно отвращението си от комунизма и от бездушните фактори на истаблишмънта. Но точно такава уравновесена позиция ни е нужна. Ние би трябвало да бъдем нация от спокойни и уверени дребни собственици. Хора, които произвеждат и продават, които създават продукция и са стопани в дома си. Вместо това сме превърнати в тълпа уплашени голи нещастници, треперещи в камиона-душегубка, извеждани един по един посред нощ. 

У нас няма комунизъм и комунисти. У нас има само феодали, които си служат ту с комунистическа, ту с антикомунистическа реторика - и толкова. Псевдосоциалисти и псевдоантикомунисти. Това именно е нашият враг: съществуващата политическа класа. Кой знае, може и да има някое и друго изключение, някой почтен човек, случайно успял да се издигне на административен пост. Но точно в момента обобщението е важно. 

Може би това звучи разрушително? Не е такова. Разрушителни са няколкото клики, чийто лобизъм, корупция и крадливост нарушават и законите, и елементарната човешка почтеност. Всъщност, говорейки за законност, няма как да пропуснем, че самите закони в България се пишат неясно, с пропуски и вратички, така че да обслужват възможността за тълкувания в полза на който и да е частен интерес - стига този интерес да е подплатен с платежоспособност. България не е просто прогнила - тя е червива. Дори дребен уличен търговец на книги предпочита да плаща подкуп в общината, вместо да чака безкрайно дълго за законно разрешително и междувременно да бъде съсипан от неслучайно насочени проверки и глоби. Това е държавен рекет. Обикновените биячи от 1992 са заместени направо от общинските инспектори. Разрушително е да се продължава с търпимостта към подобен начин на живот. Разрушително е да сме смирени. 

Нашият враг са общините, съдилищата, областните управи, митниците, министерствата, Народното събрание и държавният глава. Нашият враг е хилядоглавият узурпатор на българската държавност. Във всяка институция на водещи позиции стоят цинични, крадящи, корумпирани хора. Те не пропускат проект без протекции, не раздават правосъдие без интерес, не гарантират конкурс без пристрастия - и с това съсипват надеждите, самочувствието и нравите ни. И дори няма значение кой от коя партия е - произходът и моралът им е еднакъв. Какви ти "маскари", става въпрос направо за удушвачи. Те смучат и харчат за себе си нашите данъци и такси, те спират нашите инициативи, те предоставят удобен терен за дейност на престъпни картели, те препъват нацията. 

Ах, нима това са приказки на анархист? Съвсем не, защото българска държава трябва да има. Трябва да има институции. Трябва да има Народно събрание, правителство, общини, съдилища и закони. Трябва да има дори партии в законодателния орган. Разбира се, че трябва да ги има, защото друг начин на съществуване не е възможен. Но не трябва да ги има хората и неформалните кръгове, които са обсебили институциите сега

Всичко това има съвсем преки отражения върху начина ни на живот: ние вече не сме инициативни. Малките производства и търговии се задъхват и затварят. Ние не купуваме български стоки. Работим все по-често за чужденци и доста често - за унизително ниско заплащане. И като краен резултат - не можем да си позволим бракове и деца в България. От време на време се самоубиваме. 

Всеки, който има себе си за българин, за гражданин и за човек, би трябвало да държи на България - защото България е рамката на нашето съществуване като човешки същества. И точно заради това всеки от нас би трябвало ясно да си дава сметка, че огромното мнозинство сега живеещи от и във управлението на страната се състои от наши врагове. Врагове на нашето благосъстояние и човешко достойнство. Врагове на нашите тела. Врагове на нашите души. Врагове на Пламен Горанов. Защото Пламен Горанов - това е всеки от нас

Този човек изгоря, за да спрем да бъдем печени на бавен огън. 

 

Манол Глишев

http://mglishev.blog.bg/politika/2013/03/04/smyrtta-na-plamen-goranov-ot-varna.1060475

  2013-03-06
Когато гръм удари...  
758. Формати на електронни книги

Електронните книги имат множество различни формати. За хора, които за първи път се сблъскват с тях може да изглеждат и много объркващо. Затова ще се опитам да направя кратка квалификация.

Големите разлики в оформлението на е-книгите идват от това на какво устройство ще се четат. Все още в България, поради недостатъчното разпространение на електронните четци, потребителите масово четат на екрана на компютъра със всички плюсове и минуси, до които води това. По света, а и по начало, основната идея на е-книгите е да се четат на отделно устройство, наречено електронен четец. То най-често е с размера на книга/А5/ и с екран, който наподобява страница на книга, електронно мастило /е-инк/ който не свети и не уморява очите като стандартните компютърни екрани.

Най-вече - тези устройства позволяват нагласяне на шрифта на различна големина, така че да е най-удобно на четящия. Това определя двата основни вида формати за е книги:

- Такива, които изглеждат като истински книги /или странично форматирани/

- Такива, които изглеждат като насипен текст /или параграфно форматирани/

 

 

Първият формат е предназначен за четене на компютър или на устройство с голям екран, което позволява да се изобрази цяла страница от книга.

Предимствата са огромни  - форматът позволява влагане на картинки, таблици, сложни оформления - изобщо всичко, което сте свикнали да виждате в една нормална хартиена книга. Основният недостатък е, че изискват компютър или таблет, за да могат да се четат нормално, без постоянно местене на текста вляво дясно/нагоре надолу.

 Най-общо имаме два познати формата.

Първият е до болка познатия на всички PDF, който е разработен през 1995г. от Adobe точно с тази цел - лесен пренос на документи от компютър на компютър, като на всички компютри той да изглежда еднакво. Сега това изглежда нормално, но за времето си беше направо революционно решение. Но PDF-ви Ви се налага да четете по цял ден и знаете предимствата и недостатъците им. Форматът е невероятно успешен, когато става дума за компютри. Първите опити за е-книги /включително и нашите/ бяха с ПДф, но се оказа че електронните четци са с различен размер и е направо невъзможно да се направят множество ПДФ файлове за големината на всеки екран. Всъщност, форматът позволява промяна на големината на шрифта, но това не води до преподреждане /overflow/ на редовете и те остават накъсани при различна големина от начално зададената им. Adobe усилено работят за нов формат на PDF,  където ще бъде отстранен този проблем, така наречения PDF mobile, но това все още е в разработка.

Друг вариант за е-книги са появилите се последните години флаш четци. При тях има пълно наподобяване на външния вид на книга - с оформлението, с възможността за картинни прелистване на страници /направена е анимация да изглеждат като истински/ и с много други възможности. Това, като цяло, е виждането на Фондация Буквите за бъдещето на книгите.

Подобни книги можете да видите на нашия сайт E-knigi.eu.

Основното предимство на подобен тип книги е, че не се променят навиците на четене на книги. Нямаме местене на текста нагоре надолу /което обърква голяма част от потребителите/, а имаме познатото на всички прелистване на страниците. Текстът е нормално оформен, така че да се поема без нужда на преместване на главата. Външният види на книгите, възможностите за вграждане на картини, таблици, индекси, съдържания и всякакви сложно оформления са като на нормалните книги. Засега този формат е трудно приложим извън компютрите, но новите разработки на Епъл /iPad/, както и все по-големите и мощни телефони го определят все повече като основен формат на бъдещето.

Защо във всички тези формати не включвам най-популярния и използван от всички Уърдовски формат?

По начало, когато говорим за книга, имаме предвид оформено изделие, което има съдържание, позволяващо лесно стигане до отделните глави, възможности за търсене, индексиране, отбелязване на интересни места /bookmark/   и прочие.

Уърдовският формат /невероятен за писане на текстове/ има два основни недостатъка:

- Чисто технически - не е гарантирано, че файлът ще изглежда еднакво на различните компютри. Въпреки, че при използване на стандартни шрифтове това може да се избегне.

- Неудобен за четене. От една страна, често текста е големината на цял екран, което води до нужда от преместване на главата при четене, а от друга страна, за да се премине на следваща страница се налага да се премести екрана надолу. Точно това непрекъснато изливане на текста тормози хората и затова, повечето обясняват - мен ми е уморително да чета от екран, без да си дават сметка, че проблема не е само в компютъра, а и в оформлението на текста

 

Формати за електронни четци

Всички описани по-горе формати, засега все още са приложими на персонални компютри. Създаването на електронните четци като хардуер, доведе до нуждата от нови формати за електронни книги.

Въпреки, че имаше много опити, първият стандартизиран формат е MOBI на Амазон. Форматът е специално разработен за техния четец - Amazon Kindle.

Тъй като той е затворен фирмен формат, то за да могат да се изработват е-книги не само от Амазон бе разработен от  International Digital Publishing Forum форматът EPUB. Той е отворен формат, за разлика от MOBI и затова се използва масово по всички устройства.

Характерното и за двата формата е, че при тях форматирането е на параграф - можете да нагласите размер на шрифта, подравняване, болдиране и прочие. Но няма оформление на цяла страница. Това е така, защото една книга на различни устройства изглежда по различен начин. На стандартните е-четци тя е с една височина и големина на страница, а на ГСМ-ите на които четем всички масово - на друга. Оформлението на страницата зависи силно и от избраната големина на шрифта. Хубавото в случая е, че при промяна на големината на шрифта, текста не се накъсва, а параграфите плавно преливат по редовете.

Недостатъците на тези формати са изобразяването на сложно оформени текстове. Те, все още, са по-подходящи за стандартните книги само с текст и много малко картинки. Има проблеми с бележките под линия - различните програми за четене  ги изобразяват различно.

Но най-вече основните проблеми са с картинки, текстове под картинки, таблици, вмъкнати карета и прочие. Примерно едно списание все още е почти невъзможно да бъде конвертирано в Epub формат.

Друг един основен недостатък е, че за разлика от горе описаните формати, тези са прости текстови файлове и лесно биха могли да се отворят, променят, копират на други компютри.

Затова, когато се продават комерсиални книги, тези формати се заключват с така наречения DRM (Digital Right Management), който ограничава конвертирането и копирането на файловете.

Как се използва той в книжарниците за е-книги и до какви ограничения води, ще разгледаме в следващата колонка.

  2013-02-26
Когато гръм удари...  
753. НАРОДЕ????

Самото предложението за изграждане паметник на Васил Левски постъпва през лятото на 1878 г. и е дело на първия софийски кмет - Димитър Хаджикоцев. Общинарите вземат решение да се изгради „великолепен памятник накрай града до Орханийското шосе тъкмо на това място гдето он славно биде повесен".

Идеята е прегърната от губернатора на София Пьотр Алабин и той решил да издигне паметника за 20 дни. За да се пестят пари, проектирането на паметника е възложено на градския архитект Адолф Вацлав Колар - чех. Тук идват два много интересни момента и затова ги отделям:

1. Чехът предвиждал гранитното тяло на паметника да завършва с един голям кръст върху полумесец, символ на руската победа над Османската империя(!...паметник на Левски!);

2. По-късно е оказан дипломатически натиск от турска страна и паметникът завършва с пресечена пирамида!!!

От тук следва една цяла епопея! След многото напомняне, общинарите най-накрая разпоредили докарването на няколко коли камъни - прости от стари сгради, а всички други материали били плащани от Алабин. Малкото доброволно събрани пари бързо свършили. Столичната община изпратила писма до всички български градове с покорна молба за събиране на пари за това народно дело. На горещия зов се отзовали 12 селища!!!

Обърнете внимание:

- Стара Загора - 20.00 лв.;

- Враца - 102.00 лв.;

- Кюстендил - 170.25 лв.;

- Златица - 74.20 лв.;

- Ряхово - 161.20 лв.;

- Варна - 61.00 лв.;

- Русе - 380.00 лв.;

- Самоков - 87.00 лв.;

- Плевен - 170.00 лв.;

- Севлиево - 38.50 лв.;

- Пазарджик - 210.50 лв.;

- Софийски граждани дали 125.32 лв.

Става ясно, че парите ще стигнели само за темела и строежът е забравен. С течение на времето градежът започнал да се руши.

Константин Иречек - „груба каменна основа, без живопис"!

Захари Стоянов - под купчина камъни „почива скромно славата на България"!

Константин Величков - „ Защо минувате с презрение? Защо отвръщате глава? За нашто самоунищожение е грозен паметник това!"

Породило се най-накрая обществено недоволство и през февруари 1884 г. се създала специална комисия, която да поеме грижата за финансирането на строежа. В тази комисия влизали - Иван Грозев, Колар, Сава Ничов, Бойко Нешев, Димитър Съселов, Христо Ковачев и Георги Вълчанов. 

Какво решили те - паметникът да се премести с 10-15 метра от мястото където е започнат!!! Тъй като от там се образувало кръстовище, което разкривало прекрасна гледка към всички страни.... 

Колар преработил проекта, като удължил паметника, за да изглежда по-внушителен. Имало голямо желание да се издигне над паметника статуя на Левски в цял ръст, но затова трябвали 150.000 лв. Това останало да сторят „бъдещите патриотични поколения"!!! Водели се преговори с пражкия скулптор Йозеф Страховски за изработването на релефен портрет на Левски в рамка от бронзов лавров венец, но той поискал 1350.00 лв. и разговорите били прекратени.

Така през пролетта на 1884 г. строителството на паметника започнало отново. Столичната община отпуснала 7500.00 лв., но те стигнали само за подготвителни и изкопни работи. Четвъртото народно събрание се оказало благосклонно и в началото на 1885 г. отпуснало 20 000 лв. и строителните дейност се усилили. През август се сключва договор с италианския скулптор Абрамо Перукети да изработи паметника. Той изпълнявал съвестно работата си, но постоянно се разправял за пари - за две години получил само две заплати!!! Със съдействието на председателя на Петото народно събрание Захари Стоянов били отпуснати нови 20 000 лв. В края на 1888 г. Столична община отпуснала 5000.00 лв. и недоволна от мудния градеж, отнела пълномощията на комисията и поела нещата в свои ръце(защо ли всичко ми изглежда познато и днес?!). Към 1891 г. Перукети привършил възложената му работа. 

По предложение на Иван Грозев на четирите страни на корниза на паметника били изваяни 16 змии и 8 волски глави!!! Готов бил и берелефът, изработен от виенския скулптор Рудолф Вейр.(лично за мен е прекрасен и е нещото, което най-харесвам от този паметник)

Имах идеята да завърша с няколко мои разбирания и мисли, но ще ви спестя това. Всеки прочел тази почти епопея, може да си направи изводите сам. Фактите показват, че паметникът в София на Апостола на нашата Свобода - Васил Левски е строен цели 17(седемнадесет!) години! Открит е официално на 22 октомври 1895 г.

Георги Савов

  2013-02-15
Когато гръм удари...  
749. Жени и вино, вино и жени - началото

Тази известна мисъл принадлежи на яркия почитател на хедонизма - Омар Хайям. Но в България я популяризира Кирил Христов.

Дълго време това бе мой статус по чатове, клубове и много други места. Как всъщност стана конкурс?

 

Всичко започна с демокрацията и опитите да ни налагат американски ценности. Първо преместиха църковния календар и Трифон Зарезан започна да се празнува на 1 февруари /всъщност някой празнува ли го тогава/. После ни набутаха някакъв св. Валентин, какъвто определено нямаме в календара. За всички, които не знаят - православната светица св. Валентина се празнува на 10.02.

И цялата тази каша доведе до любимия въпрос на журналистите - Кой празник празнувате днес?

При подобни спорове винаги защитавах тезата, че тези две неща са си неделими и не разбирам какво точно обсъждаме. И така, през студените януарски дни на 2004г. в един трамвай, обсъждайки идеята с Камелия Иванова, че много ни трябва един конкурс, се стигна до единодушното решение той да се казва „Жени и вино, вино и жени".

 

Това беше първият официален конкурс на сайт за литературно произведение.  Преди това си провеждахме разни интересни конкурсчета - за 10 000-но произведение, за 11111-но, за 20 000-ен коментар и други подобни.

Страховете бяха големи - не се знаеше ще съберем ли въобще някакви творби, а и да съберем, ще стават ли за нещо. Няколко дни преди това беше официално основан сайт Хулите, Хипо хвърляше огън и жупел и караше всички да се трият от Буквите. Но от друга страна, през лятото бяха дошли много нови хора, които не бяха чували нищо за голямото цепене.

Съответно започнаха да ни викат по интервюта, където водещите се правеха на остроумни - ами не може ли за мъже и вино, за мъже и ракия. Накрая в едно предаване на радио „Хр. Ботев" изковахме и слогана - „ракия за мъже!".

 

Резултатите естествено надминаха очакванията. Произведенията - тогава имахме раздели поезия и проза - бяха повече от възможностите на журито. Всъщност, тогава и за първи път обявихме журито преди конкурса, в резултат на което имаше много пристастия и опити за натиск.

Едно от най-хубавите стихотворения писани някога по темата - „Дионисиево" на Мея, което обявихме за официален химн на конкурса, така и не спечели награда.

Та след събиране на произведенията, обработване /много от тях бяха изпратени на хартия/, четене, класиране и прочие, се стигна до прословутия миг на награждаването.

Това беше първа наша церемония по награждаване. Нещо повече - това беше първото официално събитие след онова злощастно честване на 2-рата година на сайта, където стана голямото цепене. Беше и първо събитие на новия екип.

Естествено, обърквациите бяха големи. Камелия беше водеща, но аз бях организатор, бях обещал на ужасно много хора сцена, а не бях казал на водещата и прочие, все интересни неща. От това събитие научихме много.

Проведе се в галерия „Сезони" в културен дом „Средец". Галерията имаше 70 седящи места, но ние предполагахме, че ще дойдат около 100 човека. „Тъкмо всички да помнят колко е било натъпкано". Всъщност, беше може би много повече. Моите сметки са за около 150, шефовете на СБП, които бяха инкогнито в залата /още не ги познавахме лично/, си спомнят за над 200 човека. Няколко години по-късно говорихме с един от синовете на президента Първанов, който също бил там. Той имаше спомени за поне хиляда. Точната бройка няма значение, важното беше, че стана събитие, за което се говори после дълго.

Решихме да правим сериозна програма. Освен хилядите желаещи да четат, си поканихме и гости - известната тогава литгрупа „Мухозол13".  Те естествено не пропуснаха да си покажат магариите /то кой в България пропуска/ и се наложи да ги сваляме насила от сцената.

Зареди се дълго четене. Освен официалните четци, всеки който успееше да докопа микрофона, а някои и без него, се опитваха да четат. Любо Левчев постоя малко до вратата, послуша и по едно време си тръгна, оправдавайки се с болния с крак.

Народът бавно, но стабилно се оттичаше към съседната пицария „Мис Каприз", запознавайки се най-сетне на живо, след толкова много писане в нета. Някъде към средата на представянето залата се беше поизпразнила до нормална вместителност. За сметка на това, заведението беше пълно.

Наградите са ясни - можете да ги прочетете и тук. Тогава известният Sarcomadroll прави няколко внезапни включвания, когато решеше, че програмата се отклонява от разбиранията му. Бяхме поканили и редица бардове, но те така и не излязоха на сцената, защото не ни се обадиха, че са тук.

Всъщност, тук беше и първото появяване на Мая Попова. Тя беше нашумяла предната седмица в сайта с произведението си - „Тази вечер ще съм твоя", което изпълнихме и на награждаването. Тя слуша, слуша пък взе микрофона от четящата и си го доизпълни сама.

Близо 3 часовото четене беше голям купон. Всичко беше надлежно снимано на камера от съпруга на една от авторките в сайта. Те обаче, успешно успяха да се разделят само няколко дни след това и тоя запис така и не го видяхме.

 

Какво стана после? Конкурсът се разрасна.

Следващата година журито беше от сой - все членове на УС на СБП. От сой бяха и наградените - Николай Кънчев, Христо Троански, Любен Лачански.

 

Награждаването беше в Унгарския културен център.

Там Камелия каза на унгарското аташе - „Абе, я си гледайте работата". Николай Кънчев /Бог да го прости/ без малко да хвърли статуетката си по нас - какво било това статуетка, той чакал пари.

И така започна поредица от интересни награждавания.

На едното спря тока и продължихме на свещи. На друго Камелия се разболя в деня на представянето и се наложи аз да водя без да имам ни сценарий, ни подготвени думи.

Интересни бяха и наградените. След като през 2006-та връчихме втори награди на Краси Йорданов и Ивайло Терзийски, дълго после по нета се обсъждаше кой от двамата е по-по-най.

  2013-02-13
Когато гръм удари...  
746. Електронните книги - спасението за българската литература

Започвам серия от колонки, в които ще се опитам да разясня плюсовете и минусите на е-книгите, различните формати, приложението им, начините на продажба, както и в кои случаи е-книгите са по-предпочитани от хартиените.

Е-книгите се четат на специални устройства наречени е-рийдъри. Най-известното от тях е Амазон Киндъл, но в момента има няколкостотин предлагащи се вида. Основното в тях е, че екранът им не е светещ, както на компютрите, а е изграден по технологията „е-инк" и наподобява на хартия и щади много очите.. По-голямата част от тези устройства нямат „подсветка" и за да можете да четете на тях се изисква външна светлина. След като свикнете за ден два, усещането е все едно, че четете нормална книга.

Това обезсмисля и спора хартиена или е-книга. Отговорът най-общо е И двете. Повечето ми познати, които четат много, четат и в двата формата, а най-често, като мен, на ГСМ-а.

Електронната книга е книга като всяка друга. Има си корици, съдържане, ISBN. Целият процес на подготовка на една е-книга не се различава по нищо от подготовка на хартиена до момента на отпечатване на книгата.

Авторовият текст, трябва да измине целия процес на редактиране, коригиране, предпечат, дизайн и прочие, за да се получи книга. Представите на много автори, че ако само си конвертират текста, който са написали в PDF или Epub и вече имат готова е-книга, водят само до увеличение на графоманщината в мрежата и цялото отрицателно отношение към е-книгите. И от читателите - „да бяха пуснали поне един спелчекер" и от авторите - „ама то никой не ни купува". Всичко написано по долу, както и в следващите колонки, касае единствено професионалното издаване на книги, било то направено от издателство или не.

Основен недостатък на е-книгите, особено в Epub формат, е че те са мислени основно за насипен текст /каквито всъщност са повечето книги/ и все още имат проблеми с вграждане на картинки, таблици и други подобни усложнения. Тук хартиените книги са все още водещи, но стандартите се развиват с много бързи темпове. Друг проблем е, че все още голяма част от е-четците са черно-бели. Това обезсмисля до голяма степен детските книжки, но Ipad имат добри разработки в тази област.

 

Основните предимства на Е-книгите са две:

Много ниска цена на производство /цената на продажба всеки си я определя сам/

Лесно закупуване.

Цената е ниска, тъй като в нея влизат само процесите по подготовка на книгата. Няма я най-оскъпяващата част на печата.

Лесното закупуване е най-големия плюс. Реално само с 2-3 клика за няколко секунди вашата книга може да бъде закупена от цял свят. По-голямата част от четците имат вграден софтуер, който позволява това и няма нужда да се сваля предварително файла в/у компютър.

 

Защо това е предимство?

Живеем в много заети времена. Проблемите при продажба на книги са не толкова в цената им, колкото в свободното време да се отиде до книжарница и да се купят. Правим редовни базари на книги и от опит сме установили, че на тях на 80% от присъстващите закупуват книги. Същевременно, дори и в София, основните книжарници са в центъра, а големи квартали като Младост, Люлин и Дружба нямат нито една.  Електронните книжарници решават донякъде проблема, но цената на доставка на една книга стига близо една трета от стойността им.

Докато при е-книгите е достатъчно само да кликнете на линка, който ви е заинтригувал и да се озовете със закупена книга на четеца си.

И да започнем да навлизаме в темата на колонката - Е-книгите могат лесно да се разпространяват безплатно!

Издаването на български автори се върти в един затворен Параграф 22. За да те издадат трябва да си известен, а за да си известен, трябва да си издаден!

Това лесно може да се преодолее с е-книга. От опита, който имаме с E-knigi.eu, една книга може да достигне над 1000 четения в рамките на няколко дни, при добре направена рекламна кампания. Така лесно можете да си направите име на автор, само за няколко месеца, срещу доста скромна начална инвестиция. Дори и прословутите „50 нюанса сиво" са тръгнали така. Книгата е върната от много издателства, авторката я е пуснала за продажба като Е-книга в Амазон и за няколко месеца е продала на 250 000 копия. След този успех и е предложен договор за издаване на хартия и... всичко знаем останалото.

В България закупуването на е-книги все още не е добре развито, за наша голяма жалост.

Причините основно са две - пазарът е много нов, под 2 годишен, броят закупени е-рийдъри все още е недостатъчен, макар че се увеличава с бързи темпове. И най-вече, съществува огромен обем безплатни книги, съсредоточени в Читанката, които на този етап са достатъчни на повечето читатели. Това обаче се променя бързо и за последните две години нещата станаха доста различни. Двата големи мобилни оператора Мтел и Виваком имат свои магазини за е-книги, които предлагат закупуване на база сметката ви към тях. Другият месец подобен магазин ще отвори и Глобул.

 

Фондация Буквите подписа предварителен договор за разпространение на е-книги, през новия сайт на Глобул, който ще стартира за първа пролет. Водят се преговори и за качване на нашите книги на Samsung Readers Hub, който се очертава като сериозен конкурент на Амазон.

Във връзка с това, стартираме кампания за попълване на фонда ни с Е-книги. На всички, които могат да ни предоставят редактирани и форматирани книги, във формат Еpub, Indesign, QuarkXpress, Pagemaker ще помогнем, безплатно от наша страна, да продават книгите си на сайтовете с които работим /към момента почти всички/.

За останалите, които имат готови ръкописи, ще има големи отстъпки, които в зависимост от нивото на продаваемост на книгата могат да достигнат до 100%

  2013-02-06
Когато гръм удари...  
742. За книгите, читателите и купувачите

Сред българските автори съществува една идеализирана представа, че техните купувачи са едни анонимни, имагинерни личности, които влизат в книжарницата, разглеждат сериозно рафта с български книги и си избират тяхната.

За една малка, професионално пишеща група, това е вярно. Но това са под 5% от българските автори. Останалите, особено ако все още не са си направили име и им е една от първите книги, продават основно в един приятелско роднински кръг.

Или иначе казано - ако не ви познават лично или по име от нета, вероятността някой да купи книгата ви е много малка.

Причините за това са много и не са тема на тази колонка. Най-общо могат да се обобщят до две - недостатъчен рекламен бюджет и недостатъчно добри художествени качества.

И двете имат една обща причина - само от писане в България не може да се живее и книгите се правят най-общо между другото.

Докато причините за недостатъчните художествени качества обикновено са следствие на нежеланието на автора да се вслушва в професионални съвети, за да не му се развали „рошавия стил", то недостатъчния рекламен бюджет може да се компенсира с усилена комуникация.

На първо място - намерете хора, които все още се интересуват от книги. Въпреки множеството приказки, че българина не (ме) чете, над 30% от населението си купуват редовно ежемесечно книги. Вероятността да засечете такива в  „Син сити" или „Найт флай" не е особено голяма. Колкото и странно да е, подобна е и вероятността в библиотеките. Там ходят хора, не могат или не искат да дават пари за книги.

 

Къде можете да намерите подобни хора?

За последните 15 години в България, с навлизането на интернета, се създадоха множество литературни сайтове и форуми, в които се публикува и обсъжда литература. С навлизането на Фейсбук се създадоха стотици групи за литература, с хиляди членове.

Естествено, не всички са еднакво сериозни. Разходете се по различните места, публикувайте свои произведения, вижте реакциите, заприказвайте се с хора - така след известно време ще намерите тези хора, с които си допадате. Не се мъчете да бъдете one mеn show и да си публикувате само на вашата страница, пък който „разбира, тука се спира'. Това могат да си позволят само автори, които по един или друг начин са направили вече име.

След като намерите подходящите ви хора, направете втора стъпка - смесете се с тях. Ходете на срещите на живо, които се организират. Може и да не е много често, важното е да ви запомнят. Има много хора, които не пишат - по принцип или просто не са в период, но ходят по такива срещи, интересуват се и купуват книги.

Не се смятайте за величие, като оная авторка, която ми се накара вчера по телефона - „Ама как така няма да ме пуснете да чета в радиото, то тогава за какво да идвам". Този начин на мислене, води само до там, че на вашите представяния не идва никой.

Следващите стъпки вече са ясни: Когато се усетите готови да издадете книга, направете и страница, поканете в нея приятелите, които сте натрупали досега, зарибявайте ги ежедневно с откъси от книгата, докато се издаде, планирайте премиера и всички необходимо.

Това, в общи линии, е валидно за всички видове книги. От наблюденията, дори големите издателства като Сиела и Жанет рядко заделят сериозен маркетингов бюджет за нови български автори, а само пускат книгите в книжарниците и какво сабя покаже...

А след първа, недобре реализирала се книга, малко издателства ще ви обърнат сериозно внимание.

  2013-01-30
Когато гръм удари...  
738. Въведение в счетоводството за писатели

Днес ще разгледаме една много скучна, но както се оказва - много важна тема, в процеса на издаване и продаване на книги.

Особено за книги, които авторите си финансират сами.

Мислех си, че всичко по тази тема е ясно, все пак живеем над 20 години в условията на фактури и капитализъм, но събитията от последната седмица показаха, че много малко хора имат наистина ясна представа. Признавам, обясненията ми ще са силно аматьорски и вероятно всеки счетоводител ще намери какво да добави, но все пак дават начална основа.

 

Как се издават най-често книги в България?

Намират се едни пари - заем, спонсорство, спестени пари, роднини и други подобни. Тези пари, обикновено, се дават на издателство, което накрая „ви хвърля едни книги". И оттук започва Голготата на продажбите.

Говорил съм достатъчно как се прави рекламна кампания и как изобщо се продават книги. В тази колонка ще се спра на счетоводното отчитане на продажбите.

Известна част от книгите се пласират на ръка - обикновено в приятелско-роднински кръг и за тях няма никакъв отчет /както и документи/.

Проблемите започват като поискате да занесете книгите си в книжарниците. Там първо започват с „Регистрирани ли сте по ДДС?". След като запелтечите, че не само не сте регистрирани, ами и изобщо нямате никаква фирма, се задава следния въпрос - „Добре де, поне някакви документи не можете ли да издадете?"

Тук се връщате до издателството. Те казват - „Добре, ние можем да ви издадем фактура за издаването на книгата, но на вас като частно лице. Няма възможност да издадем директно фактурата на книжарницата, защото няма кой да плати данъците за продажбите". Тук изобщо не коментирам ситуациите от типа „Ние ще ти отпечатаме 500 тираж, ама ще ти фактурираме 100-200" и прочие данъчни измами.

И така се попада в един затворен кръг, основно заради причината, че книгоиздаването е бизнес и всички участници в него се очаква да са фирми, и то (почти) задължително регистрирани по ДДС. Единственото нерегистрирано лице в него е авторът и затова с него се сключва така наречения „Авторски договор".

Каква е накратко счетоводната /не финансовата/ схема на продажбата на една книга. Книгата се произвежда и се доставя в книжарниците с някаква корична цена. В книжарницата книгата се продава срещу касов бон, от фискален касов апарат. В края на месеца /или на уговорения период/ книжарницата ви отчита парите от продажбите, задържайки си уговорения процент. Той варира в широки граници - до 60% в зависимост от това колко сериозно издателство се и дали сте регистрирани по ДДС. Срещу получените пари вие издавате фактура. Ако не сте регистрирани по ДДС и не можете да си приспаднете данъка, книжарницата, която задължително е регистрирана, иначе би фалирала веднага, ви удържа и 20% ДДС.

От така получените пари, които се осчетоводяват като приход за издателството се вадят разходите по производство на книгата /печат, предпечат, редакция, пари на автора за Авторското право и прочие/ и разликата между приходи и разходи се оформя като печалба. Върху печалбата, в България, се плаща плосък 10% данък.

Какво става, ако не можете да издадете никакви документи. Тогава целия приход се осчетоводява на книжарницата. Тя естествено, не е луда да ви плаща данъците и ги осчетоводява и тях - т.е си приспада (в този ред) - 20% ДДС, 10% данъци и Търговската отстъпка. Което заформя крайната сума някъде към 60-70% от коричната цена. Същевременно, документите, които имате като разходи от издателството /или печатницата/ не ви вършат никаква работа, тъй като не можете да ги осчетоводите като разходи.

 

Какво може да се направи, за да се избегнат всички тези проблеми?

Първото и най-важното - дайте си сметка докъде се простират амбициите ви. Ако смятате да издадете петдесетина книжка за роднинско приятелски кръг, останалата част на темата не би трябвало да ви интересува. Но ако смятате да издавате голям тираж и да се борите с разпространение, проучете внимателно всичко, преди да издадете книгата. Има борси и книжарници, които предлагат схеми за справяне с документооборота, но нещата с осчетоводяването започват още в печатницата. В ситуацията - "Имам тук една купчина книги и не знам какво да ги правя" - никой не може да ви помогне!

Второ - потърсете си нормално издателство, което поема цялостния процес, а не само печатница.

Трето - питайте познатите си с фирми. Дори и да не може да мине през тях осчетоводяването, те ще ви дадат доста полезни съвети какво да правите.

Четвърто - след като проучите всички подробности и се образовате на тема „Какво е това фактура и какво е приложението и в книгоиздаването" преценете дали някоя от възможните схеми ви устройва. Възможно е да се окаже, че в края на процеса, освен да натрупате опит, едва ще си избиете разходите.

 

  2013-01-22
Когато гръм удари...  
734. Какво не знаем за Буквите: Как се въвежда текст в Буквите

Както вероятно сте забелязали, в последния месец тече засилена промяна на сайта. След дълги години, в които се мъчехме да покриваме множество неща, в момента и за бъдеще основната цел е високо художествено ниво на сайта.

Когато основахме Буквите през 2001 година, беше единствен такъв сайта, нямаше къде другаде да се публикува и затова правихме много компромиси. От Нова година решихме това да не е така. Има множество места където авторите могат да се учат да пишат и да публикуват в процеса на ученето. В Буквите предпочитаме да се публикуват само качествени произведения.

Едно от първите неща, които се забелязват при четене на нов текст е неговото оформление.

Как се оформя текст съм писал много пъти (тук има една статия по въпроса), но голяма част от хората все още нямат понятие за това и продължават да се мъчат да правят отстъп на първи ред в прозата с интервали или табулатор.

Специално сменихме редактора за въвеждане с по-нова версия, така че да работи /.особено прозата/ добре на всички браузери.

Как да копирате текст:

Както съм писал много пъти, форматирането на текста в Уърд е излишно и само създава проблеми. Напишете си, след това го копирайте по метода Copy-Paste и го форматирайте в редактора.

Специално за феновете на Firefox Mozilla (един западащ браузер, не знам защо го ползвате още). При него при натискане на десен бутон не излиза менюто Paste (Постави). Затова препоръчваме на всички да копират по най-стария метод (от възникването на компютрите) - Ctrl+C (copy) - Ctrl+V (Paste).

Оформяне (форматиране) на текст

Редакторът е направен така, че да убира излишните символи от уърдовския файл - примерно разстоянието между параграфите. За жалост няма как да поправи главните букви, които слагате на всеки ред в поезията. Това остава на вас.

Текстовете в България, според много отдавна действаш БДС, се форматират различно, ако са поезия или проза. Предвидили сме това в нашия сайт и затова сме създали два различни стила - Поезия и Проза /те съществуват от години в сайта, но малко хора наистина им обръщат внимание/. Чрез тях, а не табулатори, интервали и прочие неща оцеляли от машинописната епоха, можете да подредите текста си. Маркирате целия текст (най-лесно чрез Ctrl+A) и избирате един от двата стила.

Стил Поезия е направен да подравни текста в лявата част на екрана /не се мъчете да центрирате поезията, освен ако не се гонят някакви специфични форми, това е ужасно за интернет публикуване, използва се само в книги/, повдига леко размера на шрифра (на 14 пункта) за удобство при четенето.

Стил Проза подравнява текста в лявата част на екрана, премахва интервалите м/у параграфите и прави задължителния отстъп на първо ред, в размер на 1,25 см, както е по стандарт.

В редактора съществуват и опции за влагане на снимки, външни линкове и други подобни възможности.

 

 

  2013-01-16
Когато гръм удари...  
730. Буквите през 2012 година в цифри и факти

В първия ден на Новата година, по традиция, даваме отчет какво направихме през предната.

Като за начало - най-важното - оцеляхме! Напук на кризата, липсата на всякаква финансова помощ /държавна и частна/ Фондация „Буквите" продължава да се развива с бързи темпове.

Кратък отчет в цифри и факти /коментарите следващия път/:

Електронен журнал:

Буквите стартираха като портал за самопубликуване и въпреки, че това остана малка част от дейността ни, все още е един от най-добрите портали.

За 2012 година бяха публикувани 3366 произведения, повечето с много високо художествено ниво. Но ние, както винаги, винаги искаме повече и повече и затова в края на година отменихме досегашния начин за подбор на произведения, известен като  „Литературно ателие" и го заменихме с нов, още по-строг /подробности за него следващата колонка/.

Конкурси:

Литературните конкурсите са запазена марка на Фондация „Буквите". И тази проведохме много литературни конкурси.

Започнахме с традиционния си международен конкурс „Жени и вино, вино и жени", в чието девето издание участваха близо 160 автора с над 260 произведения. Радващо е силното международно участие - имаме участници от Сърбия, Хърватия, Македония, Черна гора, Русия, Украйна.

Конкурсът бе спечелен от Наталия Цветанова, чиято първа книга очаквайте на 13.02.2012, когато по традиция ще бъдат връчени наградите в Десетото юбилейно издание на конкурса.

След него проведохме паралелно два конкурса: Шестото издание на конкурса за литературен герой - „Ирелевант", както и второто издание на конкурса „Любовта на края на кабела". За „Любовта на края на кабела"  бяха изпратени 70 произведения в раздел Поезия и 32 в раздел Проза от общо 90 автора.
В „Ирелевант" взеха участие 119 автора, с 201 произведения.

През лятото се проведе третото издание на конкурса „По стъпките на лятото",  в което участваха близо 150 автора с 161 поетични произведения и 43 в проза.

Есента се проведе второ издание на конкурс „Търся издател", където бяха допуснати за участие 35 проекта проза и 7 поезия. След оспорвано гласуване, с над 2500 гласа, победители станаха Мартина Велева в раздел Проза и Ангел Колев в раздел Поезия.

Съвсем в края на годината, вследствие инициативата за повишаване нивото на произведенията в сайта, стартирахме и първия от новите си Образователни конкурси - този за Сонет. Бяха изпратени над 60 произведения, от които допуснахме 45, като 4 от тях са пълни сонетни венци от 15 произведения.

 

Книгоиздаване:

Издателство „Буквите" с всяка изминала година заема все по-важна позиция на пазара на българска литература.

За изминалата година бяха издадени 37 книги в хартиен и електронен вид. Гордост за издателството е първи том на „Приятели на Буквите", в който бяха включени 24 от най-изтъкнатите ни съвременни поети: Балчо Балчев, Георги Ангелов, Георги Драмбозов, Геновева Цандева, Димитър Милов, Димитър Христов, Доротея Табакова, Ели Видева, Елка Няголова, Живка Митова, Ивайло Балабанов, Ивайло Диманов, Иван Есенски, Иван Ненков, Иван Станев, Камелия Кондова, Красимир Йорданов, Маргарита Петкова, Михаил Белчев, Надя Попова, Пламен Киров, Татяня Йотова, Тодор Чонов, Христо Караславов.

Издадохме и традиционните Алманаси Нова българска литература - Поезия и Проза, в които бяха включени над 60 автора на общо 500 страници.

Тъй като на издателството постоянно се налага да прави компромиси между продаваемост и качество, то възобновихме една библиотека на Гео Милев - „Книги за малцина", в която се издават само книги с много високо качество. През 2012 издадохме първата книга от нея /с която е започнал и Гео Милев/ - „Рицарски замък" от Христо Ясенов. А в първия ден на новата 2013 година издадохме втората книга - „ЗЕВ" от Ивайло Дагнев - една от най-добрите книги със сюрреалистична поезия, издавана последното десетилетия.

Издадохме и два броя на списание „Смесена китка", като във втория представихме творчеството на всички 33 члена на Клуб „Буквите".

Тази година ни обичаха и медиите. Фондация „Буквите" стана медиен партньор с Българско национално радио. Освен това, издадохме книга, посветена на 70 годишнината на Бургаското радио.

Проведохме традиционно и много представяния и срещи на живо с автори и почитатели на поезията - средно по една на месец. Не можахме да направим традиционното ни турне в страната, както и дългочаканата екскурзия до Македония.

Извън всичко това е постоянната работа за развитие на всичките ни сайтове.

Bukvite.bg

E-knigi.eu

Knigite.bg

Izdatel.eu

 

 

  2013-01-03
Когато гръм удари...  
725. Търся издател 2012 - изводи

Конкурсът Търся издател  2012 приключи успешно. С много гласове и без сериозни скандали.

Първо - официална статистика:

В конкурса участваха 27 проекта в раздел Проза и седем проекта в раздел Поезия

Бяха подадени още 40 проекта, но авторите не се престрашиха да влязат в конкурса, а останаха само с подаването.

Победители:

Раздел Проза - Мартина Велева с „Кътче от Рая"

Раздел Поезия - Ангел Колев - „Страната на думите"

На тях ще им бъдат издадени книги, след съответния период на редактиране и подготовка.

Всички останали участници от списъка получават правото на безплатна редакция и издаване на е-книга. Ако си осигуря средства за отпечатване, Фондация „Буквите" ще застане зад тях с цялата си маркетингова мощ.

 

Няколко думи за конкурса:

Една от най-добрите страни на конкурса беше, че той премина в много доброжелателен тон. Нямаше големи скандали /всъщност изобщо нямаше такива/, авторите бяха по-загрижени в това да омайват фенове, отколкото да ни обясняват как нищо не разбираме и такива конкурси не се правят така.

Другият плюс беше чистотата на гласуването. Въпреки, че броихме много хиляди гласове /в този конкурс проектите събраха повече от предишния/, практически нямаше фалшиви гласове. Повечето гласове, които не признахме, по-скоро бяха неподдържани акаунти. Но в общи линии невалидните гласове бяха под 10% процента, които признаваме.

Явно всички бяха разбрали, че множеството фалшиви гласове не са купувачи на книгите им.

Друг интересен факт е, че тази година поезията успя да направи  гласове подобни на прозата, даже имаше моменти , в които водеше. А точно повечето гласове за проза на миналия конкурс бяха причината този път да разделим категориите.

Това, за жалост, освен няколкото  успешни кампании, които ще разгледаме отделно, бяха основните плюсове.  Минусите са доста повече.

На първо място, конкурсът за пореден път доказа, че повечето автор не са наясно какво и защо пишат. Нито кой би имал интерес да прочете книгата им. Те пишат заради самото писане /в което няма нищо лошо/ но очакват, че всичко което са написали, задължително трябва да се издаде. Говорил съм много пъти по темата и няма да се повтарям. Хубаво нещо е изкуството,  отпуска, но това че си пея за кеф под  душа, не значи че някой лейбъл задължително трябва да пусне няколко хиляди диска с песните ми. Производството и пласирането на една книга е много сериозен процес и изисква проучвания, планирания, комуникация с клиенти, реклама и изобщо... много продължителна и не толкова приятна работа.

В този конкурс имаше участници, които бяха кандидатствали при нас за издаване. По-скоро - бяха ни нахалствали доста време с поредица от писма - аз/ние сме написали една книга - да вземете да я издадете.

С всички тях бях водил дълги разговори, но така и не можаха да ми обяснят защо трябва да инвестираме в тяхната книга и да я издадем.  Надявах се, че на конкурса ще разберат колко е сложен пътя за издаването на една книга. За жалост с едно изключение, повечето след като се изчерпи близкия приятелски кръг просто се отказаха, без да се опитат да се преборят.

Всъщност това беше основен проблем на целия конкурс  - авторите се отказваха бързо, след първите неуспехи.  Най-тежък беше проблема с временните лидери - и в двата раздела, след като ги изпревареха, се депресираха и отказваха от участие. Чест прави на победителката в раздел Проза, която я надминаха веднъж, дълго време беше втора, но събра сили и спечели с голяма преднина.

Друг проблем беше безидейността в рекламата. Повечето автори само пускаха призиви -моля ви гласувайте, гласувайте, гласувайте. Нещо, което омръзна на хората тотално още първата седмица. А има много варианти да привлечеш вниманието в/у текста си. За по-голямата част то тях вече писахме.

Да отбележим все пак успешните кампании

Ангел Колев улучи правилната аудитория, която би оценила стиховете му в няколко големи групи за поезия в Фейсбук.

Мартина Велева представи своето вампирско фентъзи точно пред хората, които четат подобни книги - студенти, ученици.

Но за отбелязване е оригиналната рекламна кампания на Рая Стоянова, която публикува статии във всички пернишки медии под надслов - „Да подкрепим местния автор!". Това и донесе близо 1000 гласа само за три дни.

След  снощната премиера и разговора с победители сме доста обнадеждени за бъдещето на българската литература.

Естествено, сега предстои много работа, докато тези текстове се превърнат в книги.

 

  2012-12-20
Когато гръм удари...  
723. За битието, съзнанието или защо не могат да се издават само качествени книги

                                  Четиво за начинаещи автори и книгоиздатели.

 

На Панаира се срещнах различни познати, желаещи да се потопят в дълбоките дебри на професионалното писане и книгоиздаване. И всичките имаха една блестяща идея - „ще издаваме само много качествени книги, никой от издателите не го прави и за нула време ще разбием пазара!"

Отказах се да им разбивам идеалите, всички издатели тръгват така, но тези които оцеляват са научили оная хегелова мъдрост, доразвита от Маркс, че „битието определя съзнанието".

В превод за тези, които са пропуснали научния комунизъм /или упорито се мъчат да го забравят/ - интелектуалното ниво до голяма степен се определя от условията на живот.

Не, че в тия години на преливаща от всякъде информация, някой ограничава хората да я получават, просто те нямат потребности от това.

Причините са много, психолозите ги обясняват в множество книги, има една пирамида на Маслоу и множество информация.

Накратко - в България отминаха всички деления, които ни разделяха за последните 20 години - седесари и комунисти, левскари и цесекари, сини и червени. В момента народът е разделен, по-скоро разслоен, единствено по икономически показатели.

Писах в една от предишните колонки, че който осем часа носи тежко надалече, няма потребността вечерта като се прибере вкъщи, да се усамоти с „Одисей" на Джойс или с „Псевдонауката". Има и такива екземпляри /във всеки холивудски филм/, но те са най-вече за да покажат как изключенията потвърждават правилото. Който е гледал „Добрият Уил Хънтинг" /Оскар за сценарий на Блек Афлек/ си спомня, как чистачът на университета имаше интелект повече от половината курс и въпреки, че решаваше сложните математически задачи, предпочете да си остане в по-ниско интелектуалната компания, с която беше израснал.

Изводът от всичко написано не е, че простотията ще ни победи и няма какво да направим. Изводът е, че си има социална дисперсия /разпределение/ на населението, която би могла да се установи с методите на маркетинга, нещо което водещите издатели са направили отдавна. И на нейна база се подготвя и издателската програма на издателството.

Разбира се, съществуват издателства, които издават само висококачествени книги, с високо художествено качество. Мога да изброя няколко такива. Но при тях издателската част е малка част от общата дейност и издаването на подобни книги, най-често е с целеви пари и няма цел търговска възвръщаемост.

Всички останали си правят точната сметка - коя потребителска група, какво и в какъв тираж би купила. И затова се пуска, с голяма реклама, всички нюанси на сивото, с продажбите на които се плащат сметките, заплатите и всички потребности на битието. Но защото съзнанието не трае, а шефът на издателството е изчел полагаемите вагони книги и се срамува от това, което издава, с остатъка от печалбите се издава една много качествена „Царството на славяните" на Орбини. Тя и посмъртно не може да достигне тиражите на 50-те нюанса, но е книга, която печели награди и можеш да я хвърлиш на масата в кафенето сред конкуренцията и да кажеш - „Вижте бре, вижте какво правя" /нарочно бъркам издателствата, за да се схване принципа, а не да се разкости определено издателство/.

Същият принцип действа и в другите отрасли. Не знам дали ви е известно, но Пайнер на най-големия вносител на качествен метъл в България. Инженер Димитров е рокаджия до мозъка на костите си, но личните предпочитания са е едно, а предпочитанията на пазара - други.

Досега говорих за издателите, но същото важи и за авторите. Ако сте решили да печелите от написаното, то много внимателно проучете колко хора биха заинтересувани от него. Можете да напишете блестяща студия за живота и дейността на Пенчо Славейков и двайсетината души, които са ви разбрали да ви тупат одобрително по рамената, а стотина недоразбрали да ви крадат и преписват, но тази книга няма да ви плати сметката за парното, да не говорим за други неща. Но да оставим материализма - изводите, които сте направили в тази книга, няма да стигнат до огромната маса от читатели, въпреки че вероятно биха ги интересували, защото те нямат нито езиковата, нито теоретичната подготовка, за да ги разберат.

Затова, ако искате да кажете нещо на широките маси трябва да пишете в доста по-различен стил.

Има един единствен автор, който успява да пише такива книги, че да са разбираеми /и харесвани/ от всички - Тери Пратчет.

Но той има толкова много нива в повествованието си /не съм сигурен, че аз съм разбрал всички/, така че успява да даде на всекиго по нещо.

 

  2012-12-12
Когато гръм удари...  
718. Selfpublishing и Самиздат

Selfpublishing няма все още официален термин на български език. Може би, трябва да се превежда като Самоиздаване или Самопубликуване. И въпреки, че двете думи изглеждат ужасно еднакви, точно в разбирането на разликите между тях е пътя на успеха в книгоиздаването.

Процесът на производство на една книга най-общо има три етапа:

- написване на книгата

- производство на книжното тяло - редакция, корекция, предпечат, печат

- разпространение на книгата

В добрите стари времена тези дейности се извършваха от три съвсем различни типове организации

Авторите си пишеха книгите, даваха ръкописите на издателствата, те решава какво и как ще се издава, подготвяха и отпечатваха книгата и предаваха готовите книги на разпространителите /още на рампата на печатницата, както е традицията/.

Този механизъм е отдавна неработещ, издателствата масово започнаха да си отварят книжарници, авторите да поемат целия процес, а навлезлите наскоро е-книги съвсем разбъркаха пъзела.

Издаването на хартиени книги е умиращ бизнес в световен мащаб. Причините са много и сме ги обсъждали много пъти. По-важни са следствията. Основното от тях е, че издателствата залагат все повече на проверени, силно комерсиални книги. Никой няма  нито желание, нито интерес да разработва ново български автори, при това без сериозна гаранция за успех, като може да закупи правата и да издаде поредните „50 нюанса на скуката".

Всички издатели търсят да заложат на сигурна книга или автор. И докато проблемите на избор на преводни книги не са тема на тази статия, ще се разгледаме на какви български автори биха заложили издателствата /всъщност това интересува повечето четящи тази колонка/.

Ами, най-кратко казани - на известни! Всички сте чували поговорката, че пет години работиш за името си, а после то работи за теб. Ясно е, че издателствата търсят тези с изградените имена.

Самоиздаването на книгите е един от начините да направите име. Освен това, когато се явявате инвеститор на вашата книга, вие можете да определяте рекламната кампания, да избирате места и стратегии за разпространение на книгите ви, и най-вече - това за което обвиняват постоянно издателствата - да получавате всички приходи от продажбите.

Този процес не е нов за България. Още Иван Вазов пише: „Първата си стихотворна сбирка аз издадох в Букурещ на собствени разноски. Но първите издатели възрожденци не се за­бавиха да проявят жив интерес към моето творчество. Някол­ко години по-късно, за сбирката ми „Гусла", Хр. Г. Данов ми пла­ти 90 наполеона, сума внушителна за времето."

През него са минали всички автори, с изключение на ония соц години, когато издаването на книги беше много строго контролирано.

Това си е естествен процес - авторът най-добра знае какво точно иска да издаде, коя аудитория би го приела и най-вече - кога се чувства уверен в себе си да го направи.

Особено с навлизането на е-книгите, този процес става все по-актуален.

Разходите за издаване на книга стават все по-ниски, а приходите се увеличават.

И стигаме все пак до заглавието на темата - каква е разликата между Самиздаването и Самиздата?

В Самоиздаването автор е инвеститор в книгата си. Но за да се издаде и продаде тази книга, той работи с професионалисти - редактори, издатели, печатари и всички останали зъбни колела по веригата, нужни книгата да стигне до читателя.

На обратния полюс е Самиздата. Там практиката е - авторът си оформи книгата на уърд, хване някой приятел да му оправи правописните грешки, друг да му измисли някаква корица. Понякога стига до печатница, понякога си печата книгата на ксерокс или принтер, изобщо стратегията е да се „мине тънко" и без участието на професионалисти.

Колкото и да е странно, тази стратегия на пръв поглед работи. Е-книгите са още в прощъпулника си, в тях няма особено оформление и всеки, след няколко часа игра със средствата предложени от Амазон, може да спретне доста прилична книга. За България Амазон все още е забранен, но има хиляди места където може да се публикуват е-книги, като се започне от Читанката. Читателите четат книгите, коментират, някои даже купуват, но книгите си остават незабелязани от широката публика и най-важната цел не е изпълнена - авторът така и не става известен. Тези дни говорихме с един автор, издал три книги по метода „самиздат". Той така и не каза каква е реализацията на тези книги, но гугъл ги намери единствено в сайта на ISBN службата - няма отзиви, няма рецензии, няма места където да са ги продавали...

Не казвам, че ако книгата мине през професионални издатели нещата ще са 100% различни. Има такива, които са си просто придатък към печатница и не правят нищо за книгата, освен да я форматират и отпечатат. Както каза една авторка - „хвърлиха ми едни книги и това беше". Има и такива, които се отнасят доста професионално.

Проучете внимателно издателството, преди да решите да издавате. Не търсете най-ниската цената. Обикновено това съпроводено с много ограничения. Проучете какво предлага издателството след издаване на книгите - рекламни площадки, рецензии, премиери, връзки с медии. Прегледайте и какво има в интернет за издаваните от него книги.

Издателският бизнес е един от най-сложните в България. Изискват се години да се натрупа опит, име на издателството, да се оформи кръг фенове, да се направят връзки в медиите и прочие. Така, че внимавайте, като подбирате.

И последно, защото знам, че ще ми зададат тоя въпрос, тъй като българските автори са ужасно неинициативни и все чакат месията (издателя, литературния агент), там зад голямата вода, Selfpublishing-а бележи ръст, като за 2011 /по данни на Букър/ са издадени 235 000 книги, 87 000 от които в електронен формат. Което е около 63% от общо издадените книги.

  2012-11-28
Когато гръм удари...  
710. Основни грешки, при издаването на книги

След грешките и напразните очаквания от работата с редактор ще се опитаме да обясним и  множество грешки при оформяне на книгата, допускани от авторите.

Тук, естествено, имаме предвид книги предназначени за  продажба в книжарници, а не за раздаване в приятелско-роднинска среда.

Ще приемем, че произведенията в книгата са вече уточнени, избрана е корица и ще акцентираме в/у грешките допускани в цялостното оформление на книгата.

За жалост, всичко описано по-долу е на базата на печалния ни опит от работа с автори.

Първа основна грешка: прекалено много лична и биографична информация

Разбира се, ако четете някоя книга на известен класик, с удоволствие бихте изчели кратка негова биография, списък с издадените му книги, може би и някой интересен случай с автора.

Но когато става дума за първи книги, на неизвестни за обществеността автори е голяма грешка да се изпълва задната корица, първите или последни страници с подробна информация за авторите и то от типа - родил се еди къде си, учил в това начално училище, първи стихове прописал еди кога си и прочие, и прочие информация, която може би е интересна на автора, но е безкрайно скучна за всички останали.

Има такъв жанр книги, но те се наричат (авто)биографични. Биографията на Бранислав Нушич ми е настолна книга и чета винаги с удоволствие.

Но не мога да разбера защо трябва да прочета няколко страници текст, в който се обяснява как авторът заминал за... някъде, и там, далече от родната среда, записал плачовете на сърцето си в една тетрадка и сега иска да ги сподели със всички нас.

Това е възможно най-силната антиреклама за една книга. Аз, въпреки развинтеното ми въображение, не мога да измисля по-силна.

Запомнете едно основно правило - книгите се купуват от читателите, не за да се запознаят с вас и с вашите трепети, а за получат удоволствие от потапянето в света на книгата, от поуките от нея и най-вече от оня прекрасен спомен, който остава след прочитането на добра книга. Вероятно има читатели, които купуват определен жанр книги за да следят развитието на българската литература или просто са колекционери и купуват всичко от даден жанр с идеята - това ще се чете някога. Но това са под 1% от купувачите.

Но всички останали купуват книгата, защото им е харесала кратката реклама на гърба на корицата и предчувстват удоволствието от четенето на тази книга.

Повярвайте - читателите не се интересуват от това, как след като сте прочели еди коя си книга сте казали - „ама аз мога да напиша по-добра" и евентуално сте я написали. Напротив, те много повече се интересуват  от това, дали след като на 25 страница той я е целунал на вратата, а на 32 и е поднесъл кафе в леглото как ще се развие връзката им.

Естествено, всички горни съвети важат, когато книгата е ориентирана към пазара и трябва да привлече купувачи, а не е представителна за автора, чрез която той се мъчи да привлече вниманието на маститите автори и критиката. Там действат други правила.

Но във всички останали случаи - разкарайте си снимката от задната корица, заедно с цялата биографична информация и благодарностите към мама, тате и цялата рода, която ви прави баници сутрин, откакто и прочетохте първото си стихотворение.

Напишете кратък рекламен текст /как се пише това, ще разгледаме в следващи статии/, който ще накара преситеният купувач да спре погледа на книгата ви, да я разгледа и евентуално да си я купи.

Запомнете - читателят няма никаква емоционална връзка с вас, той не се вълнува от вашите мисли и чувства, докато сте писали книгата, нито от това каква част от написаното е плод на личните ви преживявания и доколко се припокривате с главния герой.

Читателят се интересува само от едно - от удоволствието, което ще изпита прочитайки тази книга.

Затваряйки удовлетворен книгата, може би ще потърси повече информация за вас. Затова единствената лична информация която си заслужава да сложите в книгата е адреса на блога ви. Там можете надълго и нашироко да описвате своите чувства и преживявания. Там ще ви четат фенове, не читатели. Какво, нямате блог? Не знаете ли, че който го няма в мрежата, все едно не съществува.

В следващата статия ще разгледаме другата основна грешка - Кошмарът, наречен „Предговор от известен автор!

  2012-11-07
Когато гръм удари...  
705. Професия Писател

В тази колонка ще погледнем труда на писателя от най-неочакваната за повечето пишещи точка - икономическата.

Масови са оплакванията от типа -„то от писане не може да се живее". До голяма степен ми бяха странни, но вчера един много точен постинг на Димитър Гачев ми отвори очите.

Аз никога през живота си не съм работил работа, която да не зависи пряко от продажбата на това, което произведа и това ме е обърквало. Но при повечето хора не е така.

Общата представа за професионален писател е „човек, който по цял ден си пише нещо, от 9 до 5, на заплата и изобщо не се интересува произведеното от него продаваемо ли е, защото затова си има литературни агенти".

Това минава дори наглостта на Кирил Христов, който към трийсете си години поискал от държавата персонална пенсия, за да можел ей така свободно да си пише. Все пак той дотогава е направил име.

Такъв тип „професионални писатели" може би е имало някога преди Десети, когато властта им даваше пари, за да мълчат. През всички останали периоди, писателите в България са получавали заплащане за труда си според продажбата на написаното от тях.

Професионалните писатели в цял свят /познавам много такива/ живеят като фрийлансери (freelancer) или както придоби в нас гражданственост - на свободна професия. Или още по-точно казано - от хонорар на хонорар.

Дали тези пари стигат за нормална месечна издръжка или се налага тази работа да се съвместява с нещо друго зависи силно от качествата на автора - литературните, но най-вече търговските - как успява да се продава на издателите и читателите.

Има много такива хора в България, които живеят от писане:  на книги, на текстове за медии, сайтове, за фирми и какво ли още не. Други, с цел да могат да си позволят повече време за доизпипване на нещата, съвместяват писането с някакъв друг вид работа.

В общи линии, до 9 септември, в България почти не е имало автори, които да се издържат само с писане, дори Вазов, Яворов и Йовков са били държавни чиновници.

Така, че когато се заговори за професионални автори в България, това не са хора, които работят на длъжност (и заплата) „писател", а хора които пишат за пари.

Да, не е срамно да се пише за пари, това си е работа като всяка друга. Има своите особености, има проблеми с по-трудно продаваемата стока и много други особености на занаята, но си е занаят като всеки друг. Не може да си плащаме на фризьорката, без да се пазарим, а да врънкаме авторите - подари ми тази книжка, че нямам 5 лв за нея.

 

Какво трябва да имате предвид, когато решите да ставате такъв?

На първо място да приемете, че това е труд, че за него се полага заплащане, но само ако той е на достатъчно добро ниво, за да бъде продаваем. Да, да научите тези две важни думички - продаваемост и конкурентост. Огромна част от българските автори си няма и най-малка представа от тях и си мисли, че всичко което са написали, трябва незабавно да бъде издадено, без да си дава сметка за две основни неща:

- първо: че това в много малко случаи вълнува някого, освен него самия

- второ: такива като него са ужасно много

Всяка жена може да готви вкусно вкъщи, но много малко от тях стават да готвят професионално в ресторант.

Горните две точки изненадаха и голяма част от участниците в „Търся издател 2012", които смятаха, че проектите им ще бъдат посрещнати с огромен интерес и ще натрупат 1000 гласа за една нощ. Дано някои от тях разберат защо никой няма интерес да ги издава.

Другото, което трябва да научите, е че не продавате  „болката си събрана в книжка", а правите презентация на продукт, предназначен за пазара. На този пазар вашият продукт се конкурира с всичко! И с парите, предназначени за хляб, и с тези за една, две бири и с какво ли още не. Както и с това, че книгите не са продукт от жизнена необходимост за огромна част от населението.

И си дайте ясна сметка, че когато не се купува вашата книга не се купува, е не защото хората са „тъпи чалгари" и  „никой не чете", а защото най-вероятно не сте създали продукт, който е достатъчно добър за продажба и/или не можете да го представите на хората добре.

Писна ми от обяви из нета - „Издадох нова книжка, някой интересува ли се от нея?"

За край ще се повторя с началните си думи, защото ще започнат стандартните коментари - то на писателя работата му е да пише, има си издателства и литературни агенти, които да го продават.

Българският автор е невероятно мързелив човек. Огромна част от авторите изкарват на листа това, което ги гори от вътре и нещата спират до там. Това, корекции, редакции, дали нещото е продаваемо, съобразяване с търсенето, с потребителските нагласи и хиляди още други дреболии са неща, които се случват на другите.

Включително и защитата на авторските права. Никой не сяда да прочете Законът за Авторски права и Сродните им права, който го има на хиляди места в нета /дори и при нас/, а всички ми задават въпроса - в кой сайт да публикувам, за да са ми защитени правата? Въпрос, който ясно е обяснен още на първа страница на закона.

 Творчеството е сакрален процес на взаимодействие на автора и белия лист. Произвеждането на книги е бизнес. Не бъркайте работата с хобито!

  2012-10-24
Когато гръм удари...  
703. Защо няма нужда повечето хора да четат?

Примирихме се, че сме различно богати, много трудно успяваме да се примирим, че сме различно умни /някои все още не успяват/, но никога няма да се примирим, че сме различно образовани!

      Защо им  е на всички да четат?

Масово последните години се говори как хората не купуват книги, не четат, затъпяват само с телевизия и прочие познати клишета. Но не знам дали някой си е задавал въпроса - Дали е нужно всичко хора да четат книги?

Не сме изживели още идеите на социализма, където всички трябваше да бъдем „много  странно" и „все по странно" развити личности. И оня повик на Ленин - „Да се учим, да се учим, да се учим".

Истината, обаче, е съвсем различна. Нуждата от масово образование се ражда с индустриалната революция. Машините изискват обучени работници. Преди това хилядолетия хората са си живеели много добре неграмотни. И въпреки, че са били силно религиозни, много малко хора са чели Светото писание. Даже напротив, смятало се е че това е вредно и то не е за всяка глава. Всъщност най-големия грях на Мартин Лутер не са онези 95 тезиса за реформиране на църквата /които са написани на латински/, а това че той превежда Библията на немски език и заедно с развитието на книгопечатането /Гутенберг съвсем наскоро е открил печатната преса/ тя става достъпна на всички.

Нуждата от масово образование развива и масовото книгопечатане. В общи линии, двете са взаимосвързани.

Всичко върви добре, до 70-те години на 20 век и развитието на така нареченото „масово производство". Навлизат не само автоматизирани, но направо автоматични и роботизирани производствени линии. Производственият процес е разделен на отделни операции и нуждата от висококвалифицирани кадри /извън стандартните 3-5% инженерен и управленчески персонал/ отпада. Нещо повече - образованието започва да пречи. Аз не съм специалист по трудова психология, но опитът, който имам, е показал, че хората трудно вършат работа, която е под нивото на образованието им. Само спомените ми от студентските бригади са достатъчни.

Накратко, ако сте се отегчили вече от дългото писане: По-голямата част от хората нямат нужда да четат. Четенето, развитието на ума им и кръгозора им, няма да доведат до никаква промяна на работното им място. Този извод, както и това, че 10% безработица е нужна за правилно функциониране на икономиката, ги приех много трудно.

Когато създадох Буквите, аз си мислех, че всички хора имат нужда от развитие и се опитвах да създам условия за това. Оказа се обаче, че много малка част от тях - прословутите 6-10% наистина имат такива нужди. Останалите си се чувстват добре така /както е известният принцип на Питър: Всеки израства до своята граница на некомпетентност/.

Когато обсъждах с приятели тази колонка, те ме предупредиха, че ще бъда силно неразбран. Свикнал съм последните 12 години да е така и това не ме плаши. Но защо все пак я написах?

Защото групата интелигенти, които са се формирали по социалните мрежи, медии и прочие места надигат от години вой как изпростява нацията. Това е така и е напълно вярно. И е следствие не само на съзнателните усилия на държавата да има по-послушни поданици, а най-вече на икономическия модел. И докато той не се промени, няма да се появи нужда от четене и образование. Затова всякакви ударни акции като „Голямото четене" и прочие могат да въздействат на не повече от 5-10% от населението и като цяло са тотално харчене на пари.

Цялата тази ситуация породи следния проблем: Продукцията на „художествено-творческата интелигенция" стана ненужна. Това първи го усетиха поп и други подобни естрадни изпълнители, които ограничиха изпълненията си до клубно ниво, тъй като потребителската група, която има интерес към такъв продукт, е в общи линии с подобни размери.

Такова е положението във всички останали изкуства - за високо интелектуални продукти пазара е много свит. Това за жалост се разбира много трудно от повечето творци, които са на мнение, че държавата /или някой друг/ трябва да дава пари, за да им осигури условия за творчество.

Но това ще го поясня в следващата колонка - Професия писател!

Забележка: В материала са ползвани разработки на Камелия Иванова

  2012-10-17
Когато гръм удари...  
701. Един месец „Търся издател 2012"

                                                                                 Мечтите искат много труд...

 

След много добрата колонка на Стефан Кръстев, не знам какво още да добавя. Може би само това, че Стивън Кинг не е станал писател за един ден. Той е получавал повече откази, отколкото книги са прочели повечето от вас. И по-важното - той не е останал на върха след първия пробив. В книгата му „За писането: Мемоари на занаята" той описва доста подробно колко постоянни усилия се изискват, за да се задържиш на върха.

Не знам защо, обаче, повечето от българските автори смятат, че трябва да станат звезди за една нощ. Това е и като голямата българска мечта - да направиш един голям удар, да завъртиш едни пари и сутринта да осъмнеш с милиони в банката.

Конкурсът не случайно е тримесечен. Той не е замислен като ударен - дайте да си премерим колко приятели имаме. Някои имат повече, други по-малко, но като цяло - недостатъчно за спечелване на конкурса. Гледайте на конкурса като съвсем реален тест - след като Ви е трудно да накарате един читател да кликне на линк „Гласувай", смятайте колко по-сложно ще е да го накарате да извади пари от джоба си и да купи вашата книга. По-голямата част от участниците действат по най-стандартния начин - пускат някакъв текст - обикновено доста слаб и започвам с масово спамене на когото попадне. И се стига до постинги - „Фейсбук не ми разрешава да добавям повече хора за приятели", „Предупредиха ме да не пиша писма на непознати хора" и прочие...

И най-лошото  - след като се изчерпят приятелите първите 2-3 дни, се отказват от сериозно участие, просто защото не знаят какво да правят.

Както писах по-горе - има си причина конкурсът да е толкова продължителен. Единствената успешна стратегия е да си изградите име или както стана модерно последно време да се нарича  - „да станете разпознаваем бранд".

Това изисква обаче много труд - писане в групи и форуми, участие в дискусии. За разлика от предния конкурс, в момента във Фейсбук има ужасно множество литературни страници и групи. Използвайте ги! Но не да спамите с рекламни съобщения и да ми се оплаквате после - „Ама те ме изтриха и баннаха заради реклама".

Да посоча и добри примери. Дотук са само три!

Първият и най-открояващ се - Илко Илиев и „В капана на жаждата". Добре разработена литературна страница, в която всеки ден се публикува нещо интересно за четене. Привличане на хора към страницата, а не пряко към линка за конкурса (Конкурсът ще мине и замине, но страницата ще остане). Публикуване на линка за гласуване не пряко и дразнещо, а под произведенията. Така читателят, след като е прочел произведението /или откъс от него/ и е останал доволен с удоволствие ще кликне на линка.

И участие, участие в много групи. Не с постинги - Моля подкрепете ме в тоя конкурс, а с литература. Харесат ли те хората, после е лесно.

Както вече писах - конкурсът е дълъг и реално сега започва. Нищо още не е решено, както показват последните участници. Всъщност на предния конкурс основните гласове се натрупаха последните две седмици. Романов, Бог да го прости, се включи почти в края, но завърши първи.

Другите два добри примера

Румяна Симова с „Дневника на една брюнетка". Нищо, че авторката е „орижинал блонд". Нищо, че пише от Средната земя, където по цял ден общува с Хобити. Нищо, че има ужасна часова разлика с България. Тя е пример за плавен растеж - всеки ден по няколко гласа. Все още е в средата на таблицата, но си има дългосрочна стратегия и най-вече - воля за победа.

Такава има и най-новата звезда, Любомира Петева с „От птичи поглед", която натрупа 300 гласа, буквално за два дни. Но, както се оказа, всичко това е имало предварителна подготовка. И едно много ясна представа, че предстои дълъг път до края на конкурса.

И накрая един съвет /хинт, както стана модерно да се казва/. Използвайте за реклама коментарите под проекта ви. Те са направени затова. Всеки нов коментар излиза в страни и се вижда от всички дошли да гласуват за поредното произведение. Читателите са ви дошли на крака. Някой друг ги е докарал до сайта  - на вас остава само да им привлечете вниманието.

С привличащи текстове, естествено!

  2012-10-10
Когато гръм удари...  
698. Търся издател 2012 или Обади се на приятел?

Вече двадесет дни тече конкурс „Търся издател 2012", но авторите все още нямат ясна стратегия какво трябва да правят.

Голяма част от тях само публикуват проектите си, надявайки се хората да ги прочетат и да гласуват за тях. По подобен начин много автори дават книгите по книжарниците си и се надяват някой да ги открие в огромното книжно море.

Други /повечето/ заложиха на стратегията „Обади се на приятел". Започна се масово изпращане на съобщения на познати и непознати - „Моля, гласувай на тоя линк". Често без обяснения защо и какво точно. Тази стратегия, освен че е дълбоко погрешна, е и с ограничени възможности. Това се вижда по класирането - резултатите тръгват устремно нагоре - ден, два, три и след това спират, защото бройката на познатите /не бройката във Фейсбук/ е доста ограничена. Реално в Прозата от няколко дни първите трима са с почти непроменени гласове.

Освен това, както вече и писах, тази стратегия е силно погрешна. Целта на конкурса не е да се съберат няколко хиляди /за миналия конкурс бяха нужни към 2000 гласа за спечелването, сега ще са нужни повече/ гласа. Целта е, при условие че ви е дадена трибуна, да рекламирате произведението и себе си. Така, че да ви забележат. И читатели, и критици, и Издатели. А за да стане това, трябва да има нещо повече от „Моля, гласувайте".

 

Какво може да се направи?

Ще Ви разкажа как някога, преди 12 години рекламирах Буквите. Когато през 2001 година създадохме сайта, Фейсбук още не беше и замислен. Чатовете - и IRC, и този в Дира и на други места, вече бяха почнали да позападат. Големите комуникационни канали бяха форумите - основно на ДИР и АБВ. Какво направих аз, за да популяризирам сайта?

Естествено, не започнах да спамя, където намеря - Елате да пишете в моя сайт! /Всъщност хората масово го правеха и затова никой не ходеше/.

Потърсих форуми, в които хората се интересуваха от литературата. От всякакъв вид. И започнах да публикувам мои неща. Хубави, лоши, гледах да са такива, които са актуални за съответния форум. Гледах да предизвикам дискусия под произведенията си. Нормално беше едни да ги харесат, други да не ги харесат, трети да ме обявят за отчаян графоман. Важното е, че се говореше за тях и всички виждаха линка към Буквите.

Така, само в рамките на една година, Буквите стана най-големия литературен сайт.

 

Какво можете да направите Вие?

При този бум на социалните мрежи, можете да направите чудеса. Потърсете литературни групи във Фейсбук, Ужасно много са. Някои от тях са с 50-100 000 члена. Влезте в тях, но не започвайте - с „Моля ви, гласувайте!" Пуснете ваши произведения. Пуснете части от текста на проекта. Предизвикайте дискусия. Изобщо привлечете внимание. Чак тогава, след като вече сте си набрали някакви фенове, почнете да говорите за гласуване. Конкурсът е дълъг. Има още два ужасно дълги месеца, до края на гласуването. Повярвайте, ще ви се сторят безкрайни.

А Фейсбук не е единствен. Има множество виртуални групички. Примерно скандално известната БГ Мама. Там има голям литературен раздел /близо една трета от посещенията в сайта идва оттам/, а и „мамите" са отзивчиви, когато стане дума за помощ.

Изобщо - вариантите са много. Помислете, разучете и действайте. В този конкурс най-големите печеливши сте Вие. Ако си изградите запомняща се рекламна кампания, ще Ви се отворят много врати!

  2012-10-03
Когато гръм удари...  
85. Книги за малцина!

Истинска отпуска било, когато си купуваш шапка и бански, а не латекс и ламинат.

Аз съм се наживял покрай морето във Варна, а никога не съм имал жилище, за да го ремонтирам. Август е време за ремонтиране на сайтовете на Фондация „Буквите".

Мислех да напиша един подробен списък какво точно ще се променя, но се отказах. По-лесно е да ви обясни не какво, а защо ще го правим.

Целта ни е най-сетне да наблегнем сериозно на качеството. Ние винаги сме наблягали на него, но от година на година, влизащите няколко хиляди нови творби затрупват  предишните. Ще променим сайтовете така, че най-доброто да е най-видимо. По този начин ще обърнем порочната тенденция във всички литературни сайтове, да сме ориентирани към писателите, а не към читателите.

Откъде дойде идеята за всичко това. Преди няколко месеца се запознах с издателската дейност на Гео Милев. Дотогава го познавах като поет, бях чел броеве на списание „Везни", но за първи път в една поредица статии успях да се запозная с идеите му за издаване на книги и определено бях възхитен. Идеите му кореспондираха с моите, може би не чак толкова луди, но и той не е могъл да ги осъществи сам и те са продължени от известния издател Т.Ф.Чипев

Най-силно ме впечатли библиотеката „Книги за малцина". Идеята е доста дълга и сложна за обяснение и подробно можете да се запознаете с нея в тази научна статия, но с няколко думи е следната - няма смисъл да се следва масовият вкус, защото той води неизменно до чалгаризация.

По-добре е да се издадат качествени книги, които поне на част от хората ще се покаже правилното ниво. И Гео Милев е съставил невероятна поредица.

 І. Христо Ясенов, "Рицарски замък"; ІІ. "Прокълнати поети", антология; ІІІ. Артюр Рембо, "Избрани произведения", ІV. Димитър Бояджиев, "Стихотворения"; V. Шарл Бодлер, Из "Цветя на злото"; VІ. Едгар По, "Поеми".

Естествено, това е силно непазарен подход и Гео Милев бързо фалира. Идеите му са изкупени и продължени от Т.Ф. Чипев.

За разлика от почти преди век, съвременните технологии позволяват  разработката на такъв силно некомерсиален проект.

Преди няколко дни издадохме като е-книга /официално, с нов ISBN/   първата книга от поредицата - „Рицарски замък" на Христо Ясенов. Можете да я прочетете свободно в Електронна библиотека „Книгите".

Възнамеряваме да развием тази поредица, като издадем меко казано нестандартни книги, от които издателствата бягат, не защото не са качествени, а защото не са за масовия вкус.

Честно казано, нямам идея дали ще успеем. Но вече 12 година поддържаме Буквите, без никаква възвращаемост, така че вероятно ще се справим и с по-смелите си проекти.

  2012-07-25
Когато гръм удари...  
81. НА РАБОТА, БАЙОВЦИ !...

175 години от рождението на ВАСИЛ ЛЕВСКИ (1837-мо лето, 18 юлий)

На фона на днешните борби и боричкания. този призив ще прозвучи най-малкото смешно. На работа!? Нам пò се услажда борбата, тя по-лесно и по-бързо ни отвежда на другия бряг. Ние се борехме и за хлеб, и за мир, и за жилище - все се борехме. Със световния капитализъм, който се оказа наша днешна съдба. И с него се борехме. Сега, когато остана най-главната битка с немотията, се разбра, че не в битката, а в работата е спасението.

Т о в а Левски е разбирал отлично. Неговите ч а с т н и революционни комитети са пример за тази работа. И в неговата клетва можем да прочетем: 
„Заклевам се и обещавам какво ще р а б о т я съ сичките си способности за освобождението на отечеството си България..." 
На работа, байовци... Дали пък Левски не е виждал утрешния смисъл на тия свои думи? Но дали е съзирал и недоумението, пред което ще изправи революционери и радикални мислители и тълкователи? На друго място обаче той казва не байовци, а „братия". И не е нужен специален анализ, за да разберем, че и едното, и другото обръщение е обръщане към съмишленици, към хора, близки не само по род, но и по душа. Че не бунтът и революцията са негово изконно занятие и потребност, а работата. Аз съм сигурен, че през тежкото и дълго робство народа български са спасили не толкова хайдутите, колкото занаятчиите. Апостола разбира това, разбира душицата българска. Така, както ше я разберат и изтълкуват великите народоведи и психолози като Захари Стоянов, Димитър и Антон Страшимирови, Симеон Радев и Иван Хаджийски. 
Но не вниква ли и Вазов в това противоречие на рисувания от него революционер, на „тоя демон вездесъщ" - страшилище за империята?

Говореше често за бунт, за борба, 
кат за една ближна обща веселба ....
(„Л е в с к и", Епопея на забравените", 1883) 

Демонът се оказва твърде светъл и весел като характер -Такъв е и в портрета, който Ботйов ни оставя от оная зима край Букурещ...

Нашият народ е народ-работник, а не бунтовник и революционер. Това все още не могат да го разберат някои! За някои са по-важни бунтовникът, борецът, а не работникът. Плод, а и жертва на тая заблуда са вече няколко поколения българи. 

... Левски изрядко говори за бунт и борба - нищо, че Вазов му туря тия думи в устата. За него нещо обикновено е да каже: работим за Отечеството. А това, че го прави не от конспиративни съображения, виждаме в едно писмо-дописка до Любен Каравелов. Там между другото четем: 

„Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили братия французи, т.е. млада Франция, млада Росия и прочее. Колко скъпо и с какви загуби! Брат брата да убие! ... Сега е време да преварим това з л о... Само с Божия помощ трябва ни още мъничко време да поработиме... И тогава с Божия воля да съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много трайна по новото издание..." ( к. м., авторът )
Много ясно Левски говори тук за р а б о т а, за т р у д в полза на оная държава, която се гради не върху кръв и сълзи, но с разум и пот. Труд вместо кръв - това е комитетската стратегия на великия Апостол. Още в клетвата му се вижда т о в а... „На работа, байовци" е неговият девиз. Изрядко, по неволя и принуда може да се чуят други нотки: 

„Ето времето се вече решава... Силно ни принуждава вънкашното обстоятелство без друго да вървим на бой и минута да се не губи!" 

Кои са „вънкашните обстоятелства" тук не е много ясно, но явно те извикват нетърпението да се отиде на бой. По дух Левски е близък до Каравелов, но с тая разлика, че в един момент може да замени просвещението с бунта, с борбата. За Левски борбата е вид работа. Едното не изключва другото, дори напротив: работата предхожда и дори се слива в представите му с борбата. 

Ето как го е казал в писмо до Атанас Хинов: 

„... Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да р а б о т я по народната воля." 

„Частните" му комитети са нивата, на която се труди ден и нощ, неуморно и усърдно, системно и упорито. Дълбоката оран, с която великият сеяч подготвя почвата за най-нежните и трудносъхраними семена на свободата, ни подсеща днес за плевелите, които сме дозволили да избуят и да задушат народната нива. И това, че неговото честване съвпада винаги с усилните дни на жътвата, е знаменателно. 

„На работа, братия!" звучи покъртително. То следва да затрогва и да обръща душите ни натам, накъм слънцето.

И не е нужно да броим колко са въпросителните след онова „народе????" По-важно е сега да вникнем в смисъла и подбудите на неговите думи за р а б о т а, за т р у д в полза на Отечеството. На онази „Нареда на работниците за освобождението на българския народ", проектоустав, изработен лично от Апостола, в която недвусмислено се говори пак и пак - за работата по освобождението на Отечеството. 
------------------------------.

П.П. Преди време писах писмо до Ст.Софиянски по повод задявките на негов съпартиец, който всякак се мъчеше да го изкара на „тепиха": „Гледайте си работата, г-н кмете!" пак с този намек, че борбата изтощава и хаби силите ни. Не зная как точно ме е разбрал, но тогава той наистина беше работещият кмет. 


КОНСТАНТИН ЕЛЕНКОВ

  2012-07-18
Когато гръм удари...  
77. За Етиката, колегиалността и обединението на силите

По цял свят има силни браншови съюзи. Фирми, силно конкурентни една на друга, се обединяват за общи действия с цел бъдещо развитие. И това работи добре!

Всъщност това е и първообраза на думата „Еснаф" придобила  доста изкривена представа днес

Тъкмо за изкривените представи исках да говоря.

От десет години съществуват Буквите, от близо 7-8 - Откровение, Хулите и разни други сайтове.

За целия този период така и не се събрахме да направим нещо общо.

Не, че няма проблеми за решаване, не че дори една проста координация би спестила доста плагиатстване и прочие...

И ако се приеме, че моята личност е пречката за съвместна работа с някой друг сайт, то защо те не направиха нещо помежду си. Реално единственото, което събира сайтовете е любимата игра на шефовете им - „Всички срещу Богданов".

Честно казано, свикнал съм отдавна на това, но напоследък нещата загрубяха.

Първо, някак си случайно, изчезна профилът  на Буквите в СтиховеБг, при условие, че те лично ме помолиха да го направя.

После Хипо започна да пише едни Отворени писма.

А от няколко дни съм баннат по Айпи адрес от Откровения и ми е абсолютно неясно защо.

Първо - аз ужасно рядко влизам там - може би не повече от веднъж седмично. Второ почти не съм се логвал, а някакви постинги практически не съм писал.

А и чисто технически това е безсмислено, тъй като подобни забрани се заобикалят за секунди със съвременните технически средства. Естествено, разбира се, никой не даде някакви обяснения, а запитването ми беше изтрито тихомълком от форума.

Цялата тази ситуация е типично потвърждение на принципа - „Слабият го бият всякак, силният - до смърт!".

Дами и господа, разбирам че книгата която подготвям ви е уплашила. Да, сложно е, когато се противопоставят думи срещу думи. Тогава натежават делата. Всъщност Коледният панаир на книгата наближава, а с него и премиерата на книгата ми.

Но въпросът не е в това. Отдавна няма борба за пространство между сайтовете, всеки си е взел някаква своя ниша и си се развива в нея. Да не говорим, че и всички автори пишат /и четат/ навсякъде. Само за пример - в последните ни конкурси спечелиха „отявлени откровеници".

Разберете, че всички тези сайтове са НУЖНИ на Буквите. Просто не мога да си представя какво би било, ако не съществуваха, а Буквите беше единствения сайт. Най-големият ни кошмар са онези седемнадесет дни през лятото на 2007-а, когато нямаше Хули

Злобата, страхът и завистта не са креативни фактори. Така няма да стигнем до никъде. Всъщност развитието през годините го показва. Което е лошо за Буквите.

Защото най-голямата ми мечта през всички тези години е появява на сериозна и креативна конкуренция.

А такава не идва и не идва.

P.S. Това е писано на 11.09.2010. Оттогава нещата стават само по-зле.

  2012-07-11
Когато гръм удари...  
74. Лошите качества на българина: Нахлуване в личното пространство

След като Травелер отвори темата, ще продължа и аз с някои от лошите качества на българина. Едно от най-дразнещите е безцеремонното нахлуване в личното пространство.

Какво имам предвид?

По една или друга причина моите ГСМ, скайп, кю и прочие средства за комуникация са се превърнали в канали за информация за Буквите. Това има плюсове и минуси, но лошото е, че по-голямата част от авторите ги приемат като своеобразни телефони на доверието.

Ще започна от по-меките случаи. Късно вечерта е 22-23-24. Аз най-сетне съм намерил спокойно време от комуникации с други хора да свърша малко административна работа. Или просто си гледам филм за отпускане.

Възпитанието предразполага (предполага), че в такива часове хората би трябвало да ме безпокоят само за най-належащото.  Да, да, ама не. Късно вечер е, скучно ми е, мъжът ми гледа мач/сериал. Какво ли да правя - я, Богданов свети в скайпа, дай да си поговоря с него:

- Ехо, как е момчето! Я виж какво линкче ти пратих. Харесваш ли тая музика? Я, я, виж ми последното стихотворение, какво мислиш за него.

Няма може ли, свободен ли си, говорили ти се с мен, или дори най-простото - ти ли си зад компютъра /това   всеки член на семейството да си има личен компютър   е ситуация от светлото бъдеще/.

Друг фрапантен случай беше, когато един от авторите, видял ме, че съм светнал рано, към 5 сутринта, натиснал смело бутона за обаждане и докато успея да изскоча мокър от банята, звъненето бе успяло да събуди всички вкъщи.

Уважаеми дами и господа, твърдението че живея в Буквите /и спя върху сървъра/ далеч не отговаря на истината. Аз, както всички други, имам право на личен живот /или поне така си мисля/. Също и се занимавам с много други неща, не само да стоя и да следя какво става в сайта.

Тук стигаме до най-дразнещата придобивка на цивилизацията  - GSM-а. Това, че има понятие като работно време, или поне време, в което е недопустимо обаждането, явно не е достигнало до съзнанието на някои хора.

Няколко случки от последните дни /постоянно повтарящи се/:

Събота, почивен ден, в 8:30 сутринта гсм-а се скъсва да звъни. След като сънен го вдигам, мутиращ мъжки глас, без да се представи, без дори да пита удобно ли е, започва да ме разпитва за представянето на Алманаха на 1.10.

Вчера, 22, национален празник, в дванадесет и нещо на обед, когато тъкмо сме седнали на тържествен обед /празник е/ разтревожена дама звъни, за да пита нещо, за някаква книга, която щяла да издава... някога си.

Върхът на нахалството  беше една българка от Атина, която упорито ми звъня в 22:30, да съм говорел с адвокатка и на тема - какво и ставало със стихотворението от конкурса „Жени и вино" и след като не сме го били класирали, да не би да съм тръгнел с него по вестници и списания да го публикувам и после да прибера хонорарите.

Това са все обикновени случки. Не ми се споменава за ежедневните обаждания  по телефон или скайп в периода 8-9 часа, докато народът си пие кафето и чете сайта, да ми дадат акъл, кое как да направя:

- Богданов, Ванка, Ваньо - тука да знаеш в еди кое си произведение има много насилие, да го махнеш от сайта.

Мечтая си за деня, когато някой ще звънне, ще се представи и ще пита - "Удобно ли Ви е да говорим?"

Но това са бели кахъри. Първите седем години не се наваксват, колкото и лустрото да покрива отгоре. Нахлуване в личното пространство не е само това.

Нахлуване е да звъннеш вечерта на Самия Богданов, за да се изфукаш пред компанията, с която си.

Нахлуване е и постоянното бъркане на автора с лирическия герой и отзиви от типа: "- Не, плачи миличка, явно не те е заслужавал."

Нахлуване е и постоянното желание да се покажеш по-умен от другите и задължително да дадеш съвет - за каквото и да е, няма значение дали си компетентен и дали някой ти иска мнението.

Но най-неприятното с нахлуването е постоянното бъркане на ролите. Ако Богданов, като представител на екипа, ви е отговорил на някакъв технически или административен въпрос, свързан със сайта, това не значи, че Иван Богданов по някакъв начин ви е станал приятел и вие можете да се чувствате свободна да му звъните по какъвто и да е повод /най-вече защото ви е скучно/ и фамилиарничейки  да го ползвате като кошче за душевни отпадъци, споделяйки всички проблеми от деня. Богданов, може би, си има достатъчно собствени проблеми, които се мъчи да реши.

В следващата колонка ще разгледаме другия голям проблем - фамилиарнеченето.

 

П.С. Всъщност Ваньо имаше право да ми вика само майка ми!

  2012-07-04
Когато гръм удари...  
72. July Morning

There I was on a July morning looking for love.

Джулая (или нечленувано Джулай, по името на известната песен на Юрая Хийп от 1971 година, July Morning) е най-традиционният хипи празник в България, възникнал във Варна в края на 70-те години на миналия век. Джулай на английски означава юли. Въпреки че традицията е свързана с хипи движението в Америка, тя съществува в България и до днес. На всеки 30 юни срещу 1 юли големи групи хора се събират по цялото Черноморие, за да посрещнат заедно слънцето, което изгрява над морето. Така те смятат, че се пречистват пред него, без това да има връзка с езически или религиозни ритуали.

Джулаят е уникален за България, поради естеството на неговото възникване и не се наблюдава в други европейски страни. Твърди се, че е възникнал като протест срещу комунистическата власт, изразен в символиката на едноименната песен на Юрая Хийп.

Символичното посрещане на изгрева е било като посрещането на едно ново начало и едно по-добро бъдеще за тях. След падането на комунистическия режим в страната движението продължава да съществува, но липсата на първоизточника за протест променя с времето основната идея на първото хипи-движение в България.

Някои твърдят, че идеята е загубила своето първоначално значение с времето. Както и че по-младите хора не са непременно запознати с условията, при които е възникнал този празник или дори кой е авторът на песента. Въпреки това, въодушевлението от първите сутрешни лъчи, като символ на зараждащия се живот, е все още основна причина хората да го честват.

  2012-06-30
Когато гръм удари...  
69. Проливай кръв и всекиму секира!

Самият отвори вратата със шут:

- Тази Юда не искам да я виждам повече! Толкова и помагахме, толкова я рекламирахме, по всички наши представяния я водихме, а и с колко хора се скарахме заради нея... А, тя!

Иван и Богданов скочиха:

- Недей с лошо, де! Момичето не е обещало да издава само при нас. Виж писало е на гърба, че е буквичка...

- Да издава където си иска - прогърмя гласът на Самият - Но да не ползва зад гърба ни хора, с които аз, Самият, съм я запознал!

Иван и Богданов благоразумно замълчаха.

- Няма ненаказано добро! - промърмори Самият и седна на масата. - Пиши я там в списъка на неблагодарните автори, номер сто и кой беше... А, и дай и на някого колонката. Като не иска да работи с нас, няма да ни ползва като рекламна площадка.

Богданов си записа.

- И Травелер помоли да го пуснем малко в творческа отпуска, уморил се от колонки - добави тихо Иван

- Явно ще трябва да пуснем вече тримата минали последния кастинг - каза Богданов - стига са писали колонки на сухо...

- Това го решихме значи - каза успокоен вече Самият. - А какво правим с това чатене, което те наричат отзиви?

- Богданов има някакво софтуерно решение - започна Иван.

- Човешки проблеми не се решават със софтуер - прекъсна го Самият - но дай да чуем все пак.

- Те така или иначе няма да спрат да си общуват - започна Богданов. - Ясно е, че са затова в сайта. Но активните са 40-50, а дневно четат над три хиляди, които не се интересуват от това. Затова предлагам да въведем „лични отзиви".

- Това нещо като лични бележки ли е - попита Иван?

- Не, пак са си отзиви, излизат си в същия списък. Но ги виждат само авторът на отзива и авторът на произведението. Така могат да си чатят до откат, няма да претоварят сайта. А който е влязъл да се наслади на литературата, няма да се затормозява с подобна плява.

- Това ще се плаща - удари по масата Самият - те без това свикнаха всичко да им е безплатно, още малко и кафе ще искат да им сервираме сутрин!

- Ами то при тия едрогърди мацки от Фондацията, колко му е... - започна Иван, но Самият го сряза с поглед.

- Но това няма ли да откаже хората, които пишат сериозно отзиви. Все пак не всеки може... - вметна Богданов

- На тях ще им предоставим безплатен достъп. Тъкмо да се види коя линия толерираме - отсече Самият. И добави: - Има резон в идеята ти, ще я пуснем тестово. От кога почваме?

- От утре естествено, няма за какво да чакаме повече, то иначе по празниците сайта ще се напълни с отзиви от типа - „и да ми се обадиш на скайпа като влезеш" - предложи Богданов.

- Добре, почваме - съгласи се Самият. А на Торлашки му предпиши един месец читателски статус, тъкмо ще му стигне да изчете правилата на сайта.

- Той с това трябваше да почне... - мърмореше Богданов докато си записваше.

- А кой ще дебне кои отзиви са лични и кои не - сети се Иван?

- То е ясно - ние тримата! Вземи наточи секирата - заповяда Самият.

Иван кимна.

- Май свършихме - каза Богданов - я да идем да пийнем по една. - Ама Шуменско - каза Иван. - Е нали бира ще пием де, защо изобщо питаш - се сепна Самият.

Тримата тръгнаха към близката бирария, пеейки си нестройно, на три гласа:

 

Проливай кръв и Бог ще те възпява,

ако загазиш - ще те защитава, 

пални цигара, обърни таз бира,

проливай кръв и всекиму секира!"

Уважаеми Буквички, през летния период възнамеряваме да покажем най-добрите от онези 800 колонки написани от началото на идеята.

  2012-06-27
Когато гръм удари...  
67. Цената на книгата

 Защо не се рискува с издаването на нови автори в България.

 

Какво и как формира коричната цена на една книга? Какви елементи влизат в нея и как се определя? Неяснотата по тези въпроси заблуждава множество автори и ги оставя най-често с нереализирани очаквания.

Всички отчисления, които се правят по пътя на книгата от издателството до крайния купувач, се правят въз основа на така наречената „корична" цена - т.е цената написа на гърба на книгата.

Описанието ще го започнем с най-належащите плащания  /във всяко нормално действащо издателство, плащанията следват този ред/

 

      1. Данъкът убиец ДДД - 20 %

Книгата, според Търговският закон си е стока като всяка друга и при нейната продажба се начисляват 20%, които задължително се плащат. Държавата, особено в период на криза, става все по стриктна в данъците си. Естествено фирмите, регистрирани по ДДС си връщат този данък, но основната маса купувачи на книги са физически лица, които не могат да си го възстановят.

 

      2. Търговска отстъпка - 25-40%

Известно е, че от както съществува търговията, крайния продавач печели най-много. Така е и в книгоразпространението, затова всички издателства масово са скочили срещу книгоразпространители. Търговската отстъпка започва от 15% за известни издателства, минава през стандартното 25% и стига до 40% за физически лица. Сумите от продажбите се получават средно на 40 ден, най-вече в зависимост от важността на издателството /ако условието е за да ви заредят със следваща книга, да изплатите предната/.

 

Както виждаме, от коричната цена на книгата, до издателството стига не повече от 40-60%.

Все пак за отбелязване е, че това са по-скоро неполучени печалби, отколкото предварително инвестирани средства - т.е държавата и разпространителите си удържат процент, само ако са ПРОДАЛИ книга.

 

За съжаление, следващите разходи са предварителни - т.е те се дават за да се произведе книгата.

Започваме с процента за автора/ите/.

 

      3. Авторски процент - 15%

Според Закона за авторски и сродните им права, чл. 46, ал. 3

„3. на автора се дължи възнаграждение в размер петнадесет на сто от цената на дребно на всеки продаден екземпляр от произведението;"

В закона конкретно не е указано кога трябва да се заплати тази сума. Стандартно приетото в България е 50% от сумата да се заплаща предварително и 50% след първия месец продажби. Това естествено много силно зависи от автора. Ако говорим за автор като Лили Иванова, там естествено се говори за други проценти, и за сума платена предварително.

 

До тук установихме, че за издателя остават чисто /преди плащане на Данък печалба/  не повече от 40% от коричната цена на книгата. Сега да разгледаме как се определя самата тя.

 

Книгата има нещо наречено себестойност, или производствена цена.

В нея влизат всички разходи по редакция, корекция, предпечат, печат, консумативи, режийни и прочие - т.е всичко, което се заплаща като труд или материали за да се произведе една книга.

 

Всъщност огромна част от авторите, особено за тия, които се самоиздават, приемат производствената цена като крайна цена.

А всъщност се пропуска един ужасно важен елемент - рекламата!

Колкото автора е по-известен, толкова по-малко средства са необходими за реклама. Казано на професионален език - имаме вече известна търговска марка и трябва само да обявим за нова нейна проява.

 

При новите или по-неизвестни автори това не е така. За да може тяхната книга да се продава, а не да залежава по книжарниците /а най-често по складовете на издателството или по къщите на авторите/ то трябва да се отделят сериозни средства за реклама.

За миналата година, според ISBN службата в България са издадени на 6000 български заглавия. Ясно ви е, че ако вие сте нов автор, за първи път публикуващ книга,  и сте известен само в тесния кръг на познатите си, независимо от качествата на книгата, за да я купи някой или изобщо да я погледне някой  в книжарницата /а и там да не я сбутат в най-прашния ъгъл/ се налага да се проведе сериозна рекламна кампания.

Парите за реклама не са някакви имагинерни пари. Те също влизат в коричната цена на книгата (обикновено около 6%). Но тъй като притисната от конкуренцията и покупателната способност, тази цена не може да расте до безкрайност, то тези проценти рядко стигат за сериозна рекламна кампания.

 

Какво се прави в този случай

Вариант 1 - най-чест - прави се основно реклама на издателството - Издателство еди кое си, пусна нова книга на еди кой си, като надеждите са да има прехвърляне на доверието от утвърдената търговска марка на издателя към новата книга. Това работи естествено само в случая, когато издателството вече е наложило търговска марка, и най-вече - когато не си е позволило да издава слаби книги под тази марка, които да разклатят доверието в нея.

Пример, за жалост само за едната част е червената поредица на Бард - „Избрана световна фантастика". Докато първите години нямаше слаби книги и рекламата беше само - „Излязла е новата книга на Бард", то последните години започнаха да разводняват поредицата и се налага да се рекламира по усърдно.

 

Вариант 2 - инвестира се в автора. Ако издателството прецени, че авторът има потенциал да създаде няколко последователни касови книги /или ако вече ги е създал и ги представи представи пред издателството/, то обикновено се инвестира по-голяма сума за популяризиране на автора, която не се „избива" от първия продаден тираж, а се разпределя между следващите няколко. Това естествено може да си го позволи само издателство с достатъчно свободни финанси.

Пример за подобна рекламна кампания е Захари Карабашлиев с неговите „18% сиво". Следващата му книга  се рекламираше така - „Новата книга на Захари Карабашлиев /автор на "18% сиво"/ „Кратка история на самолета" ще бъде представена днес от..."

 

Какво може да се направи за рекламата на един автор, така че неговата книга да е интересна за издателите.

След умирането на периодичния литературен печат, единственото място, където може да се придобие известно е Интернет. Дали работи това - ДА! Примерите на Цефулес, Иван Русланов и много други, които направиха големи продажби на книгите си, капитализирайки известността си в Интернет е достатъчно показателен пример.

Но как работи това, ще разгледаме в следваща тема.

  2012-06-20
Когато гръм удари...  
62. Основни грешки при издаването на книга

Това трябваше да е дългоочакваната статия как се рекламират книги. Но се оказа, че докато стигнем до нея, се налага да се обяснят множество грешки при оформяне на книгата, допускани от авторите.

Тук, естествено, имаме предвид книги предназначени за  продажба в книжарници, а не за раздаване в приятелско-роднинска среда.

Ще приемем, че произведенията в книгата са вече уточнени, избрана е корица и ще акцентираме в/у грешките допускани в цялостното оформление на книгата.

За жалост, всичко описано по-долу е на базата на печалния ни опит от работа с автори.

 

Първа основна грешка: прекалено много лична и биографична информация

Разбира се, ако четете някоя книга на известен класик, с удоволствие бихте изчели кратка негова биография, списък с издадените му книги, може би и някой интересен случай с автора.

Но когато става дума за първи книги, на неизвестни за обществеността автори е голяма грешка да се изпълва задната корица, първите или последни страници с подробна информация за авторите и то от типа - родил се еди къде си, учил в това начално училище, първи стихове прописал еди кога си и прочие, и прочие информация, която може би е интересна на автора, но е безкрайно скучна за всички останали.

Има такъв жанр книги, но те се наричат (авто)биографични. Биографията на Бранислав Нушич ми е настолна книга и чета винаги с удоволствие.

Но не мога да разбера защо трябва да прочета няколко страници текст, в който се обяснява как авторът заминал за... някъде, и там, далече от родната среда, записал плачовете на сърцето си в една тетрадка и сега иска да ги сподели със всички нас.

Това е възможно най-силната антиреклама за една книга. Аз, въпреки развинтеното ми въображение, не мога да измисля по-силна.

Запомнете едно основно правило - книгите се купуват от читателите, не за да се запознаят с вас и с вашите трепети, а за получат удоволствие от потапянето в света на книгата, от поуките от нея и най-вече от оня прекрасен спомен, който остава след прочитането на добра книга. Вероятно има читатели, които купуват определен жанр книги за да следят развитието на българската литература или просто са колекционери и купуват всичко от даден жанр с идеята - това ще се чете някога. Но това са под 1% от купувачите.

Но всички останали купуват книгата, защото им е харесала кратката реклама на гърба на корицата и предчувстват удоволствието от четенето на тази книга.

Повярвайте - читателите не се интересуват от това, как след като сте прочели еди коя си книга сте казали - „ама аз мога да напиша по-добра" и евентуално сте я написали. Напротив, те много повече се интересуват  от това, дали след като на 25 страница той я е целунал на вратата, а на 32 и е поднесъл кафе в леглото, как ще се развие връзката им.

Естествено, всички горни съвети важат, когато книгата е ориентирана към пазара и трябва да привлече купувачи, а не е представителна за автора, чрез която той се мъчи да привлече вниманието на маститите автори и критиката. Там действат други правила.

Но във всички останали случаи - разкарайте си снимката от задната корица, заедно с цялата биографична информация и благодарностите към мама, тате и цялата рода, която ви прави баници сутрин, откакто и прочетохте първото си стихотворение.

Напишете кратък рекламен текст /как се пише това, ще разгледаме в следващи статии/, който ще накара преситеният купувач да спре погледа на книгата ви, да я разгледа и евентуално да си я купи.

Запомнете - читателят няма никаква емоционална връзка с вас, той не се вълнува от вашите мисли и чувства, докато сте писали книгата, нито от това каква част от написаното е плод на личните ви преживявания и доколко се припокривате с главния герой.

Читателят се интересува само от едно - от удоволствието, което ще изпита прочитайки тази книга.

Затваряйки удовлетворен книгата, може би ще потърси повече информация за вас. Затова единствената лична информация която си заслужава да сложите в книгата е адреса на блога ви или фейсбук страницата ви. Там можете надълго и нашироко да описвате своите чувства и преживявания. Там ще ви четат фенове, не читатели. Какво, нямате такива? Не знаете ли, че който го няма в мрежата, все едно не съществува.

  2012-06-13
Когато гръм удари...  
60. Основни грешки при работата с редактор

Има голяма неяснота сред авторите какво точно прави редакторът и какво да очакват от него. Това създава множество проблеми, разминавания в очакванията и най-вече взаимни обвинения за несвършена работа.

Затова ще се постарая да опиша няколко от най-често срещаните грешки при работа с редактор.

 

     1. Редакторът не е коректор.

Въпреки, че в процеса на работа се оправят голяма част от граматичните грешки в текста, основната задача на редактора не е корекцията на грешки. Затова е абсолютно неправилна нагласата - „Искам редактор, но една буква да не ми е пипнал, там да оправи най-много запетайките!"

 

      2. Редакторът не е цензор.

Никой няма право да внася на своя глава поправки в текста ви /изключая поправките на правописа/.  Това беше практика в нетолкова отдавна отминалия соц, където ти си даваш произведението за публикуване, а накрая само името ти е останало непроменено. Това, за жалост, продължават да го практикуват много хора, получили образованието си по онова време.

Редакторът има за задача да покаже къде има проблеми в текста, да предложи вариант за отстраняването, но задачата да промени текста  е единствено на автора. Дори и да е очевадно, че вариантът предложен от редактора е по-добър, крайното решение принадлежи на автора.

 

      3. Редакторът не е съавтор.

Честа грешка, започнала да се превръща все по-често в правило,  е да се хвърли текста на редактора с думите - „Аз тук написах нещо, ти го оправи да стане бестселър!".

Съществува  такава ниша на съавтори, които помагат, обикновено на големи имена, да напишат своите, най-често автобиографични, книги. Но това няма нищо общо с редакторската работа върху един готов текст.

 

      4. Редакторът не е учител.

Често, при редакцията на един текст се установяват липса на основни литературни и психологически знания на  автора.   И въпреки, че усвояването им е важно за правилното развитие на текста, не е работа на редактора да ви обучава в писането на диалог, развитието на герои  и прочие, и прочие. За целта съществуват множество книги и курсове по творческо писане. Не можете да очаквате за стойността на един редакторски хонорар да получите пълен курс на обучение.

  

      5. Редакторът не пише предговори.

Това е поредната останала от соцвремето практика. За  това голяма част от авторите искат „известно име" за редактор, очаквайки той да напише сериозен предговор на книгата и „да ви отвори широко литературните врати". Да, това се прави, но само когато текстът е на достатъчно високо ниво. Не можете да искате, примерно, Евтим Евтимов за редактор, а да пишете в някакъв „модерен" вариант на свободен стих, неспазвайки нито рима, нито ритъм. Надали име от такъв ранг би се захванало да работи с вас върху подобен текст, независимо от хонорара.

 

      6. Редакторът не пише анализи /рецензии/.

Много от авторите очакват да получат от редактора, освен всичко останало, и един подобрен анализ на книгата си, с посочени плюсове, минуси, най-често допускани грешки и прочие и прочие.  Това принципно се предлага като услуга, но не е част от редакционния процес и е много скъпа услуга, тъй като изисква много време и труд.

В тоя смисъл и не очаквайте, че ако разпратите книгата си на десетина известни имена, те веднага ще седнат и ще ви направят задълбочен анализ на текста. Че е скъп и времеемък  процес, вече пояснихме. Но подобен анализ изисква и отделяне на съответното време от страна на авторите, размишлявайки върху написаното, а не само махвайки с ръка - „тия нищо не разбират".

 

      Какво всъщност прави редакторът?

Редакторът получава от вас готовия текст, прочита го като първи, неангажиран емоционално със съдържанието му читател, показва ви слабите му места, предлага преработка на текста тук и там, поправя разбъркания словоред  и работи заедно с вас, докато текстът придобие вид, който удовлетворява и двама ви.

  2012-06-06
Когато гръм удари...  
56. За кого пишат авторите?

Този невинен и прост,  на пръв прочит, въпрос много ясно разкрива настройките на авторите.

Според отговорите могат да се разделят на няколко големи групи.

Първата група е на отявлените графомани. Те пишат за човечеството, за бъдещите поколения, които ще ги оценят! Тях изобщо не си струва да ги обсъждаме.

Основната група автори, колкото и странно да звучи пишат за себе си. При тях авторът и лирическия герой са органически свързани. Те използват творчеството като арт терапия, като начин да прехвърлят проблемите си върху белия лист, с надеждата че веднъж записани решението ще се намери само. Това са близо 80% от авторите. Такъв, да си призная с ръка на сърцето, съм и аз в художествените си текстове.

Всичко написано е в опит да изкараш болката от себе си и да я споделиш с другите. Понякога от това се получава добро литературно произведение, по-често не се получава нищо. Важното в тия произведения е, че си ги написал. Именно затова повечето автори са много сложни с редактирането на произведенията. Нито виждат как могат да ги подобрят, нито виждат защо да го правят - то нали всичко е казано (и всяко пипане на думите реже направо в сърцето ми, добавят по-чувствителните).

Има една междинна група, сечение със следващата, които съумяват да погледнат произведенията си в по-обширен план и да създадат от собствените си болки, произведения в които може да се открие /припознае/ всеки и да намери, ако не решение на проблемите си, то поне споделена емоция. Голяма част от съвремените ни поети са така Те съумяват да претпврят собствените си преживявания, в литературни произведения които вълнуват всеки.

Последната група е най-малка, но реално тя прави литературата. Това е групата на писателите. При тях литературния герой и автора са тотално разделени и освен ползването на някои свои спомени и преживявания, най-често няма, а и не трябва да има нещо общо. Тези автори работят писатели. Те пишат текстове за читателите, без да преживяват емоционални събитията, които описват. Като всяка друга работа и тяхната изисква предварителна подготовка, проучване на проблемите, на фактологията, изследване на потребителското търсене и всички останали подробности, необходими за да се създаде продукт за пазара.

Тези хора пишат основно за пари /те живеят от това/ и естествено и за слава /не познавам сериозен автор, който да не е поне малко суетен/.

За издателите не пише никой. Те не са краен /терминиращ/ елемент в етапа на книгоиздаването. Да напишеш книга, която евентуално би се харесала на издателя е точно както да напишеш стихотворение, което би се харесало на журито на конкурса - действа за момента, но е безсмислено в по-нататъшен период.

Имате това "изпонапредвид" когато пишете книги. Читателите купуват книгите, за да намерят в тях себе си или проблемите си. Те не се интересуват от дълги предговори, в които някой ви хвали, от животоописанието ви, или от това какво сте завършили и на кой ъгъл сте срещнали любовта.

Вземате предвид тези подробности, за да не се окаже, че освен пишете за себе си и издавате книги, които сами вие бихте чели!

  2012-05-29
Когато гръм удари...  
52. Буквите: Единадесет години по-рано...

                                                                                „Беше отдавна, но си спомням до днес"

 

Всъщност почти дванадесет. Лятото на 2000-та година се разбра, че орташкия ни проект с Георги Чобанов от Литернет няма да стане. Изобщо орташките неща в литературата не вървят, накрая все някой е прецакан. В случая стана така, че аз се оказах задължен да изпълнявам цял проект, без да имам първоначално идеята за това. Проектът не стана, както ми се искаше, но роди идеята за Буквите.

Някъде по това време вдигнаха границата на авторските права от 50 на 70 години и Словото умря като проект - все пак литературата ни не е толкова стара.

Единственият сайт, който публикуваше съвременна поезия, по това време, беше Велкия /отдавна заминал в небитието проект/. Повярвал на надписите в него, с много притеснения изпратих едно мое стихотворение - „Самотен път". Отговорът от сайта беше силно неприятен и ме доведе до идеята, че ако искам да има къде да публикувам  - не само аз, а и други, трябва сам да си го направя.

Около новогодишните празници попаднах на Стихи.ру и идеята за Буквите започна да се изяснява.

По това време все пак имах някакъв опит със сайтове и започнах да мисля нещата с перспектива. Като за начало трябваше да се избере име. За жалост, тъй като на руски думите са същите, братята руснаци бяха обрали всички удобни домейни и poezia, proza, literatura и тнт. Беше много мислене, тъй като името трябваше хем да е лесно за изписване /да няма любимите ни славянски букви ш, ч, ъ, я и други, които се пишат по много начини на латиница/, хем звучащо авторитетно, като истинска търговска марка.

След много брейнстоминги из българските канали на IRC, Доний Донев стана кръстник на сайта, като предложи името Букви. Всъщност стана двоен кръстник, защото домейна bukvi.com отпадна, та се наложи да го пререгистрираме като BUKVITE.   Така си и остана. След това всички сайтове, които се нароиха от нашия си запазиха членуването - Хулите, Бунтарите... и други. По това можете лесно да ги познаете.

Другото освен името беше и логото. Беше ясно, че  сайтът се явява една връзка между старите книги и съвременните електронни книги. Затова логото беше ясно  - пергамент и бранда със старобългарски шрифт. Оказа се, че всички налични тогава български шрифтове, имитиращи старобългарски, са някаква свободна интерпретация на авторите им и спасение намерихме пак при братята руси, където шрифтът Ермак, наречен на откривателя на Сибир /волжки българин/ се оказа най-точен. Когато пуснах пробното лого в нета, получих първия си СМС с поздравления от Щатите.

Вече имахме име и лого, но до изграждането на сайта имаше ужасно много работа. Поучен от проблемите със Словото, аз исках да направя сайт, който е напълно автоматичен - т.е потребителят си прави всичко сам, няма нужда от намеса на редактори и администратори. Тази политика се спазва и до днес и успешно ни развързва ръцете да разработваме другите си инициативи, а не си губим времето да пускаме всяко произведение поотделно, да не говорим за редакциите, подреждането в цикли и прочие.

За целта обаче се изискваше да науча спешно PHP и MySQL, неща за които само бях чувал. Купих си една дебела книга и започнах по изпитания метод на пробата и грешката. Да не говорим, че си бях намерил една тестерка, която имаше желание да има какви ли не функции в този сайт. Тогава я псувах, но сега съм и благодарен. Благодаря ти Боряна, голяма част от тези функции все още ги няма по подобните сайтове.

Базирайки се пак на опита от Словото, бях наясно, че тази работа не мога да я развивам без екип. Тогава се бяхме сдушили разни хора в IRC и почнах да вербувам екип. Естествено обещанията бяха много, работата малко, но самото усещане, че работиш в среда на единомишленици беше велико.

За пускова дата на сайта беше определен 24 май. Имам горчивия опит от Словото, което пуснахме в средата на юли и никога не можахме да му отразим рождения ден като хората. 24 май беше добра дата за журналистите да вземат интервюта. И действително първите години дадохме много интервюта около тази дата.

Започнахме, както се започва. Напълних сайта с мои произведения и с подбрани неща, на подбрани приятели. Номер едно беше, както можеше да се очаква „Самотен път". Още на следващия ден имаше регистрирани автори, които не познавах, а някъде към есента сайтът беше станал повече от сериозен. Тъкмо да спечелим награда в един от първите конкурси „БГ сайт", от хостинга спряха сайта два дни преди гласуването, защото аз бях останал безработен и нямаше кой да го плати.

После се намери една добра душа, която го качи при себе си, покрай сайта си намерих и работа, а после той самия ми стана основен бизнес и ужасно много интересни истории, които тази година най-сетне ще събера в книга.

Някъде към 2002 забравих уроците и пак си потърсих ортаци... Това е дълга история, която роди сегашното положение в литературните сайтове.

  2012-05-24
Когато гръм удари...  
49. Читателски награди „Книга за теб" - защо не се получиха?

Искам първо да изкажа голямото си уважение към Христо Блажев и Александър Кръстев за всичко което правят и като сайтове, блогове, книжарници и най-вече с позиция.

Затова е и този, чисто професионален, анализ на учредените от тях Читателски награди „Книга за теб".  Надявам се да няма сериозни последствия, освен стандартното разприятеляване, блокиране и прочие емоционални реакции ;)

Накратко за наградите: Награди „Книга за теб" е проект от читатели за читатели - единствените награди, които не се връчват по някакви неясни критически причини, нито по задкулисни договорки, а честно и открито - от гласуване на четящата публика в интернет и жури от книжни блогъри, всеки от които обосновава своя избор.

Ще започна отдалече. Преди 11 години създадох „Буквите" точно с подобна идея - как авторите ще публикуват своите произведения /тогава нямаше възможност никъде другаде/, как ще получават адекватна критика, а чрез системата за гласуване ще може да се подбира сеното от плявата. За жалост много бързо се сблъсках с „приятелските групички", с масираното гласуване, както и контрагласуване с отрицателни оценки /добре, че тук няма такава възможност/. И въпреки неколкократното усложняване на сигурността на гласуването, в един момент се отказа, че не можем да надвием фантазията на кандидатите за слава. Не знам кой е писал софтуера за гласуване на втория етап, но той е тотално незащитен. И изобщо не говоря за дреболии, като гласувания с различни браузери, триене на кукички и прочие. Надали на някой от организаторите им е хрумнало, че може да се отвори многократно екрана за гласуване и след това да се гласува на всички отворени екрани. А това са много дребни хитрини от огромния арсенал.

Затова, когато през 2010 година организирахме конкурса „Търся издател", гласуването беше през специална фейсбук апликация, с фейсбук акаунт. И пак имаше многобройни опити за пробиви на системата (не мога да не спомена една майка от Стара Загора, която беше регистрирала 800 фалшиви акаунти, за да подпомогне дъщеря си). Това наложи проверка на акаунтите на гласувалите за победителите и доста сложни действия по определянето им.

 

Защо конкурсът не изпълни първоначалните цели на организаторите?

На първо място заради липсата на заинтересуваност в читателите да гласуват. Организаторите, с право, се гордеят, че това са независими награди и зад тях не стои никой. Но това и до голяма степен е и минус - от тези награди нищо не зависи.

Утре, ако сложа надпис на корицата - „Книгата е спечелила първа награда в раздел български художествени книги" това няма да доведе до увеличаване на продажбите извън книжарница „Книга за теб". Затова остана единствено смисъл от гласуване на принципа - „да подкрепим другарче". Това си личи много ясно по броя гласове в различните категории. Докато в категориите издателство и българска художествена книга имаме 800-1000 гласа за една седмица, то в неинтересните категории имам малко гласове  - чуждестранна нехудожествена (110), детска (283) и прочие.

Силно си пролича и разликата между поименното и анонимното гласуване. При гласуването във Фейсбук, когато се виждаше кой как гласува, гласовете определено бяха по-малко.

 

Защо смятам, че конкурсът не изпълнява първоначалните си цели?

Защото в повечето категории, от предложените номинации от журито не остана почти нищо. Което е много жалко, защото си личи че са положили много труд.

 

Защо участвахме?

Не, за да спечелим, въпреки че вероятно Иван Русланов има и тази цел. Така организираното двустепенно гласуване е идеална рекламна площадка. За предложената от нас книга научиха много хора извън аудиторията ни (която никак не е малка). Допълнителен бонус беше, че книгата се конкурира с „Завладей българките" на Адриан Лазаровски и изравнените сили повишиха допълнително интереса. Крайният резултат няма никакво значение, рекламната цел е постигната.

 

Защо се отказваме тогава?

Защото всичко това загуби смисъл. Реално в категория „Българска художествена книга" се състезават само нашите две книги. В последните няколко дни за останалите 4 книги, не е постъпил нито един глас (или поне са пренебрежимо малко, сравнено с общия брой гласували). Това не води до никъде. Както казах - в случая крайния резултат няма значение (освен за нечие Его). По-лошото е, не само че с Адриан сме приятели от близо 10 години и аз от години хваля маркетинговите му подходи, а че реално това е една обща агитка. Огромна част от гласувалите са приятели (и почитатели) и на двамата автори.

Явно не сме дорасли още за такива награди. Явно народопсихологията ни е такава. Може би затова и в България не съществува качествена критика. Някак си не изпитваме желание да си изразим мнението и най-вече  - да го защитим.

 

След всичко това вече Ви е ясно - времето за Феърплей мина. "А la guerre comme a la guerre" (на война, като на война). В момента се броят приятели - нашите срещу вашите. Покажете, че Буквите сме голяма сила, гласувайте за романа "Черният ангел: Раждането на един от нас" на Иван Русланов . Гласувайте на този линк: http://www.nagradi-knigazateb.info/balgarska-hudojestvena/

 

  2012-05-16
Когато гръм удари...  
47. Книгоиздаване за начинаещи: Телета и салами

Книгоиздаването е удивително прост процес, който обаче е съставен от множество подпроцеси извършвани от различни хора. Основните проблеми в него идват от представите на участниците, че тяхната част е най-важната.

Ще се постарая с няколко думи да изясня простотата на процеса. Той накратко може да се раздели на две основни части - отглеждане на телета и правенето им на салами.

И двете части изискват доста  подготовка, ресурси, знания и не на последно място - усилна работа.

В най-общия случай проблемите идват от следното. Авторът води телета и си мисли, че щом ги е отгледал, задължително трябва да му ги купят, защото... той какво да ги прави. От друга страна в магазина купуват салами, не телета и издателят се хваща за главата, защото първо за саламите дето може да продаде е договорил телета, второ тия телета не ги знае какви са, става ли им местото, дали авторът догодина пак ще гледа телета или ще реши, че е много сложна работа и ще гледа патици и прочие...

Останалото е ясно и няма нужда за пореден път да обяснявам до болка познати неща.

Най-общо категориите автори са три.

Едните са професионалисти: Цяла година отглеждат телета. Избират е внимателно породата, проучват какво месо точно се търси и от какъв тип, хранят ги е с подбрани смески, пасат ги свободно по поляните и изобщо  си вършат много добре работата и есента имат стадо чудесни телета, с червеникъв косъм, с завити рога и всички необходими белези. За тия автори /мога да ги изброя поименно/, се бият всички издатели. Тях можете да ги видите по всички медии, да промотират яко саламите направени от техните телета.

Другата група правят салами от „контролиран регион". Телета им пасат само на известни поляни, всички в района ги познават и те лесно си продават саламите на тях. Повечето ползват издателите само като фабрика и технология за производство на салами и сами си поемат и маркетинга и разпространението.

За жалост най-голяма е третата група автори. Тя е отгледала телета, в повечето случаи случайно, защото и се правело, без да спазва всякакви технологии, без да има идея какво точно гледа и кой ще го търси това месо...

Но  всички са убедени, че щом ги има тези телета, задължително някой трябва да вложи пари в тях и да ги направи на салами!
„Имам едни телета тук... искам да станат на салами, но не ми се плаща за това и не ми се занимава с останалото..."

П.С. Това е последната колонка по темата. Очаквайте наесен „Пътят до книгата".
Стига съм издавал само стихосбирки!

  2012-05-09
Когато гръм удари...  
45. Кратък икономически наръчник за автори

Понеже днес трябваше да го обясня поне десет пъти, ще публикувам направо наръчник на младия автор.

Производството на една книга от ръкопис от търговски продукт има много разходи. Тези разходи някой трябва да ги плати. Има три варианта за това:

1. Читателят - това е най-желаният и естествен вариант. Издателството влага пари, издава книга, тя се продава за 3-4-5 месеца, издателството брои пачки и... ги харчи за следваща книга. В общи линии, издателствата търсят точно такива книги, затова малко от тях работят с български автори.

2. Държавни и/или подобни фондове. Да, не всички книги са пазарни (разбирай кръв и секс най-общо), а културата на една нация трябва да се развива. Затова има обособени държавни фондове - Програма "Помощ за книгата"примерно, или подобни фондове на различни фондации, които имат за цел да поддръжат сериозното литературно равнище в България. Ако сте наистина заинтересовани - ще ги намерите.

3. Вие самите, приятели, съмишленици и евентуално спонсори, които можете да убедите, че тази книга си струва.

Да, приемаме, че в държавните фондове е пълна корупция и шуробаджанащина и естествено, вие, като млад и неизвестен автор, не можете да пробиете там, но тогава организирайте по някакъв начин хората около себе си, за да ги убедите, че книгата ви си струва да види бял свят в/у хартия.

От това, че сте написали някакъв текст и/или сте сглобили десетина стихотворения в една папка абсолютно не следва зависимостта, че някой е длъжен да ви издаде. Още повече, ако на всеки шест месеца се мъчите да издавате книга.

Ако сте издали преди шест месеца книга, то в момента има два варианта - продали сте вече всички (или поне достатъчно количество) и имате пари (вие или издателят ви - все някой е прибрал парите) да финансирате следваща книга, или никой не ви купува сериозно и затова явно няма причина да очаквате, че някой ще вложи пари

  2012-05-02
Когато гръм удари...  
39. Отвъд сайтовете: Заглавието

Понеже ми казаха, че съм пишел дълги колонки и трябвало да си водят записки, този път ще съм безпределно кратък.

 

Интернет промени тотално начина на възприемане на произведения!

Ако отворим един вестник, с цяла страница напечатани стихотворения, то погледът ни се забива в тялото на някое от тях, в някой ред, който ни е харесал. В следствие на това изчитаме стихотворението, потърсваме и името на автора и прочие, и е напълно възможно дори и да не забележим заглавието.

В Интернет, особено в социалните мрежи, заглавието е всичко. Живеем в свят на списъци и линкове. Това, което 90% от хората забелязват търсейки произведения в литературните сайтове или Фейсбук е ЗАГЛАВИЕТО на произведението и може би първия куплет /в зависимост от възможностите на софтуера/. И от това, те трябва да преценят дали да отворят и прочетат това произведение или не. Не забравяйте  -  хората нямат време да четат всички. Средното време на повечето потребители в литературните сайтове /общо за всички/ е не повече от час дневно. Ако не броим тези, които скучаят по цял ден зад бюрото и ровят из нета, за повечето „третите осем часа“ /осем часа сън, осем часа работа/ са всъщност основно загубено време и нерви в придвижване и пазаруване.

Затова, пишете силни заглавия! Знам, че е трудно. Измислянето на рекламен девиз /слоган/ е една от най-трудните части в рекламната стратегия.

Давам пример от собствен опит. Бях пуснал в един сайт, в който не бях познат, стихотворение със заглавие „Мъжете сме идиоти“. Стихотворението после стана основно на втората ми стихосбирка и го познавате по друго име, но под това събра няколко хиляди четения, над 100 коментара и като цяло потвърди мнението, заложено в заглавието.

Ще дам и обратния пример – поне половината стихотворения, изпратени за конкурса „Жени и вино“, носят едноименното заглавие. Познайте какъв зор е докато ги оценим, а и при обявяване на наградите.

Как да пишете впечатляващи заглавия, дали може да слагате в тях изрази и идеи, които реално ги няма в произведението и други подобни ще ви отговори науката „маркетинг и реклама“.

Само не изпадайте в положението на оня известен поет, наобиколил последно време всички сайтове, който ни писа че – „бестселърджийството не ме влече. Аз предпочитам един Платон пред телевизия, големи тиражи и пр. Аз съм поет, а не естрадна певица.“

Да, възможно е и да е така, писането е творчески процес между автора  и листа, но тази поредица от колонки определено не е за клуб „Докато готвя и пиша‘. Пробиването, придобиването на известност, задържането ѝ изисква доста усилия и ако не сте готови за тях, изобщо не опитвайте. Или си потърсете помощ. Така оплюваните последно време литературни агенти, издатели и „всякаква друга, смучеща кръвта на авторите, сволоч“, имат за задача точно това – да помогнат вашите произведения да стигнат до читателите.

Всъщност това е и една от задачите на клуб „Буквите“.

 

  2012-02-28
Когато гръм удари...  
37. Отвъд сайтовете: Въведение

                                                                                                „Бройката не те прави мъж..."

 

Има два начина на земеделие - екстензивен и интензивен. Като изключим сложните термини, става дума за следното - по-неопитните фермери използват една и съща земя, за да садят едни и същи култури на нея в продължение на години. След 10-15 години минералите в земята свършват и тя се изтощава. Тогава тия пишман фермери се местят на нова земя и ... правят същото.

Голяма част от авторите правят това - залагат на количество с тайната надежда, че то ще се превърне в качество. И след като читателите в даден сайт се уморят да четат сравнително еднообразните им творби, a четенията и коментарите спаднат, те правят най-правилното, според  тях, нещо. Не, не  сменят темите, формата, не започват нов цикъл. Махват с ръка - казват си - те тия тук не ме оценяват и отиват в следващия сайт. Там действието се повтаря.

Това не са единични случаи. И това не са графомани. Повечето от тези автори пишат на добро ниво и си го знаят. Проблемът при тях е, че имат нужда от овациите на читателите. Както би казал психологът  - тяхното огледало на емоциите е външно. Те се оглеждат не в себе си, а в хората. Мога да изброя много такива имена, повечето от тях добри автори, легенди из сайтовете, които в момента никой не помни. Имаше един период 2003-4 година, когато всеки ден изникваха нови литературни сайтове и форуми. Тогава ключовата дума, по която ги следяхме бяха имената на няколко автора. Те обикаляха като цветарки навсякъде, а ние им търсехме никовете в Гугъл  и така намирахме нови сайтове.

Отварям една голяма скоба  - арттерапията е нещо много добро. Изкарването на стреса и отрицателните емоции, споделянето върху белия  лист са положителни неща. Особено, ако нямаш близка компания в реалния живот, с която да споделяш тези неща. Една от причините да създам Буквите, беше да дам аудитория на такива хора.

Но, затварям скобата, в тези колонки говорим за хората, които гледат сериозно на творчеството си. Няма по-бърз и сигурен начин да се самоубиете като автор.

Връзката между лирически герой и автор /особено в поезията/ е много силна. Основният проблем на повечето автори е, че около тях рядко се случва нещо различно и ако не пишат за природни картини или социални явления,  обикновено произведенията им са все на една тема - колко са нещастни и как никой не ги разбира, перифразирано по различни начини.

За тупиците /застоите/ в творчеството е писано много и не е точно тема на колонката. Темата е разумната употреба на произведенията. Както е оня известен грузински тост - "да пием за жените, които знаят къде, какво и на кого да дават."

Интернет дава голяма свобода на авторите. Такава, каквато периодичният печат никога не е давал. Още повече - в интернет има много голяма яснота на разпределението на потребителите. Казано научно - има добре таргетирани общности. Когато публикувате в "Литературен вестник", да речем, не е ясно кой точно ще ви чете. Но когато публикувате във фейсбук група - „Докато готвя, чета и плача" е ясно, че няма да ги впечатлите с игри с формата на стиха, а с цикъл стихове на уморения, преживял много мъж, който не се е предал пред всички превратности на съдбата и обичащ много жена си, независимо,  че са разделени от жестоките житейски съдбини.

Друг е въпросът - за какво ви е да пишете там? Да, ще получите хиляда лайка на произведението и 100 коментара  „Дръж се, с теб сме!", но от друга страна ще ви се налага да пишете не това, което ви се иска, а това, което харесват хората.

Всъщност, това е един от начините да се издържа човек от писане. Много автори пишат текстове за песни, пишат статии за вестници и списания, и прочие неща, спазвайки много ясни пазарни принципни в писането си, обусловени от очакванията на читателите.  /Принципно има жесток шаблон при писането на текстове за песни, особено чалга, не само лесната ритмика, кратките думи, запеваемостта, темите които вълнуват хората - „Тирбушона врътка, врътка".../

Превръщането на хобито в професия не е лесно, но за това ще пишем в следващите колонки.

Ще резюмирам темата така:

Преценете за себе си, защо пишете. „Да кажа на хората" е много общо и неработещо.

Преценете докъде искате да стигнете, какво гоните с писането си - издаване на продаваеми книги, оценяване в професионалните кръгове, любовта на читателите, усещането  „че съм разбран"  и... всеки има свои причини да пише. Важното е да знаете къде искате да стигнете и да си направите план какви са стъпките до това.

И най-важното - това е отборна игра. Колкото и добре да пишете, колкото и почитатели да имате, за да стане срещата им с вас, има едни скучни дейности, като наемане на зала, канене на хора, организации на озвучаване, сценарий и хиляди дреболии, много над достойнството на един творец. Както ми казаха миналото лято - „то много добре да идвам на премиери в София - залата наета, хората поканени, аз само автографи давам".

Ръководствата на сайтовете  и на издателствата, а и изобщо всички арт мениджъри, много мразят прелитащите пеперудки. Всеки издател ще се замисли, като види, че книгите ви са издадени всяка от различно издателство. Всички търсят някаква дългосрочна работа - да, ще поработя с този автор, ще му оправя стила, ще го лансирам, ще преглътна загубите от първа книга, с надеждата да избия от следващите.

И след всяка поредна пеперудка преставаш да мислиш за новоизгряващи звезди и започваш да търси по-сериозно гледащи на работата си.

  2012-02-22
Когато гръм удари...  
18. Професия Писател - част първа: Оформление на текст

Започваме нова поредица, която има за цел да помогне на авторите да си изградят професионална визия и представяне. /Приемаме, че да пишат вече са се научили/.

Поредицата вероятно ще е скучна за членовете на групи от рода "Чета поезия, докато готвя" и други подобни.

Както казах на последната сбирка на клуб "Буквите" - първо определете дали искате да се занимавате професионално с писане - т.е дали искате да издавате /и продавате книги/ или повече ви блазни да събирате овации "ох и ах" по литературни сайтове и групи.

/И в двете няма нищо лошо, просто начините на действие са различни/.

Смятах да започна поредицата с писане на представяне, но се оказа че трябва да се започне с нещо много по-елементарно:

 

      Част първа:
      Оформление на текст:

 

Не смятах, че има нужда от тази тема, още повече че тези неща са известни. Аз лично работя над 25 години с компютри и не помня някой да ме е учил конкретно. Но наблюдавайки подадените текстове в сайта и най-вече текстовете за Аламанаха, явно тази лекция е належаща.

На първо място  - най-забелязващият се проблем - неправилното използване на интервалите!

Нямам представа колко пъти сме обяснявали, че интервалите се слагат след, а не преди препинателните знаци /изключение прави само тирето/. След точка задължително се слага интервал, както и след тирето за пряка реч.

Не махвайте с ръка - какво толкова, то текста е важен. Няма нищо, което да дразни повече погледа и да отказва читателя в първите няколко реда.

Друг проблем с интервалите е използването им за подравняване на текст. Това явно са остатъци от машинописните умения, но създават невероятни проблеми, когато такъв текст започва да се обработва за издаване.

Запомнете няколко елементарни неща:

- Центриране на заглавие се извършва със съответния инструмент за това

- Отстъпът на първи ред се прави не с интервали, не с табулатори или с каквото друго ви изглежда добре, а с опциите на параграфа.

- Може някога и да е изглеждало красиво заглавие, в което буквите са разделени с интервали, но в момента има много други начини за това, и всички тези интервали, които така щедро слагате, се налага да се махат един по един при обработката на текста.

Ето какви параметри трябва да има един параграф. По подразбиране не са такива, все пак програмата е американска, а там имат други представи.

 

 

Част от стойностите са препоръчителни, но обърнете внимание на двете подчертани

First line е отстъпът на първи ред. При оформление на книги /зависи най-вече от ширината на страницата/ се използват различни стойности, но за нормална страница А4 стойността от 1.25 см се е превърнала в стандарт.

Spacing After - това е оная прословута стойност, която прави произведенията ви през ред /особено стихотворенията/ и предизвиква проблеми във всички сайтове. По подразбиране е заложена на 10. Винаги я залагайте на 0 и няма да имате проблеми.

 

Ударено И

Това по скоро е проблем на книгоиздаването. В 99% от случаите е добре да използвате или Й или ѝ (буквата я има във фонетичната подредба на клавиатурата на мястото на главно ь). Не се мъчете да поставяте ѝ чрез някакви сложни комбинации (Alt+062, примерно). Така само ще затрудните последващото обработване на текстовете ви.

 

      Шрифт и големина

Тук също има различни мнения. Някога, с цел икономия на хартия при печат, се печаташе на 10  пункта. Но с падането на стойността на копието и най-вече с прогресиращото „окьоровяване" на читателите, 12 пункта се превърнаха в стандарт.

Дали шрифтът трябва да бъде Ariel или Times New Roman е въпрос на предпочитания. Принципно серифни шрифтове като Times New Roman са правени за дълги текстове, тъй като имат специфични мустачета /серифи/ които водят погледа от буква към буква, но това не е задължителен стандарт.

В никакъв случай не използвайте за тяло на текст друг шрифт освен тези двата или техните производни.  Характерна грешка на начинаещите автори /особено поетите/ е да искат възможно най-изчанчени шрифтове, надявайки се по този начин да привлекат вниманието в/у произведенията си. Това рядко се получава, по-скоро става обратното - такива шрифтове се четат по-трудно, окото се уморява по-бързо, а и създават доста проблеми на хората с проблеми в зрението. Наскоро ми споделиха, че ако носите контактни лещи, всякакви наклонени шрифтове се четат трудно. Не се поддавайте на манията - „ама с тоя шрифт текста много ми простее". Тези шрифтове са на векове и са мислени и доработвани за удобство на четенето.

Ако не вярвате - погледнете все пак някой вестник. Въпреки, че точно там се използват всякакви методи за привличане на погледа, нито един вестник не си позволява да използва шрифт извън стандартните.

Това важи и за любимите на много хора удебелени и оцветени прози. Няма никакъв смисъл, освен проява на ексцентричност, да публикувате текста си болдиран /удебелен/ и оцветен в синьо или друг цвят. Това, както нeколкократно посочихме, създава само проблеми при четенето и не носи нищо друго, освен вреда на текстовете.

  2012-02-18
Когато гръм удари...  
35. И твой единствен син, Българийо!

 

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

  2012-02-18
Когато гръм удари...  
29. Как да публикуваме текстове в Интернет

Днес е ден на национален траур и затова ще пусна една по-кротка колонка.

Публикуването в интернет, особено на по-дълги текстове, има доста особености, най-вече защото когато е мислен стандарта в средата на 90-те, не са се очаквали такива публикации.

Примерите са насочени основно към Буквите, но важат и за много други места, тъй като нещата да еднакви, а и редакторът, който се използва е почти същият.

Първо и основно правило: Не се мъчете да форматирате произведенията в Microsoft Word. Колкото и редакторите да изглеждат като него /а това е направено за удобство на авторите, свикнали с интерфейса на Уърда/, реално нещата нямат нищо общо.

Уърд е много мощна програма за оформяне на текст, има много възможности, но нейната крайна цел е да създаде текст, годен за отпечатване на принтер. За целта вкарва множество допълнителни кодове и информация, които не се виждат, докато четете текста в него, но се появяват, когато копирате текста във формата за публикуване.

Затова често се получава несъответствие между написаното в Уърд и излязлото в Интернет, трудности при форматирането или излизане на допълнителни символи от типа:

<p><!--[if gte mso 9]><xml> <w:WordDocument> <w:View>Normal</w:View> <w:Zoom>0</w:Zoom> <w:HyphenationZone>21</w:HyphenationZone> <w:PunctuationKerning /> <w:ValidateAgainstSchemas /> <w:SaveIfXMLInvalid>false</w:SaveIfXMLInvalid> <w:IgnoreMixedContent>false</w:IgnoreMixedContent> <w:AlwaysShowPlaceholderText>false</w:AlwaysShowPlaceholderText> <w:Compatibility> <w:BreakWrappedTables /> <w:SnapToGridInCell /> <w:WrapTextWithPunct /> <w:UseAsianBreakRules /> <w:DontGrowAutofit /> </w:Compatibility> <w:BrowserLevel>MicrosoftInternetExplorer4</w:BrowserLevel> </w:WordDocument> </xml><![endif]--><!--[if gte mso 9]><xml> <w:LatentStyles DefLockedState="false" LatentStyleCount="156"> </w:LatentStyles> </xml><![endif]--><!--[if gte mso 10]> <mce:style><!   /* Style Definitions */  table.MsoNormalTable                 {mso-style-name:"Table Normal";          mso-tstyle-rowband-size:0;       mso-tstyle-colband-size:0;         mso-style-noshow:yes;     mso-style-parent:"";     mso-padding-alt:0in 5.4pt 0in 5.4pt;       mso-para-margin:0in;   mso-para-margin-bottom:.0001pt;              mso-pagination:widow-orphan;              font-size:10.0pt;              font-family:"Times New Roman";                 mso-ansi-language:#0400;          mso-fareast-language:#0400;   mso-bidi-language:#0400;} --> <!--[endif] --><!--[if gte mso 9]><xml> <o:shapedefaults v:ext="edit" spidmax="1026" /> </xml><![endif]--><!--[if gte mso 9]><xml> <o:shapelayout v:ext="edit"> <o:idmap v:ext="edit" data="1" /> </o:shapelayout></xml><![endif]--></p>

За въвеждане на дълги текстове /проза/ препоръчваме да се използва Internet Explorer. Да, той отдавна не е най-добрият браузер и аз не го използвам за нищо друго /основно съм на Google Chrome/, но двата продукта на Майкрософт се разбират добре.

Не използвайте цветове, множество  почернен /болд/ или наклонен/италик/ текст. Те само спират погледа на читателя и затрудняват четенето.  А използването на подобни похвати за привличане на внимание и подчертаване на важността /или драматичността/ на този текст или писане с главни букви, показва само авторова некадърност.

Драматичността на текста трябва да се постига със средствата на литературата, а не на оформлението.

За отстъпа на първи ред сме писали много - не се прави с интервали или с табулация. В повечето сайтове има инсталирани стилове, които да помагат за това. Препоръчваме ви в Буквите да използвате стиловете "Проза" или "Поезия". Те са разработени със подбрана големина на шрифта, отстъпи на първи ред и други важни неща за конкретният вид текст.

Всички тези неща са писани многократно в сайта. Но както вчера ми каза един автор, след многочасова борба с оформлението на текста си: „Аз съм в този сайт за да публикувам, а не да чета!"

  2012-02-08
Когато гръм удари...  
26. Антология „Приятели на Буквите"

                      „Беше отдавна, но си спомням до днес..."

 

Тази мечта започна много отдавна. Беше 1985 г, аз войник в Елхово си купих книгата „Любов - магическа реалност" (съвременна българска любовна лирика).

Признавам си честно - голяма част от имената в книгата не ми говореха нищо. Естествено титаните Фотев, Дамянов и прочие ми бяха познати, но другите бяха напълно непознати.

Нещата с годините се измениха, аз изчетох доста за и от тези автори и малко по-малко се запознах с творчеството им. Тръгнах по пътя на третия братовчед на майка ми - Тодор Колев - и аз станах „Варненско софиянче от Шумен".

Тук, напук на цялото инженерно образование, направих два литературни сайта - първо Словото, а две години след това и Буквите. Започнахме да събираме автори, започнахме да трупаме име, поомесихме се с хората от СБП и изобщо от писателските среди /особено след трите международни писателски срещи/ и малко по-малко се оказа, че не само познавам вече на живо повечето от живите автори в Антологията или децата им, но и повечето ме познават лично, знаят кой съм, а и както се оказа  - доста им е говорено за мен.

След като един ден Камелия Иванова разказваше интересно как синът и разлиствал учебника по литература и коментирал - тоя мама го познава, тоя го познава, а тоя дори и и аз го знам, установихме, че познаваме и сме приятели наистина с много известни имена. Които се възхищават не само на нас двамата, но и на всичко, което прави Фондация „Буквите".

През май 2011, Буквите навършваха своята 10 годишнина и бяхме предвидили много събития. Едно от тях беше Антологията „Приятели на Буквите"  /във всички значения на думата/.

За жалост, малко преди това, майка ми почина и всичко се отложи за... както се оказа, за не чак толкова много време.

Това е първия том на поредицата антологии, които възнамеряваме да издадем. В нея сме събрали приятелите ни поети. Имаме доста приятели прозаици, а и доста чуждестранни автори, които ще бъдат включени в третия том.

 

Кои влязоха в тази антология? 

Изборът беше много сложен. В България качествените автори са много. Приятели сме с повечето от тях, и то точно с тези които горят с поезията, а не просто пишат от куртоазия. Подбрахме тези, не които просто са известни, не с които си разменяме лайкове из Фейса /или черни лалета във Фърмвила/, или просто пием заедно (старо руско определение за приятелство. Избрахме тези, с които мислим еднакво, с които заедно ни боли за състоянието на българската литература и дълго сме обсъждали какво можем да направим, за да променим това /а си с много от тях сме правили и продължаваме да правим/.

 

В този том влязоха 25 имена: Балчо Балчев, Георги Ангелов, Георги Драмбозов, Геновева Цандева, Димитър Милов, Димитър Христов, Доротея Табакова, Ели Видева, Елка Няголова, Живка Митова, Ивайло Балабанов, Ивайло Диманов, Иван Есенски, Иван Ненков, Иван Станев, Камелия Кондова, Красимир Йорданов, Маргарита Петкова, Михаил Белчев, Надя Попова, Петко Братинов, Пламен Киров, Татяня Йотова, Тодор Чонов, Христо Караславов.

 

Кои не влязоха?

Има две групи автори, които много искахме да включим, но нямаше как.
Едната е групата на титаните. Любомир Левчев, Матей Шопкин, Евтим Евтимов, Воймир Асенов и още няколко имена са добри наши приятели, идвали са често на наши събития, ние ходим редовно на техни, често сме сядали заедно на маса... Но преклонението ни пред тях се оказа много голямо и не можахме да се престрашим да им се обадим с молба за включване.

Не можахме да включим, за жалост, и голямата наша приятелка, поетесата Ваня Петкова, която почина преди 2 години.

Другата група на големи поети и приятели са... Буквичките. Много уважаваме и харесваме творчеството на Анелия Гешева, Елица Виденова, Виолета Христова, Гриша Трифонов и много други, които през годините са били активни наши автори.  Те не са само приятели на Буквите, те самите са буквички и ги чувстваме много близки, за да ги сложим зад границата приятели.

 

Каква е целта на тази книга?

Не сме се стремили да правим продаваема антология, макар че при тези имена няма как да не се продава. Ако търсихме продаваемост, можеше да поканим десетина актуални лица от медиите /има ли значение, че не могат да пишат/.

Искаме да създадем една книга, която след време, дори и Буквите, а и българската литература да отплуват след календара на маите, да остане като спомен, че в България е имало качествена поезия.

 

Дали сме успели?

Заповядайте на 13.02.2012, от 18:30 в Social Club в столична библиотека на премиерата на Антология „Приятели на Буквите". Там, от вашите аплодисменти, ще разберем дали сме успели.

 

  2012-02-01
Когато гръм удари...  
23. Професия писател - Размери на книги /формати/. Печатарски коли. Цветни илюстрации

Знаете ли от къде идва ширината на съвременните автомобили?

Отговорът идва от дълбока древност. Ширината на римските каруци се е определяла от ширината на задниците на тогавашните коне. Според ширината на тези каруци римляните са строели пътищата си /да могат да се разминат две каруци/. А римските пътища са станали основата на пътната мрежа в цяла Европа. Минали са хилядолетия, всичко по пътищата се е променило, но ширината зададена от междуосовото разстояние на каруцата си е останала.

Така е и при книгите - съвременните печатарски машини са коренно различни от пресата на Гутенберг, но много неща, най-вече размерите на книгите са останали.

       Как се печатат книги?

Вероятно повечето от вас си мислят, че се печатат на принтер - лист по лист, след това тези листи се лепят или шият и се получава книга. Това не е така.

За по-голяма икономичност и бързина на печата, книгите, а и всичко останало се печата на едни големи листи хартии, които след това се прегъват.

Форматите хартии са много, но основните са два - 84х108 см /формат използван основно за книги/ и 70х100 /за вестници/.

Как от тези големи листи се получава книгата?

Тук трябва да поясним понятието „печатарска кола". Страниците в печатните произведения се отпечатват на лист, от който след сгъване се получава печатна кола. Обикновено печатната кола се състои от 16 страници, но в зависимост от изданието и неговият формат броят им би могъл да варира от 4 до 32.

Затова често се говори, а и пише в издателското каре на гърба на всяка книга, че тази книга е 1/16 или „шестнайсетинка" /както е на жаргон/ от 84/108.

Какво значи това - вземаме един голям лист хартия. Подреждаме страничките както е показано на картината /лице и гръб/. Отпечатваме този лист. Сгъваме го на 4 и получаваме 16 страници с необрязан формат - 21х13,5 см.

 

     Какво е необрязан формат?

Когато се сгъва колата, тя е едно цяло. За да може книгата да се чете страница по страница, а не да я режете като някогашния Държавен вестник, то тя се обрязва от три страни - горе, долу и вдясно. От ляво всички коли са залепени една за друга и там е така нареченото „гръбче" на книгата.

След обрязване се получава така известния книжен формат, в който са повечето книги във вас - 20х13 см.

И пак да се върнем към традициите. Много отдавна няма печатарски машини, които да печатат в този формат, но все пак основните книги се печатат в него. Защо?

Всичко опира до традициите. Някога преди много години като са разработвани библиотеките, които имаме вкъщи, те са мислени за този формат. Книгите, които сме си купували през годините са в този формат и когато се опитаме да сложим други до тях те стърчат настрани и нагоре. И въпреки, че последните години издателите се опитват да наложат нови формати - спомнете си за големите тухли на „Колелото на времето" или другите фентъзита, стандартният формат книги ще си остане основен.

 

     Възможно ли е все пак да се отпечатат брой страници различни от кратно на 16?

Да, с леки условности - печатат се и така наречените половинки /осем странични/ и четвъртинки /4 странични/ коли, но тяхното изработване е по-трудно и печатниците го избягват. Затова тези проблеми се избягват още при подготовката на книгата за печат.

 

Как се печатат цветни илюстрации?

Тъй като в последния месец получихме много запитвания за цветни илюстрации на "произволни места" из книгата се налага да обясним някои подробности при печата.

Както видяхте по-горе  книгата не се печата лист по лист, а на коли. Другата разлика е, че печатарската машина не е цветен принтер - листите не излизат цветни едновременно, а се печата цвят по цвят в така наречената гама CMYK (Cyan-Magenta-Yellow-Black). Обикновено книгите се печата във формат 1+1 - един цвят отгоре на колата/един отдолу - обикновено черен, макар че съществуват и цветни мастила.

Когато искате да ви се напечата цветна илюстрацията - дори и да е една, всъщност каквото и цветно петънце да е, се налага цялата кола да се отпечата цветна. Това са 4 подготовки /печатни форми/, 4 пъти минаване през печатния барабан, 4 мастила, 4 пъти повече време за съхнене.

Това вдига много цената /средно два пъти/. Освен всичко това, е трудно да се печатат цветни илюстрации на обикновена офсетова хартия, тъй като попива мастилото и не изглежда добре. Затова се печата на специална /и по скъпа/ 115 грамова гланцова хартия.

Затова, когато имате желание да слагате цветни илюстрации в книгите си се замислете сериозно дали има някакъв реален смисъл или си е само прищявка. За художествени книги /за научните и техническите е ясно/ досега не съм видял никакъв смисъл от цветни илюстрации.

Но ако все пак сте решили, че непременно са ви нужни, има един вариант за по-евтина реализация.

Той се реализира с така наречените "вложки". Както показахме по-горе, книгата се печата на коли. Възможно е да се вмъкнат цветни илюстрации м/у отделните коли - т.е на 8 или 16 страници. Това от своя страна изисква обаче добра подредба на произведенията, така че да се напасне с мястотона илюстрациите.

  2012-01-24
Когато гръм удари...  
15. Не се страхувам ОТ конкуренцията, страхувам се ЗА конкуренцията

Вече осем години си мечтая за конкуренция.

Уморих се да откривам топлата вода, да проправям пъртини,  да мисля идеи.

Уморих се да сме няколко обиколки напред от другите.

Най-вече се уморих от това, че другите шефове на сайтове тотално не ме разбират.

През 2003-та твърдо застанах зад идеята, че ще правим литературен сайт, а не сайт за запознанства и в резултат на това Хипо успя да отцепи част от Буквичките и да направят Хулите.

Реално погледнато, няма ръководен екип по сайтовете, който да не съм обучавал аз /Георги от Откровения е син на наша авторка и от разговорите ми с нея се роди сайта/.

Не се хваля с това, оплаквам се.  Явно не съм ги обучил добре, защото всички стигнаха до едно ниво и не се развиха нагоре.

Но няма да правя разбор на литературните сайтове в България - който е чел, познава положението. Оказа се, че за всеки влак си има пътници.

 Това, което продължава да ме изненадва е, че за качествената литература в Буквите продължава да има много читатели.

Мечтах си през годините да възникне един наистина сериозен литературен сайт. Единствено Бунтарите опитват нещо такова, но те правят неща, които сме правили през 2004-та.

Останалите - Хулите, Откровения, СтиховеБг и прочие са си просто сайтове за общуване. В което няма нищо лошо. Лошото е, че модела задаван от тях уби всякакви възможности за литературно развитие на авторите - това, което беше основната идея на Буквите.

Добрите автори престанаха да пишат както трябва, а започнаха да пишат както се харесват на масата. Това доведе до една литературна чалгаризация. Колкото и да се опитваме в Буквите да поддържаме ниво, една лястовица пролет не прави.

Всъщност най-голямата вина на Хипо не е че разцепи Буквите. А, че с нивото, което зададе на Хулите, изгони сериозните имена от нета. Не от литературните сайтове - изобщо от нета. Стана ясно, че при тази  политика на сайтовете ще виреят единствено писания от типа на „целув, прегръд, той не те заслужава миличка". Дори опитът на отцепилите се от Хулите „Щъркели" да направят нещо по-сериозно не успя и те затвориха сайта.

Колонката се заформя доста дълга и явно ще е начало на серия колонки „Литературните сайтове в България".

В тази исках да изразя опасенията си от нещо друго. Въпреки редовно изказваните мнения - "Ние Хулите, Откровения и прочие, и прочие работим заедно и до няколко месеца Богданов и Буквите ще ги няма /това го слушам вече осма година/", аз много силно съм се уплашил за бъдещето на останалите литературни сайтове.

Всъщност аз, лично, съм силно благодарен, на останалите литературни сайтове. Не знам какво бих правил, ако ги нямаше, не знам къде бихме събрали всички тези автори в Буквите.

Както неведнъж съм споделял - най-големият страх, който имаме, са онези 17 дни през лятото на 2008-а година, когато Хулите не работеха.  Останалите сайтове нямат опита, който имахме в продължение на две години да бъдем единствения литературен сайт за самопубликуване и нямат и малка представа от проблемите, които поражда това.

 

Но основните проблеми пред литературните сайтове са два:

Първият, не е ниското качество на литературата, както бихте казали. Той е, че основния мотив, с който бяха създадени - „Да покажем на Богданов как се правят работите" не проработи. Осем години по-късно Буквите се развиха напред и отдавна не са само литературен сайт, а една голяма фондация, поддържаща пет сайта, имаща издателство, над 100 е-книги и прочие (отчетът ни за 2011 можете да прочетете тук).

Другият проблем е липсата на начини за самофинансиране дейността на сайтовете. До голяма степен за това е виновен Хипо, който след като въведохме членски внос през 2004-та година заяви, че той „хляб и сол ще  яде, но Хулите ще бъдат винаги безплатни". Това затвори възможностите за развитие в тази насока - как някой ще плаща членски внос, като може да си публикува спокойно и безплатно в Хулите? Иронията на съдбата е, че в момента, заради силно остарелия си софтуер, на Хулите им се налага да плащат скъп хостинг, и тепърва започват да обикалят тези пътища, които (си) затвориха през 2004-та.

Цялото развитие на литературните сайтове последната година ме плаши. Екипите им се разбягаха и до голяма степен сайтовете се движат на инерция.

Престанаха да се провеждат конкурси /единствено ние въвеждаме всяка година по един нов/, не се правят представяния, рецитали, дори и срещи на живо. Прословутите доскоро коледни купони, на които се събираха много хора, тази година минаха почти незабележимо с трийсетина човека, в повечето случаи едни  и същи навсякъде.

Страхувам се, много силно се страхувам, какво би се случило ако някой от големите сайтове спре или поне заскърца дотам, че да не е вече атрактивен за публикуващите.

Фейсбук няма да ни побере всички. Както не ни побра и блог.бг.

Всъщност Буквите са направени като противовес на модните тогава форуми, в които публикациите се четяха, но изчезваха бързо по задните страници изтиквани от все нови и по-нови.

 

  2012-01-11
Когато гръм удари...  
11. Буквите през 2011 г.

За пореден път, вече 10-та година, дейността на Буквите е била основна тема на обсъждане на коледните срещи на останалите сайтове и затова коментарите ще оставя на тях.

Тук ще прочетете само факти.

През 2011 години, Буквите навършиха 10 години от основаването си. Стандартните статистики - толкова автори, толкова произведения не са важни, можете да ги видите в сайта. Важното е следното - вече 10 година продължаваме да се борим за качествена българска литература и да отстояваме това. Нещо повече - с въвеждането на фейсбук акаунтите направихме решителна стъпка от сайт за споделяне и запознанства, към сериозен сайт за литература, изкарвайки авторите от анонимност и представяйки ги пред света.

Освен станалите вече традиционни конкурси - „Жени и вино, вино и жено" и „По стъпките на лятото", тази година организирахме и нов конкурс - „Любовта на края на кабела".

Книгите на победителите вече излязоха - „Елиза, но не по Бетовен" на Ренета Бакалова /победителка в конкурса „Жени и вино"/ и „Прозорци" на Мариела Мичева /победител в конкурса „Любовта на края на кабела", раздел проза/.

В етап на подготовка са книгите на победителите в „По стъпките на лятото" - Рада Александрова и Кръсто Раленков

Издателство „Буквите" и тази година продължи да издава български автори, като въпреки кризата успяхме да издадем над 30 книги. Включително и няколко книги от Творческият фонд към Фондация "Буквите" от които си струва да споменем "Реката на душите" на Боби Кастеелс /Виконт/ и "Кутра" на Иван Вакрилов.

Издадоха се и традиционните алманаси "Нова българска литература'2011" - поезия и проза, които имаха голям успех. Първият тираж на алманах "Поезия" се изкупи още на премиерата и се наложи спешна допечатка. Алманасите имат голямо търсене по книжарниците, като от "Български книжици" само се обаждат за нови бройки. Тази година алманаси достигнаха до много части на Европа и Америка.

Продължи и поредицата от срещи на живо и премиери /над 20 премиери, тази година и в няколко града/. Буквите са единствения сайт, който продължава да прави това, а не да се ограничава в няколко пиянски срещи годишно. За жалост тежкият траур, в който бях поради смъртта на майка ми, отложи много събития, най-вече тържествата по случай 10 годишнината на сайта.

 

      Тази година започнахме много нови неща:

На първо място това са клуб „Буквите" и свързаното с него списание „Смесена китка".

      Клуб „Буквите" - място да поговорим за литература.

Клуб Буквите е обединение на автори от различни литературни сайтове, които имат по-сериозен поглед към литературата. Той не е творчески съюз и няма амбициите на такъв. Затова членството в други подобни съюзи не се явява пречка.

Каква е целта на този клуб?

Целта ни е да създадем пространство, където да се говори за литература. Където ще се обсъждат бедни и богати рими, идеи и послания, стил на писане и други подобни неща.

Най-основната цел на клуба е да оказва професионална литературна помощ на своите членове.

Към клуба от есента съществува и уникален електронен каталог - http://club.bukvite.bg

В него присъства всеки автор от клуба с индивидуална страница, в която е публикувана творческата му биография, връзки към произведения, издадени книги и други важни неща.

Списание „Смесена китка" е наследник на 160 годишна традиция на подобно списание на Петко Славейков. Оказа се, че проблемите които са стояли пред литературата ни през Освобождението, до голяма степен стоят и сега.

 

От списанието излязоха 4 броя и мисля, че установихме оптималния му формат. Първи брой на списанието можете да видите тук - http://www.bukvite.bg/e-book/swf/semsena_kitka_1.swf

 

 

Фондация „Буквите" се занимава с електронни книги много от отдавна, но през тази година Електронна библиотека „Книгите" най-сетне придоби професионален вид. Можете да я намерите на адрес: http://e-knigi.eu Към момента в нея има над 100 книги, с тенденция в много кратък период да станат близо 200.

През 2011 се наложи да спрем проектът „Книгите". Оказа се, че в момента на българския пазар няма нужда от подобно сериозно издание за литературна критика и изданието попадна в „Параграф 22" - поради липса на възвръщаемост на инвестициите не можа да се сформира сериозен екип, което от своя страна доведе до снижаване на качеството на материалите. Раздялата с проекта, станал любим на много хора, беше трудна, някои все още не могат да го преживеят. Но решихме, че е по-добре да го спрем до момента, в който можем да му осигурим нужното качествено ниво. Това доведе като страничен ефект и до спирането на колонките в тогавашния им вид. Хубавото е, че издадохме част от колонките като Е-книги /На Стефан Кръстев, Илиана Делева и Лариса Ангелова/. Лошото е, че не остава време да оформим в книга точно най-четените колонки - моята, на Камелия Иванова и на Нели Господинова. Надяваме се през тази година да успеем да реализираме и това.

 

Като сериозен нерешен проблем остана издаването на книгите от конкурса „Търся издател!"

Докато премиерата на „Черният ангел: Раждането на един от нас" на Иван Русланов мина с голям успех и книгата му се продава успешно, то с останалите две книги нещата не стоят така.

Издаването на „Алиса и петък вечер" на Деси Нико се провали в последния момент, поради форсмажорни обстоятелства - майка ми почина две седмици преди премиерата. Авторката не се съгласи с отлагане на премиерата поради траура и се отказа да издава с нас. Книгата все още не е излязла, което е жалко, защото авторката ми беше личен фаворит. А с Романов някак си не можем да заговорим на един език и да се разберем.

Като цяло резултатите от конкурса са положителни - открихме няколко автора, с които имаме желание да продължим да работим. Няколко книги се издадоха от различни издателства, научили за тях от конкурса. Но се видя и един основен проблем - повечето автори са много далеч от книгоиздателския процес и имат много идеализирана представа за него, независимо че запознаването с него беше една от основните идеи на конкурса. Това е една от насоките по която трябва да поработим сериозно през изминалата година.

 

Какво предстои /освен пророчеството на маите/?

Много нови неща, всички тези нереализирани идеи от 2011. Едно от тях е книгата „Приятели на Буквите" в която влизат произведения на известни български имена като Михаил Белчев, Тодор Чонов, Балчо Балчев, Иван Ненков, Георги Драмбозов, Христо Караславов и много друго /общо 40 автора/ от това ниво. Очаквайте премиера на 13.02.2012 година.

 

Всичко това нямаше да е възможно без целия екип на Буквите.

Искам да искажа благодарност на Светлана Йонкова, която успешно поддържа нивото на сайта, на Камелия Виденова чрез която продажбите на книгите ни по книжарниците тръгнаха добре, на Северина Самоковлийска за невероятните ревюта които пише и най-вече на изпълнителния директор Камелия Иванова, без която сайтът отдавна вероятно нямаше да съществува.

 

 

  2012-01-02
Когато гръм удари...  
9. Весела Коледа и честита Нова година

Очаквайте от 2 януари новите колонки в пълните им възможности!

  2011-12-25
Когато гръм удари...  
8. За истинските българи - Димитър Списаревски

Темата днес е за истинските българи.

На 20.12.1943г. София преживява една от най-тежките бомбардировки.

При защитата на града, в първия си боен полет, загива капитан Димитър Списаревски - първата жива торпила. Той таранира противниковия бомбардировач и затова плаща с живота си.

Подробностите за този подвиг дълго време бяха премълчавани. Как така - царски офицер, а ще го честваме.

Но темата не е за военното събитие.
Подробно описание можете да прочетете в Wikipedia.

Темата е за истинските българи.  Това е бил първия боен полет на Списаревски. Съотношението на силите е било много неравнопоставено - нашите самолети са били шепа, спрямо американските. Неговата машина не е запалила при излитане. Той е можело просто да се откаже - какво ще ходи да мре мърцина и да се прибере при годеницата си да претака зелето.

Намира резервна машина, настига другарите си и влиза в боя. Там сваля един бомбардировач, но остава без патрони. Можел е да се изтегли от битката - те тия нямат спиране, толкова повече са от нас. Но той не е излетял, за да се предава.

„Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра, но в борбата си с охраняващите го британски изтребители свършва патроните на бордовата картечница. Тогава, без колебание, той се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.

Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: 'Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията"."

Благодарната комунистическа власт се стреми 45 години да изличи спомена за него. Защото той не е излетял за да се бие за тях или за друга власт. Защитавал е България.

Спомените за такива хора са опасни.

За подобни неща се говори и в романа на младия, но неотказващ се автор Иван Русланов.

Черният ангел се мъчи да защити българите, въпреки че те се отнасят безразлично, даже враждебно към него. Той не се отказва  - нещата се правят не за благодарност, а защото трябва!

Помислете за тези неща, докато претакате зелето и подготвяте пържолите за Коледа.

  2011-12-21
Когато гръм удари...  
5. Какво да правя с първия си роман: Станете известен!

В началото на демокрацията, преди първите избори, СДС бяха поканили един от най-известните френски рекламисти - Жак Шегела. Той именно измисли слогана „Времето е наше!".

Та, при първата си среща с тогавашните СДС активисти, се наложило да обяснява нещо много просто - за няколкото минути, в които ще ги покажат по медиите, никой няма да разбере колко са умни и начетени, а ще видят единствено как изглеждат и как са облечени.

При покупка на книга е същото. Ако някой таи надеждите, че книги в България /а и по света/ се продават заради съдържанието им, е в дълбока грешка. Давам за пример „Пайнър" - една от най-добре работещите фирми в областта на шоубизнеса. Инж. Димитров е пределно ясен - „Правя музика, която се гледа!".

Как се преценява една книга за покупка. Купувачът /книжарите също са купувачи, първо тях трябва да убедиш, за да вземат книгата в книжарницата/ се интересува от следните неща:

1. Известен ли е авторът? Чувал ли е това име, какво е чел от него, къде са писали за него /това е по-важно от предното/ и най-вече - „станал ли е име".

2. Ако за авторът не са чували нищо /е винаги има първи път и първа книга/, известно ли е издателството, което го издава, то направило ли си е име, колко твърдо застава зад автора и до каква степен прехвърля авторитетът си върху него.

3. Третото, което се забелязва /в част от случаите и първото/ е предизвикателната корица. Дъщеря ми често ми носи книги от Франция и като гледам какви семпли корици правят там, ми идва да емигрирам и да си преместя издателството там. Лесно се продава в страна, в която се чете. Тук не е така. Тук се очаква корицата да е като чалга певиците - натруфена, лъскава, нагласена, да хваща погледа отдалеч. Изпъкналите букви /преге/, златния бронз, частичните лакирания станаха вече почти задължителни.

4. След като всичко това е привлякло погледа на читателя и той е взел книгата в ръце, първото нещо което чете, е текстът на гърба и. Този текст има задачата да го привлече да купи книгата /и затова практиката със снимка и биография на автора е най-безсмислената/.

5. Ако всичко това е задействало, то се отваря да се погледне колко е качествена хартията и какво е качеството на печата.

С това приключва процесът на купуване на една книга.

„Ама къде остана поантата, блестящите реплики на героите, звънките рими и всички останали неща, над които толкова се трудих и в края на краищата - къде е трудът ми като автор?!"

Те остават в частта - „Станете известен!" След това задейства механизма, познат ни в приказката „Новите дрехи на царя".

След като веднъж сте направили име - дали чрез талант, нахалство, пари, връзки или комбинацията от всичко това, никой не смее да се изкаже за качеството на писането ви, с риск да бъде разобличен като невежа и пълен лаик. Примерите с Георги Господинов, Калин Терзийски, Людмила Филипова, Ясен Василев и множество други, набедени за писатели, е предостатъчен.

Но целта на колонката не е да правим анализ на съвременната българска литература, а да ви покажем как да станете известни автори. Горепосочените имена, независимо от нивото на писателския им талант са добри, даже много добри в Пиара.

Какво трябва да се направи:

На първо място - пишете. Пишете много и публикувайте навсякъде, където е възможно. Социалните мрежи и Интернет като цяло дава огромни възможности за това. Не си стискайте единственото „гениално" произведение, което сте написали, обикаляйки издателства в опит да го продадете.

Първото нещо, което прави един издател е да напише името ви в Гугъл. Няма ли нищо за вас /не е задължително като автор/ никой няма да ви обърне внимание.

При книжарите е още по-зле. Те сканират баркода и ако гугъл не изплюе десетина резултата за книгата, не я вземат.

Но не публикувайте всичко, което напишете на момента. Все пак трябва да има какво да се издаде. Рядко се купуват книги, чието съдържание може да се намери свободно цялото в нета.

Имайте някаква представа за каква аудитория пишете и поддържайте този образ. Примерно образът на „Печалният рицар" /Дон Кихот/ винаги е въздействал в/у женските, а и не само, сърца. Поддържайки този образ, Cefules успя да бие Недялко Йорданов на Коледния панаир през 2006-та година. БГ-мамите са голяма сила /а и много голяма таргет група/ и никой пишеш в тия жанрове не може да си ги позволи да ги подценява. Неслучайно „Листопад" е с непробиваем рейтинг.

Което ни води до второто много важно нещо - Комуникирайте! Непрекъснато и постоянно. Времената, когато авторът се криеше в своята кула от „слонова кост" да пише на спокойствие и уединение, са отминали със символизма в началото на 20 век.

Сега, ако авторът не поддържа постоянна обратна връзка с читателите е заминал в забвение /толкова много имена само за последните 10 години се забравиха/.

И комуникацията не се изчерпва само с ежедневното пускане на няколко произведения на всички всевъзможни места. Това е най-неприятния вид спам и авторът престават да го четат след първия месец. Научете се да ухажвате читателя, да комуникирате с него, да обсъждате теми, които са му интересни, да задържате постоянно вниманието му.

И най-страшното за един автор - овладейте живия контакт. Колкото и да сте неотразим в нета, се стига до момента на представяния и продажби. Когато ще трябва да излезете на сцената и да убедите хората, дошли в залата, че трябва да купят вашата книга.

Още по-лошо, ще трябва да се изправите през непозната аудитория и да заинтригувате хора, които не ви познават.

Всички, които са минали покрай щанда на Софпрес, не са могли да не забележат един красив млад мъж, с дълга опашка, който размахваше книгата си „Завладей българките" и разпалено ви убеждаваше да я купите. Това е преводачът на Кинг, Лъфкрафт и много други известни автори Адриан Лазаровски. Крайният резултат от неговото присъствие на панаира беше, че въпреки голямата гама книги предлагана от Софтпрес, най-продавани бяха неговата и биографията на Стив Джобс.

Коментарите са излишни. Младият Линкълн /Христо Блажев/, който атрактивно продаваше книги на Изток-Запад не го броя, той е книжар /Ице, я напиши нещо по-сериозно от ревютата в Книголандия, той таланта ти си личи/. Но него го споменавам за друго - над 90% от купените книги в България /а и в световен мащаб/ са подбрани предварително по препоръка на критици, приятели или запалени фенове на книгите. Т.е - читателят отива предварително подготвен за покупки.

Естествено, невъзможно е в една кратка колонка да представя целия сложен процес, в който трябва да убедиш обикновения човек да се раздели с парите си за 10 хляба, за да си купи една книга. Но с удоволствие ще го разкажем на всички желаещи, в специализирания клуб който създадохме за целта.

Тази колонка има за цел само едно - да ви убеди, че ако искате да станете утвърден автор, написването на текста е само началото.

  2011-12-14
Когато гръм удари...  
3. Христо Г. Данов работил без заплата

Преди 100 г. умира най-известният ни книжовник, жертвал всичко заради духовната си мисия

Кмет, работил без заплата. Книжовник и духовен водач. Издател на вестници. Името на Христо Г. Данов се прокрадва в доста страници от българската история и с днешна дата поколенията го помнят като народен будител. Утре се навършва век от смъртта му.

 

Целият 83-годишен живот на Христо Г. Данов е белязан от усещане за мисия - да просвещава и направлява.

 

Най-голямото му желание е да има свое издателство, чрез което да помага за възраждането на българите. Когато реализира мечтата си, Христо Г. Данов няма още 30 години, но макар и млад, професионалният му опит е твърде богат. Близо десет години е учител - работа, за която е амбициран още по времето, когато учи в Клисура (където е роден на 27 август 1828). Впоследствие завършва образованието си в Копривщица при Найден Геров и Йоаким Груев и общуването с тях затвърждава убеждението му, че трябва да посвети живота си на духовността.

 

Липсата на пари не го спира и с много усилия той успява да основе първото класно училище в Клисура, но среща отпор: по-консервативно настроените хора не искат да приемат, че старият вариант на преподаване вече е изживял времето си и затова възприемат Данов като дързък хлапак, комуто не може да се разчита.

 

В този момент му помага Анна Карадимкина

 

будна жена, която му поверява образованието на двете си деца и агитира своите роднини да направят същото. В крайна сметка се събират едва 5 деца, които при това са обучавани в кафенето на площада поради липса на по-добро място. В началото идват зевзеци, които иронизират новия преподавател, но с почуда се убеждават, че неговият метод е много по-добър и бързо отписват децата си от старото училище и ги записват в новото. Така броят на учениците на Данов нараства повече от шест пъти и това е първият му голям успех, извоюван с много самообладание и воля.

 

Жителите на Клисура тържествено му се извиняват за предишното недоверие и дори събират пари за следващата учебна година, с част от които той трябва да отиде до Белград, за да отпечата нови учебници. Но неочаквано препятствие преобръща плановете му. Една вечер се налага на пренощува в хан в румънския град Турну Северин и незнаен крадец ограбва парите на един от гостите. На сутринта полицията претърсва всички и намира в багажа на Данов парите, предназначени за книгите. Макар да нямат никакво доказателство,

 

властите го арестуват и подлагат на мъчения

 

От тях го избавя една щастлива случайност - дъщерята на градския управител чува историята му и трогната от нещастието му, моли баща си да го освободи. Така Данов успява да излезе от затвора, където е прекарал близо месец с напълно несправедливо обвинение.

 

Това премеждие го подтиква да основе свое издателство, за да не обикаля в чужбина, пропилявайки времето, здравето и парите си. Затова през 1857 г. той предлага на двама свои приятели - Ячо Трувчев и Нягул Бояджийски - да основат „Дружествена книговезница". Едно от първите им издания е „Основи на българската граматика" от Йоаким Груев, защото Данов е категоричен, че образователната литература трябва да бъде също толкова популярна, колкото и художествената. Той самият е автор на подобни книги - „Примери за краснописание", „Кратка числителница за малки деца" и др. „Никога няма да забравя - споделя по-късно той пред своя приятел С. Барутчийски - мъчителните коректури, над които си вадех очите по цели нощи при едва мъждукаща лампичка." За да уреди отпечатването им на по-хубава хартия, той заминава за Будапеща, но тук отново е разочарован. Неговите съдружници не му изпращат обещаните пари и той е принуден да живее с по 20 стотинки на ден, давани му милостиво от негови приятели българи.

 

За да се върне отново у нас, Данов продава палтото си

 

но получените пари едва стигат за билет. Гладувайки и живеейки в пълна мизерия, той обаче е вдъхновен от идеята, че всичко това има смисъл, защото ще доведе до отпечатването на книги, които ще събудят духовното у хората.

 

Дейността му обаче не остава безнаказана: турските власти го арестуват често, защото смятат, че е заплаха за султана, и го определят като „царски душманин". Затова половината му време в този период минава в мъчителен престой в килиите, а след потушаването на Априлското въстание е затворен за 94 дни и тормозен заради разпространението на „опасни" книги.

 

Но дори това не го отказва от неговата мисия. Напротив: жестокостта на турците още повече затвърждава убеждението му, че трябва да работи за духовното пробуждане на хората, защото то е неизменно

 

свързано с националните борби за освобождение

 

Затова разраства дейността си, работи изключително интензивно и издава стотици заглавия, свързани с различни области на знанието. Когато избухва Руско-турската война, Данов започва да издава и вестник „Марица", а след Освобождението е избран за депутат в Областното събрание на Източна Румелия. Особено интересна е дейността му като кмет на Пловдив. За своята напрегната работа той отказва да получава заплата, което е изключително рядко срещано явление в родните политически среди. Но безкористното служене на хората не е нещо ново за Христо Г. Данов: цял живот той жертва личните си средства и не мисли за печалбата. Затова, когато умира през 1911 г. за него скърбят  хиляди хора, които го считат за свой духовен баща.

 

Людмила Габровска
http://www.monitor.bg/article?id=317923

  2011-12-10
Когато гръм удари...  
687. За виното, книгите и за самодейността.

Пропих вино на стари години. Въпреки, че сме имали лозя откакто се помня и редовно съм участвал в процеса на събирането на грозде и правенето на вино, така и не разбирах защо хората пият тоя киселчак, който, за да става за пиене, се налага да го смесиш с жълта лимонада и да сложиш поне един лимон.

И така дълги години /нищо че живеех в Шумен - традиционен лозарски район/ докато не дойдох в София. Тук пих хърсовско вино, което се оказа много по-различно от всичко, което бях пил. И ми обясниха, че то правенето на виното е майсторлък, а не просто наливане на вода и захар, колкото поеме.

За какво пиша всичко това? Заради поредният автор, който е на мнение, че може сам да си направи книгата, предпечата и аз там само да я напечатам. В това няма нищо лошо - повечето хора умеят по няколко неща. Но програмата, която смята да използва за странициране на книгата - Корелдроу, а и доста особености в синтаксиса му, ми навяха оня дъх на кисело домашно вино.

Разбира се, може да не се окажа прав - има хора, на които всичко им се удава. Но точно както при виното - едни знаят как да режат пръчките и кога да копаят и пръскат лозето, а други - какви етикети трябва да има виното /нямате представа колко много изисквания има един обикновен винен етикет/ и как и на кои пазари да предлагат виното, за да се продава най-добре.

Пиша го това, най-вече заради битуващия мит, че виждате ли, сега всеки сам може да си направи книга и да си я предлага в нета. А „издателите - изденници" да мрат от глад. И докато с едната част съм много съгласен - че авторите могат да поемат до голяма част процеса на диалог с читателите си и на разпространение на книгата, то процесът на правене на една книга изобщо не е проста работа от типа - ей сега ще събера всички текстове и ще ги форматирам с Уърда.

Подробностите по правенето на една книга са много, учат се /освен в университета/ и в процеса на работа. Всъщност по това се отличават успешните от неуспешните издателства - по това колко добри книги правят.

И като кажете пак на висок глас - „Ами той кой купува български книги?" се замислете, че домашното вино върви само на пазара и в Оремага.

  2011-11-16
Когато гръм удари...  
2. Диагноза: Издател - Добри и продаваеми книги

„Да си издател в България, особено на български книги, е диагноза"

                                                                                    Из мое интервю

 

Ще се опитам в серия колонки да обясня как изглеждат нещата през погледа на издателите. Може би много неща ще ви станат ясни.

Да си издател в България е диагноза. Никой не е в тоя бизнес заради печалбите. Не, че не се изкарват пари, но със същите усилия които се влагат в книгоиздаването, в една нормална търговия биха се докарали с пъти повече. Книгите са много капризна стока. Ако продаваш салами - все ще ги продадеш, а книгите може и да тръгнат, може и да не тръгнат...

Едно от първите неща, които научих в този бизнес, е че добрите и продаваемите книги не са едно и също нещо. Всеки издател му е тръпка да издава само най-най-най-качественото, но в един момент осъзнава, че не точно това е търсеното от широката публика.

Аз влязох в този бранш далечната 1992 година, когато 20 000 се имаше за малък тираж, а 100 000 за нормален. И това бяха продаваеми тиражи!

Тогава решихме да правим сериозно издателство - никакви такива бози. Почна се с нов превод на Алиса, включително и непревеждани неща от трилогията. Мина се на качествени криминалета и все книги дето ни харесваха да ги четем. Тогава още не знаехме, че вкусът на издателите рядко се покрива с вкуса на широките маси. Години подред наблюдавах как ентусиасти издатели фалираха, защото издаваха само книги, които и те биха чели.

Но да се върнем в ония години. Книгите ни вървяха, биографията на Хонда си я беше купил дори и Илия Павлов, но не беше оня успех, който осмисляше дейността на издателството.

И така, докато един ден литературната агентка не ни донесе „Траектории" от Пако Рабан. Прочетохме набързо книгата и редколегията я оплюхме. Наистина, като книга е доста слаба. Но шефът на издателството тъкмо беше си купил най-новия му тогава парфюм „XS" и реши да рискуваме. Нататък е известно на всички. Книгата претърпя три издания, книжарите спяха пред офиса, за да могат да вземат книги, даже Пако Рабан се беше запътил да идва лично в България.

Тази книга преориентира издателството към издаване на езотерична литература. То не беше „Диагностика на кармата" от Лебедев, „Живот отвъд планетата Земя", „Живот след смъртта и други такива". А за това, че съм издавал Даниел Стийл говоря тихо, обикновено след третата чаша.

За какво пиша всичко това? За да Ви покажа, че между качествена книга и книга ориентирана към пазара, обикновено има много разлики. Хубаво е, ако това съвпада... Но обикновено това са не повече от десетина книги годишно... И не смятайте, че издателите търсят само най-продаваемото. Както казах по-горе - повечето са в този бранш защото обичат книгите. Но тези, които са оцелели през годините, са се научили да подбират кога, какво издават. Е, всеки „си пълни душата", като пуска няколко книги, които знае, че няма да имат търговски успех, но пък можеш да се изфукаш с тях навсякъде.

В общи линии личните предпочитания и бизнеса нямат нищо общо. Преди години офисът ни беше над офиса на Ара аудио видео, в славните и години с Кондьо, Лиа, Кати и прочие /Володя Стоянов не можехме да го изгоним от офиса/. Та един ден, когато бяха надули пак поредната чалга, шефът не издържа и надухме мощно Сатриани. След малко дойде секретарката на Ара, донесе ни оригинален диск на Сатриани и каза, че те И това продават, защото шефът им е ценител на хубава музика, но все пак парите идват от чалгата.

  2011-11-07
Когато гръм удари...  
681. Библиотека "Новата българска фантастика"

Фантастиката и Буквите са тясно свързани още от тяхното създаване. Голяма част от членовете на клуб за фантастика "Иван Ефремов" бяха и членове на Буквите, а в сайта са публикували почти всички от големите съвременни български фантасти - Елена Павлова, Йоан Владимир, Двамата Ивайловци - Робин и Фат Джим, Боян Калинов, Ради Радев и много други.

Имаме си и собствени имена, който успяхме да наложим във фантастичния фендъм - ще спомена само Пламен Глогов, Едуард Кехецикян, Яна Александров и други.

Решихме да обединим фантастиката, която сме издавали, в една обща библиотека - "Новата българска фантастика".

Първоначално, както всички други, започнахме с хартиени книги. Но фантастичните книги /тук визираме не само научна фантастика, но и фентъзи, хорър и всички други жанрове обединени под това име/ стават все по-дебели, а издаването им и реализацията - по-трудна.

Затова, определено смятаме, че на този етап, особено за първи книги на автори, електронната публикация като Е-книги е по-изгодна - това дава възможност да се издаде голям обем с минимални средства, да се популяризират лесно книгите, както и да се редактират в движение, при вече създадена книга, в зависимост от отзивите на читателите. Е, и естествено да получите възнаграждение за труда си.

В библиотека "Новата българска фантастика" към момента влизат 11 заглавия, подготвят се още няколко.

1. Ирелевант  - Пламен Глогов /Sarcomadroll/

2. Сънувах човешко лице - Антология

3. Хроники от Сърцето на Дявола - Яна Александрова

4. Купувачът на очи - Едуард Кехецикян /Чезал/

5. Отблясъци и сенки - Трифон Войводов

6. Пазители - Трифон Войводов

7. Време във времето - Коста Сивов

8. Томас Франклин - Донко Найденов

9. Мракът и дъщеря ми - Сибин Майнсловски

10. Кръчма "Зелената котка" - Сибин Майналовски

11. Демон, юда и магьосник - Хедър Меспи (Венета Въжарова)

 

Ще ви представим всички книги от библиотеката в няколко последователни материала.

До Нова година, екслузивно, предлагаме силно облекчени условия за издаване на е-книга, за всеки предложил ни готов и обработен материал за издаване

  2011-10-17
Когато гръм удари...  
680. Кой ви плаща, за да издавате български книги

Покрай обявите за двойната премиера, а и покрай цялостната дейност на Фондация "Буквите", разни лица - основно политици ни задават съвсем резонния /според тях/ въпрос - "Вас кой ви финансира, че издавате български книги?"

В началото се изненадах, а после се изумих и отчаях колко дълбоко са вкоренени в съзнанието на хората две неща - че фондациите основно перат пари, и че българските автори са тотално непродаваеми.

За десетте години работа на Фондацията никой не ни е подпомагал /някоя друга платена бира не се брои/ и ние работим не с помощта, а въпреки Министерството на културата и другите подобни организации.

Както и да е, някак си се справяме, сайтът продължава да е свободен за публикуване, въпреки че ни струва доста пари на месец.

Най-резонният отговор на този въпрос е: "Децата ни!" С цялото време, което не им отделяме, мъчейки се да правим хубави, а не пазарни книги. С всички средства, които влагаме в тези книги, а не ги отделяме за тях.

Преди няколко години създадохме Творчески фонд към Фондация 'Буквите", чиято основна цел беше да издаваме книги на автори, които са ценност за българската литература, но не биха предизвикали голям пазарен успех.

Така си и стана - издадем поредната книга, следват 200 отзива в нета - "Супер, Браво, Отдавна трябваше да ти издадат книга!". На премиерата същите тези хора или не идват, или потупват автора по рамото и си правят снимки, а книгите си стоят непродадени.

Идеята - издадем една хубава книга, с парите от нея издадем следваща и прочие си потъна отдавна - последно в морето край Китен.

За благодарността на авторите не ми се и отваря дума - има един единствен, който ни хвали където седне и стане, другите някак си смятат, че то това си влиза в естеството на нещата.

Всъщност отговорът на въпроса е много прост - хората, които ни дават пари, за да издаваме български книги - това сте самите Вие.

Ако довечера дойдете на премиерата и закупите от издадените книги, може да съберем пари и кураж да издадем други.

Ако не  - все ще намерим пари за едно напиване на погребението на идеята.

П.С. Мероприятието мина успешно, представихме автори, продадохме книгите.

Но Буквичките, а и хората от дългия споисък с поздравления от сайтовете почти нямаше.

Което не ме изненада.

Но ме замисли!

  2011-10-12
Когато гръм удари...  
678. Колонките ще бъдат издадени в Е-книги

Решихме по случай 10 годишнината на Буквите да издадем текстовете на колонките в отделни Е-книги. Така ще се запазят всички тези ценни материали, които се създадоха в две годишната история на колонките.

За това време колонки са писали 20 автора и десетина гости, с различна продължителност от време.

 

Ръководството на Фондация "Буквите" благодари на всички тях.

 

 

1. Време за възкръсване - Ина Крейн

 

2. Гласът на младите - Виктория Пенева

 

3. Гледни точки - Нели Господинова

 

4. Alter Ego - Северина Самоковлийска

 

5. За книгите и хората - Стефан Кръстев

 

6. Разбърканите мисли на Аля - Александра Цветкова

 

7. Репортер на удоволствията - Весислава Савова

 

8. Как ехото заглъхва - Камелия Иванова

 

9. Кафе за отслабване - Илияна Делева

 

10. Когато гръм удари - Иван Богданов

 

11. Мансардата на бляновете - Ирена Бочева

 

12. Общество на мъртвите поети - от няколко автора, основно Камелия Иванова

 

13. Наше Височество - Поликсения Ангелова

 

14. Моите ягодови полета... завинаги - Лариса Ангелова

 

15. Отложени мълчания - Стоян Стоянов

 

16. Усмивки зад стъклото - Зорница Раданова

 

17. Диагнози на времето - Мариана Царкова

 

18. Домино - Хрисимира Минковска

 

19. Час по български - Николета Комедвенска

 

20. Човекът с дъвката - Теодор Иванов 

 

 

Моля, най-късно до 12 май, всички автори да подберат колонките, които искат да бъдат включени в техните книги.

  2011-04-21
Когато гръм удари...  
672. Премълчани истини: Българският автор на никого не е нужен

Смятам в няколко статии да ви разкажа за премълчаните истини в българското книгоиздаване и книгоразпространение, които ще ви помогнат по-точно да оцените обстановката и да вземете адекватни решения, а не да живеете с идилични представи от времето, когато книгите се продаваха под рафтовете

 

Точка първа: Българският автор на никого не е нужен!

От икономическа гледна точка на никой по веригата - издателство - книжарница не е изгодно да издава български автори.

- По-голямата част от произведенията, подавани за издаване, са технологически неподготвени. Поради това, че много малко автори могат да се издържат от писане, а повечето крадат от съня си и свободното си време, то на издателствата в повечето случаи се подава нещо, което даже не е и полуфабрикат /за правописни и стилистични грешки да не говорим/. Има множество работа по фабула, диалог и много други неща. На обратната страна стоят западни автори, зад които стои цяла индустрия и книгите пристигат като готова маркетингова стока - редактирани, оформени, с ефектна корица и готова реклама. От българския издател се очаква само да я преведе на ниво /което често е проблем, особено корекцията и редакцията на превода/ и да разнесе книгите по книжарниците, заедно с плакати и други рекламни средства. В България, с изключение на Дан Браун /само на последната/, на Хари Потър и още няколко подобни книги, реална рекламна кампания не е правена. Друг е въпросът, че самите книжарници не са подготвени за такава кампания - 90% от тях нямат дори витрина, да не говорим за места за рекламни поставки и други неща, за които сме чели по западните книги.

- Българските автори се продават в ужасно малки тиражи - да се продаде книга на български автор в тираж над 1000 бройки трябва да е скандална от типа на „Аз, Азис", интересна като мемоарите на Батето или пренесла слава от другаде, като книгите по „Стъклен дом" и „Тилт". Нормалната ситуация е около 500 тираж за 2-3 години. А както посочихме по-горе, работата по книга на български автор е в пъти повече от издаването на преводна книга.

- Българските издателства са търговски дружества - сиреч, те трябва да плащат заплата и генерират печалба. Родолюбие и патриотизъм са хубави думи, които за съжаление не се котират в магазина. Не зная за печатница, която да прави намаление за това, че се печатат български книги. Не знам книжарница, която да иска по-малък процент за българските книги /даже напротив/. Последните години и Министерството на културата спря дотациите за български книги по програмата за библиотеките и някои други. Разбираме - криза е, а и книгите не са кино, че на издателите да се дават милиончета.

- Българският читател не е патриот. За разлика от държавите със самочувствие като Русия и Франция примерно, които купуват основно родни автори, то в България е масов нихилизма - „а български автор ли е, не ми го хвали изобщо"... До голяма степен вина за това имат и нароилите се хиляди издателства, които издават каквото им дойде, често и без да го четат сериозно. Пример за това са последните няколко плагиатски скандала, където известни класически произведения, бяха издадени от името на абсолютно неизвестни хора. Не мога да подмина и ударното налагане, на откровено некадърни автори, но близки до издателски кръгове.

- Българският писател е непрофесионалист. Не понася редакции, не разбира от срокове и в общи линии пише, когато му дойде, защото „тогава идват най-истинските неща". Наслушал съм се на случаите, когато книга за която тече усилена реклама, се предава за издаване малко след като е минал поредния панаир.

Всичко това води до един основен извод - издаването на български автори е трудна и неблагодарна работа, която по никакъв начин не се отплаща.

Точка втора: Книжарниците в настоящия им вид не могат да продават български автори

- От гледна точка на наемодателите, българските книжарници са си нормални фирми. Наемите са точно толкова високи, колкото биха били за магазин или заведение на това място. Като комичен случай разказваха шефовете на едно издателство, които наскоро откриха нова книжарница. Като подписвали договора, наемодателя ги питал - и какво ще правите тук? Като чул, че ще е книжарница казал - ОООООООО, вие сте сиромаси хора и им намалил наема с 50 евро.

- Книгата е стока като всяка друга. За нея важат всички закони за търсенето и предлагането. Нещо повече - в рамките на книжарниците, книгата е конкурира с тетрадки, химикалки, офис материали и всичко подобно. „Тетрадките вървят по-добре" ни заяви наскоро една книжарка и си беше напълно права. Една книга заема място на няколко тетрадки, а разликата в печалбите е значителна. В края на краищата, книгата трябва да избива мястото, което заема. Неслучайно на „Славейков" има правилото - една книга трябва да се вдига на всеки 10 мин, за да си изплаща стоенето. Както писах по-горе - наемите за всеки тип магазин са еднакви. Книжарницата е магазин за книги и офис изделия. Не е светилище. Отдавна! Отдавна не продава и дефицитни стоки.

- Българските книги, обикновено, имат слаба рекламна кампания. Рекламата винаги се калкулира като част от печалбата и колкото тя е по-малка, толкова е по-скромна рекламната кампания. По-малката реклама пък води до по-малка продажба и в този затворен кръг книжарниците предпочитат западните книги, с добра реклама. Всичко това води до следния парадокс

- Купувачите в книжарниците не търсят български автори. Има само две книжарници, които са изградили около себе си кръг от ценители на българските книги - „Български книжици" и „Нисим". Въпреки, че са малки като пространство - средно по 20 кв метра всяка, те продават толкова български книги, колкото вериги с по 20-30 книжарници.

Всичко това води до следния извод - въпреки увеличаването на издаването и продажбите на български книги, тяхното място не е в книжарниците.

 

Къде е и как могат да се продават такива книги?

Това ще го разгледаме в следващата колонка. Всъщност звукозаписната индустрия откри пътя последните години - след многото викане срещу мп3-ките, торентите и другите подобни неща, повечето лейбъли се преориентираха в промотори и започнаха да организират концерти на живо. Всъщност, дори и Пайнър печели от участия, а не толкова от продажби на дискове.

Изходът е в това, от което повечето писатели и издателства бягат - срещи на живо с читателите!

  2011-04-05
Когато гръм удари...  
666. България - такава, каквато си я направим

„Как без символи, вяра и Бог ще преминем през времето?"

 

Каква ще бъде България през 2020 г.?

Сложен въпрос. От една страна 2020 г. е след 9 години, от друга  -  спомнете си колко различно беше през  2002-а?

В екипа се оформиха няколко версии, но сме сигурни за две неща:

1. България ще я има. И ще е населена с българи. През цялата й над 1300 годишна история през нея са минали траки, славяни, кумани, хазари, татари, ромеи, кръстоносци, турци и кой ли не. Някои само са минавали, други са останали, но тази страна е на българите и те продължават да живеят в нея. И ще ги има.

2. Никой няма да ни оправи. Нито ЕС, нито НАТО, нито Русия, нито даже Турция и митичните арабски капитали. Никой не се е забързал, а и няма интерес да ни оправя (оня, дето щеше да ни оправи за 800 дни, не го броя). Ние сме като непослушно дете - важно е да ни накарат да слушаме, не да ни направят равни на себе си.

България през 2020 г. ще бъде такава, каквато сами си я направим. Не с помощта, а по-скоро въпреки Правителството, Европейския съюз, Международния валутен фонд и всички такива институции и организации.

 

За да стане всичко това, трябва да си повярваме. Да повярваме, че сме имали велика история и сме били велика нация. И че пак ще станем. Но не с атаки „на нож" и „Шуми Марица". Тези времена отминаха. Няма нужда да се заравяме в историята и да се дрогираме с нея. Призивите „България на три морета" са излишни. За последно страната ни е била военна сила през периода 1912-18 година.

 

Бъдещето на България зависи от това накъде ще поемем:

- към безсмислено състезание със западните държави, които, благодарение на Европейския съюз, започват да стават все по-бюрократични, все по-планови (нещо, което ние вече минахме и уж се отказахме от него)

- или ще се насочим към това да намерим отново себе си - историята си, културата си, ценността си... Но не като величаене на това колко сме били велики, а към това - как сме го постигали и как можем да го постигнем сега. Да бъдем себе си толкова силни и добри, колкото да ни стига, за да не се сравняваме, а да живеем.

 

В общи линии, ако не успеем да върнем вярата в себе си, разбирайте и в държавата като такава, България след десет години ще бъде същата, каквото е и сега, независимо какво ще постигнем или не в политически и икономически план.

 

Какво ни предстои да направим?

Явно е, че трябва да си изградим магистралите до морето - те сами по себе си не носят пари, но създават условия.

Ясно е, че трябва да построим Белене. Не само заради тока, работните места, а и заради това, че държава с ядрени централи не се бомбардира.

Трябва да построим и Набуко, и Южен поток, и дори Бургас - Александруполис (особено при  нефтената криза, която се задава заради революциите в Африка).

Но това са ясни цели  - те вече са пресметнати, финансирани - напълно или частично, те вече не са мечти, а са само работа.

Кои са високите цели, по кои звезди трябва да се целим?

Явно е, че не можем да си поставим за цел постигане финансовото благополучие на западните държави. Нито има как да стане, нито ще ни го позволят. (За оня черен сценарий, в който техните икономики се сриват до нивото на нашата, не ми се и мисли).

Явно е, че не можем да очакваме ново „Кремиковци" или друг мащабен  технологичен проект. Нито имаме средствата, нито имаме ресурсите.  Нито имаме какво да предложим - България е богата, но не с природни ресурси, които да преработваме.

Явно е, че не можем да разчитаме /поне стратегически във времето/ на разликата в заплатите между България и Европа. Първо - пропускаме, че в Китай заплатите са още по-ниски. Второ - разликата в уменията между нашите и западните работници е също голяма.

Явно е, че не можем да разчитаме някой отвън да дойде и да ни реши всички проблеми. Единственият шанс е да се вземем в ръце.

 

С какво е богата България?

В плана Ран-Ът, създаден още 90 година, е описано подробно, но може да се синтезира до три точки:

- незамръсена вода

- незамръсена земя

- красива природа

И нещо, което пропускаме -  векове, векове история. Историята не е само скучни анали. Историята е и крепости, светилища, фрески, съдове. И най-вече култура. Много култура.

Няколкото съда от Панагюрското съкровище са донесли повече слава на България, отколкото цялата промишлена продукция на Кремиковци.

Ще пропусна обясненията за развитието на морски и селски туризъм, на биоземеделието /в Москва плачат за нашите домати. Казахме им, че и ние плачем за тях/. По тази тема е говорено много, а и не ни е специалност.

Ще поговоря за културата - от това разбирам, за това се боря. Вярно е, че културата не генерира пари, а само харчи. Вярно е и че музикант къща не храни (Пайнъра не се брои). Но е вярно и другото - културата носи световна известност.

На България и трябва реклама. Но не тая традиционната -  загорели девойки на море или планина. Или ония известни национални символи - розовото масло и киселото мляко.

Ако искаме в България да идват платежоспособни туристи, а не безработни западноевропейци, трябва да създадем имена, с които да се помни България. Стоичков и Бербатов, колкото и да ги псуваме, са донесли повече известност на България от цялата рекламна продукция, която пускахме по западните медии.

Културата е най-лесният и евтин начин за създаване на такива имена. Но  наша, автентична българска култура, не безплодно подражание на западната поп(улярна) култура. Не случайно единствените, които направиха някакво впечатление на Евровизия, бяха Елица и Стунджи със своята самобитна песен.

И ще завърша с думите на един евродепутат, който разказваше с какво учудване западните му колеги го питали: „Как можем да помогнем на България? За другите страни - ясно, трябват им финансови инжекции. Но в България нещата са добре, а всички се оплакват."

Основна идея-мечта за България през 2020 г.- по-малко мрънкащи българи.

 

 

  2011-03-29
Когато гръм удари...  
660. Циклите - приложения и възможности

Възможността за „обединяване на произведенията в цикли" е услуга, която се среща само в сайта Буквите. С нея можете да съберете и подредите творбите си според замисъла им веднага, заедно с качването.

Създадохме циклите неслучайно. В Буквите се четат много повече стари произведения, отколкото нови. Затова даваме възможност на всеки автор да представи творчеството си възможно най-добре - да раздели произведенията си по стилове, да ги свърже в логически линии и така до голяма степен да оформи готови виртуални книги.

 

Как се работи с циклите:

1. Създаване на цикъл. Създава се от Авторския център - „Създаване и управление на цикли";

2. След като създадете цикъла трябва да добавите и произведения в него. Това може да направите, като ползвате опцията „Промяна на раздел" от контролния панел на всяко произведение, избирайки новосъздадения цикъл;

3. След като съберете всички произведения в цикъла, трябва да ги подредите. Към момента на присъединяване те всички са на едно ниво и излизат произволно като отворите цикъла. Затова използвайте „Подреждане на произведения". С удобната среда за изтегляне и провлачване лесно може да ги подредите;

4. След това можете да подредите и самите цикли в последователността, в която желаете. Ползвайте бутона „Подреждане на цикли" и запазете след това подредбата;

5. Вече създадените цикли лесно могат да бъдат изтеглени в общ файл и да бъдат използвани за основа на бъдеща книга;

 

Какви са предимствата, които ви дава тази опция:

1. Имате оформени и логически свързани произведения;

2. Лесно преминавате към следващо произведение от цикъла чрез лентата в долния край на произведенията;

3. Де факто сте получили възможност за създаване на цялостна книга, чрез възможностите, които ви предоставя авторския център с разширената услуга „цикли".

Защо се наложи да бъдат направени тези нововъведения?

 

Пролет е! Дамите чистят къщите си и подреждат гардеробите си - ние ви даваме възможност да преподредите произведенията си. Това в кръга на шегата. А сега сериозно!

 

Сайтът за нова българска литература Буквите се стреми да улесни публикуващите автори и техните читатели. Да направи достъпни произведенията им за четене и при подготовката на техните книги. Следете новостите и се възползвайте от тях, защото те са преди всичко за вас.

  2011-03-22
Когато гръм удари...  
656. Електронните книги - бъдещето на книгоиздаването

Електронната книга /Е-book/ като начин на изготвяне, оформление и защита на авторските права е като всяка друга книга. Тя има корица, редакторско и издателско каре, номерация на страниците и най-важно ISBN, и напълно защитава авторските Ви права. 

Може да се каже, че Е-книгите, са най-лесния и евтин начин за защита на авторските права!

 

Какви са предимствата на електронните книги?

Основното предимство е лесното им разпространение. Тромавата книжарска система на разпространение на книги и търсенето на бърза печалба, практически блокира възможностите за разпространение на книги на български автори.
Използвайки възможностите на интернет, лесно можете да разпространите една електронна книга и до места, където хартиените книги стигат трудно - примерно до сънародниците ни в чужбина.

Електронните книги са евтини - при тях плащате само подготовката и предпечата. Нямате допълнителни разходи за производство. Ако решите книгата да се продава, то имате само приходи от нея /всички служебни разходи по хостинг, реклама и трансфер на средствата се заплащат от купувача/

Електронните книги пестят място - хора, на които апартаментите са заети с книги във всяка възможно пространство, ще оценят това. Но за сметка на това - електронните книги нямат ограничение в големината си - възможно е издаване на книги с много (над 500) страници.

И най-вече - електронните книги имат възможността за търсене на текст и влагане на мултимедийно съдържание - картинки, видео, звук, хиперлинкове.

Електронните книги имат и всички останали предимства на обикновените - качество на оформлението, лесно четим шрифт и всичко останало, което искаме от една книга. Но все още четем книгите заради съдържанието им.

Дори и последният стереотип - „как да си легна с книжката в леглото" отдавна се промени с навлизането на електронните четци и най-вече Amazon Kindle.

 

Типове електронни книги

 

Най-общо можем да разделим е-книгите в два основни типа: книги, които се четат он-лайн и книги предназначени за изтегляне на различни устройства.

 

Книгите, предназначени за четене он-лайн, обикновено се правят на Flash, за да бъдат платформено независими и да се четат лесно под всякакви браузери и видове устройства.

Примери за подобни книги можете да видите - тук

 

Другият формат, който се оформя като основен за е-четците, и е внедрен в системата на Мтел е Epub. Това е формат, който се чете лесно на повечето е-четци. Примери за подобни книги можете да видите тук

 

 

Какви са стъпките за издаване на една електронна книга?

1. Подгответе произведенията, съберете всички в един файл /желателно на WORD/ подредени по реда, в който искате да бъдат издадени.

2, Помислете за заглавие на книгата.

3. Ако имате идея за корица, подгответе я като файл. Не я слагайте в Уърд, там е неизползваема. Ако нямате програма за обработка на изображения /примерно Photoshop/ не си играйте с картинката, по-добре я изпратете така, с описание в отделен файл какво искате да се получи.

4. Прикачете всички тези файлове в един мейл и ни ги изпратете на publishing@bukvite.bg. Ние ще ги прегледаме, ще ви кажем забележките си и ще ви направим оферта колко ще струва издаването и оформлението на книгата.

 

Какви са цените за издаване на е-боок?

Както няколкократно подчертахме - няма разлика между двете алтернативи на книгата в подготовката, редактирането, коригирането на текста и предпечатната подготовка. Веднъж подготвена книгата в електронен вариант, лесно може да се използва и за отпечатване на хартия, без допълнителни разходи.

Можете да си проиграете различни варианти на специалния калкулатор за електронни книги.

Една страница А4 на Уърд, се равнява приблизително на две страници от книга.

 

Колко получава авторът?

 

 

В зависимост от начина на плащане, получените суми се разпределят по следния начин:

 

1. Заплащане със СМС

При заплащанията със СМС-и голяма част от изпратената сума отива за мобилните оператори - 60%
Разпределението на печалбите е следното -  60% за мобилните оператори /Мтел, Глобул, Виваком/. Получената печалба се дели на 75% за автора и 25% за Буквите.
Възможни са следните СМС-и  /без ДДС/ - 0,5 лв, 1 лв, 2 лв, 4 лв, 5 лв, от които авторът получава както следва - 0,25 лв, 0,44 лв, 0,72 лв, 1, 50 лв, 1,88 лв

 

2. Заплащане през Epay.bg

От Epay удържат комисиона в размер на 3% Остатъкът се разпределя 25% за Фондация Буквите и 75% за автора.
Т.е за автора остава чисто 72% от сумата.

 

3.Заплащане през Paypal

Paypal удържат комисиона в размер на 4% + 0,45 евро. Останалата сума се разпределя 25% за Фондация „Буквите" и 75% за автора.
Т.е за автора остават чисто 72% - 0,45 евро. 
За заплащания през Paypal не предлагаме цени по-ниски оте 1 евро!

 

Сумите заделени за Фондация „Буквите" отиват за поддръжка и реклама на сайта.

 

Отчет за натрупаните суми се дава всеки месец до 5 число.

Изплащат се суми не по-малки от 20 лв.

Върху получените суми се дължат данъци.

 

Предлагане в сайта на Мтел (Mtel.bg/ebooks)(Ново)

 

От 1 март 2011 имаме възможност да предлагаме нашите книги в сайта на Мтел ( http://www.mtel.bg/ebook/store/index.php)

Разпределението на печалбите е следното:

40% за Мтел,

10% за Фондация "Буквите"

50% за автора.

 

 

  2011-03-15
Когато гръм удари...  
653. Цената на книгата

Понеже днес за пореден път чух - "Аз печалба от тая книга не търся, ей ти текстовете, издавай и квото остане за тебе..." реших да обясня, какво и как формира коричната цена на една книга? Какви елементи влизат в нея и как се определя? Неяснотата по тези въпроси заблуждава множество автори и ги оставя най-често с нереализирани очаквания.

Всички отчисления, които се правят по пътя на книгата от издателството до крайния купувач, се правят въз основа на така наречената „корична" цена - т.е цената написана на гърба на книгата.

Описанието ще го започнем с най-належащите плащания /във всяко нормално действащо издателство, плащанията следват този ред/

 

1. Данъкът убиец ДДС - 20 %

Книгата, според Търговският закон си е стока като всяка друга и при нейната продажба се начисляват 20%, които задължително се плащат. Държавата, особено в период на криза, става все по стриктна в данъците си. Естествено фирмите, регистрирани по ДДС си връщат този данък, но основната маса купувачи на книги са физически лица, които не могат да си го възстановят.

 

2. Търговска отстъпка - 25-40%

Известно е, че от както съществува търговията, крайния продавач печели най-много. Така е и в книгоразпространението, затова всички издателства масово са скочили срещу книгоразпространители. Търговската отстъпка започва от 15% за известни издателства, минава през стандартното 25% и стига до 40% за физически лица. Сумите от продажбите се получават средно на 40 ден, най-вече в зависимост от важността на издателството /ако условието е, за да ви заредят със следваща книга, да изплатите предната/.

 

Както виждаме, от коричната цена на книгата, до издателството стига не повече от 40-60%.

Все пак за отбелязване е, че това са по-скоро неполучени печалби, отколкото предварително инвестирани средства - т.е държавата и разпространителите си удържат процент, само ако са ПРОДАЛИ книга.

 

 

За съжаление, следващите разходи са предварителни - т.е те се дават, за да се произведе книгата.

Започваме с процента за автора/ите/.

 

3. Авторски процент - 15%

Според Закона за авторски и сродните им права, чл. 46, ал. 3

„3. на автора се дължи възнаграждение в размер петнадесет на сто от цената на дребно на всеки продаден екземпляр от произведението;"

В закона конкретно не е указано кога трябва да се заплати тази сума. Стандартно приетото в България е 50% от сумата да се заплаща предварително и 50% след първия месец продажби. Това естествено много силно зависи от автора. Ако говорим за автор като Лили Иванова, там естествено се говори за други проценти, и за сума платена предварително.

До тук установихме, че за издателя остават чисто /преди плащане на Данък печалба/ не повече от 40% от коричната цена на книгата. Сега да разгледаме как се определя самата тя.

Книгата има нещо наречено себестойност, или производствена цена.

В нея влизат всички разходи по редакция, корекция, предпечат, печат, консумативи, режийни и прочие - т.е всичко, което се заплаща като труд или материали, за да се произведе една книга.

Всъщност огромна част от авторите, особено за тия, които се самоиздават, приемат производствената цена като крайна цена.

А всъщност се пропуска един ужасно важен елемент - рекламата!

Колкото автора е по-известен, толкова по-малко средства са необходими за реклама. Казано на професионален език - имаме вече известна търговска марка и трябва само да обявим за нова нейна проява.

 

При новите или по-неизвестни автори това не е така. За да може тяхната книга да се продава, а не да залежава по книжарниците /а най-често по складовете на издателството или по къщите на авторите/ то трябва да се отделят сериозни средства за реклама.

За миналата година, според ISBN службата в България са издадени на 6000 български заглавия. Ясно ви е, че ако вие сте нов автор, за първи път публикуващ книга, и сте известен само в тесния кръг на познатите си, независимо от качествата на книгата, за да я купи някой или изобщо да я погледне някой в книжарницата /а и там да не я сбутат в най-прашния ъгъл/ се налага да се проведе сериозна рекламна кампания.

Парите за реклама не са някакви имагинерни пари. Те също влизат в коричната цена на книгата (обикновено около 6%). Но тъй като притисната от конкуренцията и покупателната способност, тази цена не може да расте до безкрайност, то тези проценти рядко стигат за сериозна рекламна кампания.

 

Какво се прави в този случай?

Вариант 1 - най-чест - прави се основно реклама на издателството - Издателство еди кое си, пусна нова книга на еди кой си, като надеждите са да има прехвърляне на доверието от утвърдената търговска марка на издателя към новата книга. Това работи естествено само в случая, когато издателството вече е наложило търговска марка, и най-вече - когато не си е позволило да издава слаби книги под тази марка, които да разклатят доверието в нея.

Пример, за жалост само за едната част е червената поредица на Бард - „Избрана световна фантастика". Докато първите години нямаше слаби книги и рекламата беше само - „Излязла е новата книга на Бард", то последните години започнаха да разводняват поредицата и се налага да се рекламира по усърдно.

Вариант 2 - инвестира се в автора. Ако издателството прецени, че авторът има потенциал да създаде няколко последователни касови книги /или ако вече ги е създал и ги представи пред издателството/, то обикновено се инвестира по-голяма сума за популяризиране на автора, която не се „избива" от първия продаден тираж, а се разпределя между следващите няколко. Това естествено може да си го позволи само издателство с достатъчно свободни финанси.

Пример за подобна рекламна кампания е Захари Карабашлиев с неговите „18% сиво". Следващата му книга се рекламираше така - „Новата книга на Захари Карабашлиев /автор на "18% сиво"/ „Кратка история на самолета" ще бъде представена днес от..."

 

Какво може да се направи за рекламата на един автор, така че неговата книга да е интересна за издателите.

След умирането на периодичния литературен печат, единственото място, където може да се придобие известно е Интернет. Дали работи това - ДА! Примерите на Цефулес, Адриана и много други, които направиха големи продажби на книгите си, капитализирайки известността си в Интернет е достатъчно показателен пример.

  2011-03-12
Когато гръм удари...  
645. Кой ще купи тази книга?

Поводът за тази колонка е един СМС, който ме събуди наскоро. Авторът обясняваше, че има ХХХ стихотворения, че е приятел на този и този и защо не го издам, тъй като той не можел да си го позволи.

Въпреки  че от години пиша статии по темата, установявам, че авторите имат някаква много идеализирана представа за книгоиздаването.

Те смятат, че трябва да дадат някакви стихове на издателя, а той набързо да се впрегне да направи от тях книга, да я издаде, да и направи пищна премиера и да даде на автора стотина бройки да раздава на приятели. Защото всъщност, като се говори за издаване на книга, авторите си представят точно това - как вадят една книжка, надписват я с един дълъг автограф и я подаряват на поредния фен.

Това всъщност никога не е било вярно. Дори и в ония соц години, когато властта даваше мило и драго за писателите само и само да си мълчат.

На първо място, когато се замислите за издаване, независимо на чии разноски, трябва да имате готов продукт - книга. Стотина стихотворения не са продукт, те са само тухлички. Тухлички, от които трябва да съградим сградата. Няма да влизам в подробности, че между  произведенията трябва да има логическа връзка, че книгата трябва да има основна идея и нещо, което да каже на читаателя, че трябва да се измислили и заглавие, което отговаря  на темата  и я подсилва (в този дух -„Стихове", „Искри от стихове", „Стихове от сърцето" и други подобни заглавия не са добра идея).

И тук стигаме до един основен въпрос - към кого е насочена вашата, книга? Кой ще е нейният купувач? Как да я оформим така, че да е по-привлекателна за потребителската група, към която е насочена?

 

Кой ще купи вашата книга?!!

Може би никога не сте си задавали този въпрос. Във вашите представи по-важното е да бъдете издаден, а продажбите са нещо, което интересува само издателите. Как може да смесваме високото изкуство с търговията?!

Вина затова, до голяма степен, има начинът на издаване на книги при социализма. Тогава СБП издаваше книгите „по заслуги", а не толкова по художествена стойност, и можеше да се чака с години, докато на някой млад автор му се издаде първа стихосбирка. За възвращаемост на инвестициите или поне за някакви продажби изобщо не се говореше - залежалите книги се даваха на вторични суровини.

Сега времената са други - има пазарна икономика. Всеки може да издаде книга /практически няма ограничения за жанр и съдържание/, но издателите се интересуват от възвращаемост. И колкото и странно да звучи това на повечето автори, ситуацията е такава - издателствата не са просветителски дружества и нямат такива задачи.

Ще завърша с едни думи, които повтарям многократно - писането е сакрално взаимодействие между автора и листа, книгоиздаването е бизнес!

  2011-03-01
Когато гръм удари...  
641. Клуб Буквите

Наближава пролет. Старите неща си заминават, но се раждат нови.

И докато от една страна, на майка и остават броени дни, от друга, се радвам на новото начало с Клуб Буквите.

Това, което се опитваме да направим, не е поредната говорилня или готина групичка, която се събира периодично в някое заведение на чаша бира, клюки и рецитации.

Извиняваме се, ако някой е останал с погрешна представа.

„Клуб Буквите" е продължение на оная мечта, с която преди 10 години създадох сайта - да има място, където можем да си говорим и обсъждаме литература.

За съжаление нещата не се развиха както очаквах, най-вече защото подцених нуждата на хората от общуване.

За десетте си години съществуване Буквите се разви различно от началната си идея и от един сайт за самопубликуване се превърна в сериозна  литературна фондация, с ареал на действие много извън сайтовете.

„Клуб Буквите" е една от насоките, в които смятаме да се развиваме. В него се стремим да обединим автори, които имат сериозно желание да се занимават с литература и нивата им на мислене са много над   „Поздравче, това стихо ми хареса".

Ще се постараем да осигурим среда, в която авторите да се развиват, възможности да се общува на високи  литературни нива, да се получават консултации за писане, за издаване, за работа с медии, реклама на книги и хиляди неща, нужни в бизнеса книгоиздаване.

Защото писането е сакрален творчески процес между автора и листа, но книгоиздаването е бизнес, в който има множество правила и условности.

Една от важните страни в него е защитата на авторските права. Скандалът с изплагиатстваната стихосбирка е съвсем пресен, а никой не се запита:  какво направих аз, за да си защитя правата?

Но това не е реклама на Клуба. Въпреки че реално изпълняваме функциите на един писателски съюз /или по-точно функциите, които те би трябвало да изпълняват/, определено не гоним членска маса. Всъщност с повече хора се работи и по-трудно.

Приемът на членове не е преустановен, но приемането ще се решава от членовете на клуба. Всъщност, ако целта ви е само една лъскава членска карта с малък номер, по-добре не кандидатствайте. И сегашните 30 човека са голяма група за работа.

Надявам се някога, след година, две, или три, ако преживеем прословутата 2012, да се гордеем с членове на клуба, пробили в българската литература.

В края на краищата - това беше и идеята някога, преди 10 години, когато замислих Буквите.

 

  2011-02-22
Когато гръм удари...  
634. Хроники на Буквите; Спомени на Cefules

В началото за мен, а сигурен съм, не само за мен, но и за повечето, това беше просто достъпна форма за публикуване. Имах издадени книги, при това две от тях, може да се каже, успешни, но от години не показвах нищо. Нямах много възможности, пишех - по-скоро, за да забравя себе си, отколкото с чувството, че ще споделя трепетите и вълненията си, размислите си и онова, което не ми даваше покой, а дълбаеше в мен, гореше по пръстите ми, докато не го изпиша. После хващаше прах по шкафовете вкъщи и бъгове в твърдия диск на остарелия ми компютър. Докато пишех, горях, после ме обземаше апатия. Струваше ми се излишно, не намирах смисъл и следвах някакви искрици надежди. Неясни и объркани, които хем ме правеха луд, хем ме пазеха от истинско полудяване.

 

Обикалях за спонсори. Не съм делова натура, не умея да убеждавам. По-често будех  недоумение и пренебрежение, а в някои случаи и съжаление. И бях наясно, но какво да се прави - не виждах друг вариант. Обикалях и из редакции, сега като работя в такава, знам какво означава човекът, когото търсиш и си си уговорил среща, точно в момента да не е на мястото, понеже е възникнало нещо спешно; хубаво е - за да не чакам сега с часове, да го потърся друг път, а най-добре предварително да се обадя или още по-добре - да почакам да ми се обадят. Тогава, без да знам,  усещах. Както усещах, че нито оставеният ръкопис, нито резюмето са прочетени. Вероятно бях един от стотиците висящи пред вратите им.

 

Изпращах дяволски много писма. Хартиени и имейли. Очаквах, дълго очаквах отговорите, а понякога изненадите бяха толкова големи, че не знаех как да реагирам. Като например - печелех разни конкурси, а нямам дори стационарен телефон да се обадя и да потвърдя участието си, да не говорим, че не ми е ясно нито какво ще облека, нито как ще пътувам. Знам само, че ще се прочете мой стих и ще бъде чут. Да, имаше такива изненади, но след дълго чакане, инат и борба.

 

И изведнъж се разкрива достъпната форма. Публикуваш, някой те чете, като на премиера си. Освен това вече няма страшно хард-дискът ти да гръмне, защото всичко е качено на сървъра. При това, в края на всяка публикация е условието, че авторските ти права са опазени. Тоест: безплатно издание. За което не се налага да падаш на колене пред спонсори, последният от които е чел единствено "Овчарчето Калитко" и то до половината, а предпоследният ти заговаря за Кант, Шопенхауер и Спиноза.

 

Нямах представа какво още е, освен достъпно публикуване на творбите. След простите команди следваха отговори. И едни въпроси - много особени, като че ли ги е задавало онова - чудото в теб, което е писало, преди да изложиш творбата си. Учуден забелязвах, че някои от читателите разбират по-добре творбата ми от мен самия. Последва еуфорията и наркозата. Понякога имах чувството, че поредният виртуален приятел (а на виртуалните все още не гледах като на хора от плът и кръв) надниква зад рамото ми. Представях си, че непознатата с алегорично или мит    логично име наднича зад рамото ми и чете това, което пиша.

 

Знаех, че съм очакван, че някой от другия край следи какво публикувам. Дори когато не ми се пишеше, започваше да ми се пише. Признавам си, че някой път се насилвах, а това, разбира се, изключително рядко ражда добри творби. Публикувал съм много слаби неща. Не съжалявам, това си беше част от процеса, същите сили са действали и върху други автори. По естествен начин се оформиха кръгове, всеки чувстваше своята принадлежност към тях и понякога, задължен на хората около себе си, на техния вкус и тяхното одобрение, пишеш, както иначе не би писал. Мнозина останаха на този етап. Не ги критикувам, нито смятам, че не са успели. Каквото са търсили в литературата, те са го открили. Приобщаване, създаване на среда от сходни интереси, приятелство и любов. Все неща, които могат да се открият в литературата и чрез литературата; човешки са, по своему свети. Опитат ли се да задържат нея - литературата, в ограниченията си, да се държат като диктатор със стихията й, суровият конфликт е неизбежен.

 

Това беше и първата причина много хора да напуснат сайта, да се създадат алтернативни, в които основният закон да е този взаимен интерес от себеподобие, на който да е подчинена дори волята за изкуство.

 

Това беше и най-голямото изпитание за Буквите, както се разбра с годините - сайтът да се съобрази с човешките желания на творците си или да остане верен на творческото желание у човека. И понеже избра по-трудното - верността към основната си кауза, от този момент не беше просто сайт, а решителна крачка към нещо по-съществено в литературния живот.

 

Имаше вече премиери и срещи с читатели и между творци. Еуфорични празници, дребни сплетни, бързо стопирани, защото администрацията прояви воля. Всички чувстваме липсата на литературна критика в интернет. Всички сме наясно, че овации получават и не толкова литературни творби, дори не литературни, че на вниманието на потребителя под прожектора често има слаби автори или слаби творби на добри автори. Малко си даваме сметка защо се стига дотук, защо е почти невъзможна практически креативната, професионална литературна критика. Причината е проста: интернет е отворена среда, наричат го: "глобално село". Както разкрива най-добрите страни на човека и човешкия интелект, така дава възможност да се покажат и най-лошите, които мнозина проявяващи ги, скрити зад виртуалната маска, не смеят да покажат на живо. Дори да е добронамерена критиката към едно добро произведение, често се използва като повод от хейтъри, политически ултраси, псевдоинтелектуалци, троли или просто комплексари като повод за лична разпра. Често и автори на най-откровени лични нападки сами пишат под тях, че това е просто критика, мъдро добавят, че човек трябва да слуша и за недостатъците си, за да порасне. Следва забавно зрелище, което откъсва читателя от творбата, от основния смисъл на публикацията.

 

Чест е, че в Буквите не се допусна такова извращение нито с произведенията, нито, а и най-вече, с литературната критика. И освен чест, това е и второто огромно изпитание, защото подобни конфликти и виртуални войни привличат масово потребители. Превръщат се в нещо като селско или национално дерби, в което народът получава разтуха, изливайки натрупаната си отрицателна енергия. Разбира се, на цената на качеството. Вместо многото импресии, волята се задържа върху чистотата на творческата виртуална среда.

 

Ясно е, че от тролите и хейтърите по-активни потребители няма. Омразата е много силно гориво, а екшънът пробужда интерес. Буквите се лишиха точно от тези потребители, пренебрегнаха дребните кръчмарски сметки на свои колеги в мрежата, които толерират подобни потребители, защото така привличат по-лесно рекламодатели. Но с това Буквите стигнаха по-далеч, защото показаха сериозността на институцията си, а Буквите пред очите ми се превърнаха от литературен сайт в сайт на литературна институция.

 

Излизаха антологиите ежегодно на Панаира на книгата, авторите получаваха мечтаната трибуна. Тук не мога да пропусна как аз, един забравен провинциален автор, просто триумфирах на Коледния панаир на книгата, в който представих на щанда на Буквите сборника си "Бяс и рози". И въпреки европейската цена на изданието, то не се купуваше - то просто се грабеше от щанда. Оказа се по-търсено дори от книги на известни наши автори, при това предлагани на много по-ниска цена. И това е само един от случаите, в една от формите.

 

Базарите на книгата, постоянните конкурси, бързата ориентация към електронни  книги, колонките... Това са все Буквите. Докато се стигне до изключително авангардното интерактивно риалити "Търся издател", когато цялата мрежа просто експлодира.

 

Винаги съм твърдял, че успехът на Буквите е всъщност в това, че изпреварват поне с крачка всички останали. Има още нещо - трудната симбиотична връзка на вярност към основен принцип с умение за експеримент. Обикновено верните на принципите са толкова консервативни, че не могат да направят необходимата за времето и новите условия стъпка, преди да я е направил някой друг, изследват я внимателно и дълго  анализират дали това е правилната стъпка. Склонните към новаторство пък забравят каква е била целта им и губят ценностите си. И в двата случaя успехът е немислим. В първия оставаш затворен в остарелите форми, не можеш да стигнеш до хората. Във втория се губи изкуството. Съчетанието на едното с другото, без едното да е за сметка на другото, е гаранция за успех.

 

Трудно е да се признаят качествата, особено днес, особено у нас и това, че Буквите доказаха своите, им спечели много приятели, но и много открити врагове. Но това е неизбежно. Като обърна поглед назад ме изпълва  едно трепетно вълнение, част съм от една нова ера. Стъпили сме на нов, непознат бряг, навлизаме във враждебни джунгли, но знаем, че са пълни с богатства. Времето на старите форми, на трудния печат, на хартията и оформилите се взаимоотношения бавно отминава, настъпва друго. На самия мост сме, в края на едно и в началото на друго време. Ог  ромна е духовната авантюра, както и отговорността ни.

Имахме нещастието и щастието да се родим в интересно време, а Буквите е един от символите му.

  2011-02-15
Когато гръм удари...  
629. Плагиатството - начини за защита

Последните няколко дни из форумите нашумя - „Най-голямото плагиатство извършвано някога" и подобни бомбастични заглавия. За жалост това нито е новост, нито е изолиран случай, просто за първи път засяга тези хора.

Какво точно се случило. Авторка от Бургас, Мария Димитрова (23 г.) е издало стихосбирка - „Нежна стихия", която се оказва пълна с произведения крадени основно от конкурса „Ерато" във вестник „Уикенд", като за цвят са добавени стихове на Давид Овадия, Блага Димитрова и някои други известни творци.

На 10.02 авторката ще има премиера /ако се осмели/ и ще е интересно какво ще се случи след множеството закани. Засега издателството (Божич, Бургас) е запорирало тиража.

По интересно е обаче другото. Какво ще се случи на авторката, дори и при заведен съдебен процес срещу нея. Вярно е, че Законът за авторските права и сродните им права (ЗАПСП) защитава правата на авторите, но той няма автоматична наказателна клауза.

Юридически това е доста дълго и сложно за обяснение, но накратко нещата са следните - установяването на нарушение на закона, не води автоматично до санкции.

Този закон не е част от Наказателния кодекс  и държавата /прокуратората/ не се самосезира по него. Как се превежда това - ами за да получи авторката някакво наказание трябва да се заведе ГРАЖДАНСКО дело срещу нея. Колкото по-колективен е иска, толкова повече има шанс това дело да стартира поне преди лятната почивка на съда. Вероятно ще е по-бавно, преди това ще има много дознания, а основната част от авторите с накърнени права не живеят в Бургас и разпитването им ще бъде трудно.

По-сложен в въпросът с доказване на авторството над произведенията. Както е записано в закона, авторството над произведението възниква в момента на създаване. По-сложна е доказването на процеса. Стандартно, ако няма публикация в печатно издание с точно обявена дата, то правата в/у произведението се доказват със свидетелство на трима пълнолетни граждани на РБ, които свидетелстват, че са запознати с това произведение към определена дата. В повечето случаи тия свидетелства са „дума срещу дума", особено когато и свидетелите на другата страна твърдят същото. Разпечатките от литературните и други подобни сайтове, имат само спомагателен характер, тъй като за да ги приеме съдът за доказателство, то трябва свидетелстване на „вещи лица", че действително записът в базите данни е направен към тази дата и прочие технически подробности.

Както пише Чудомир - „станалото - станало, то срамът със сапун не се измива", но как да си защитим правата така, че да няма съмнения в тяхната достоверност.

Първият вариант е от най-бабешки тип - разпечатвате си произведенията към определена дата, залепяте ги в един плик и отивате при нотариус да ви удари един печат /с подпис и дата/.

Този плик, представен пред съда, свидетелства  че към тази дата вие имате авторство над тези произведения.

Другият - по-стандартен метод е защита чрез издаване - дали било на книжен или електронен носител /е-книга/. Към всяко подобно издание се издава ISBN и се дават съответните бройки в Депозитния отдел на Народна библиотека /отскоро е национална/. Съответно съдът се запознава с изданието, сверява ISBN-a и се съгласява с твърдението, че към тази дата тези произведения са ваши.

Сериозният начин е съвсем друг - това са Организациите за колективна защита на авторските права. Новите промени на закона им дават доста широки правомощия. Тези организации имат право да се явяват в съда от името на автора и да защитават правата му. Нещо подобно се опитахме да сформираме преди време и подобна защита ще предложим на всички членове на Клуб „Буквите".

За да се осъществи подобна защита, авторът трябва да членува в подобно обединение или да има сключен договор с него за защита на авторските права. В случая с гореописаната стихосбирка,Фондация „Буквите" не може да направи нищо, освен да даде свидетелски показания за произведенията, тъй като тя няма конкретен договор с нито един от засегнатите автори.

Защо е важно това - защото думата на съответните организации тежи! Едно е дума срещу дума на произволни, неизвестни на съда  и обществото свидетели, а съвсем друго клетвената декларация на Юридическа организация, със съответната дългогодишна история.

В голяма част от случаите при подобни дела, съдът съдейства за извънсъдебно решение на проблема, когато едната страна е Организация за колективна защита на авторските права.

И последно - какво ще се случи на това съдебно дело, ако все пак Йосифова и нейните адвокати успеят да го заведат и съдът му даде ход, а не го сметне за маловажно.

Според Гражданския кодекс, могат да осъдят Мария Димитрова по два параграфа - за пропуснати ползи и неизплатени хонорари от книгата и за морални щети.

При условие, че тази книга реално не се продава /вероятно се подарява или се продава на ръка/ то официално в съда не могат да се докажат пропуснати ползи. Авторите /всички заедно/ имат право на до 15% от коричната цена на книгата. Ако тя е издадена в 300 тираж, при цена 5 лв /не знам колко е в действителност, на задната корица няма цена/ то общата сума е 225 лв, която трябва да се раздели на десетина автори.

За морални щети Софийския градски съд присъжда обикновено до 1000 лв. В случая, вземайки под внимание състоянието на авторката (жълта книжка) вероятно няма да има присъда по това обвинение.

Това е единственото, което може да постанови съда /имаше скоро аналогичен случай с Красимир Йорданов/. Вероятно ще включи условието за публично извинение по медиите, както и добавяне в книгата на подлистник с имената на авторите, но съдът не може /няма по кой член/ да постанови изземване на книгата. Така, че мечтите за публично аутодафе, няма как да се сбъднат.

И последно - кой носи реалната отговорност за тази книга. Много странно, но не е издателството.  За книгата е платено /950 лв/ следователно тя е издадена по добавката в ЗАПСП - чл. 53 - Издаване за сметка на автора.

В този случай в договорът за издаване е записано /обикновено  член втори/, че АВТОРЪТ има правата да издаде тази книга. Т.е  - в този случай издателство „Божич" не носи никаква отговорност, освен явната му некадърност да не познае произведение на класиците.

Какво трябва да направи всеки един автор, който гледа сериозно на творчеството си, за да няма подобни проблеми. Основното - да намери организация, която да се занимава със защитата им. Принципно - дори и Писателските съюзи би трябвало да правят това, като браншови организации /а не само да събират членски внос/.

Колкото да са симпатични Георги и Мая /посочвам тях, тъй като основно произведенията са крадени от Откровения/, колкото и дълга история да има сайт, то в съда те са само физическите лица Георги и Мая и тяхната дума не тежи повече от думите на останалите свидетели.

  2011-02-08
Когато гръм удари...  
614. Антология Буквите и Голямото отечествено турне

Беше лятото на 2004-та година. На шега участвахме в един проект на „Про Хелвеция" и взехме, че спечелихме.

Проектът беше уникален за времето си - тъй като Буквите се беше разраснал до около 15 000 произведения, ние решихме по някакъв начин да успеем да издадем поне част от произведенията. На хартия това беше невъзможно, затова създадохме мултимедиен диск с Антология „Буквите".

Беше безпределно ясно, че не всички от тези 15 000 произведения стават за публикуване. Затова  помолихме авторите да преценят кои техни произведения стават за Антологията,  а след това комисията да подбере най-добрите от тях.

Разбира се, стана както всеки път се получава в подобни ситуации - по-добрите автори (като по-скромни) посочиха по няколко, а тези, дето за нищо не ставаха, изпратиха едва ли не цялото си творчество. Това естествено до голяма степен затрудни работата и комисията в състав Камелия Иванова, Мая Попова, Жива вода и който още ни помагаше тогава, имаше ужасно много работа, а сроковете, както винаги, бяха за вчера. В рамките на месец трябваше да се прехвърлят няколко хиляди произведения, за да се подберат най-добрите от тях.  Подбрахме с мъка едва 2000 от близо десетте хиляди , които бяха изпратени. По-късно те станаха основа на рубриката „Препоръчано" в сайта.

Докато кипеше цялата работа, организирахме и Голямото отечествено турне. Това щеше да бъде първото голямо излизане на Буквите извън София, ако не се брои пловдивското представяне.

Бяхме предвидили едни градове, част от които отпаднаха, защото някои хора обещаха много, но не свършиха нищо, но в крайна сметка все пак обиколихме шест града - Русе, Бургас, Пловдив, Варна, Стара Загора, Сливен /и естествено София/.

Но всичко започна край един язовир, близо до Кърджали, в Калоянци, където Вениамин организира една незабравима почивка. Оттам започна и идеята за летните празници в Калоянци.

Турнето - ами беше си като на турне. Аз бях напуснал вече работа и се посветих само на Буквите, но Камелия Иванова все още работеше, затова решихме да го направим през уикендите - всеки уикенд в един град.

Беше щура работа - естествено интересите на местните организатори и нашите не съвпадаха, което породи сериозни противоречия. Най-сериозни бяха в Бургас, защото там бяха разбрали, че Буквите идват да им направят представяне на тях.

Натрупалото се недоволство избликна във форума и доста народ се оттегли. Групичката на  Вион и Ра направиха Бунтарите.

Много хора, всъщност всички извън София, ни виждаха за първи път. Беше се създала даже една агитка, която обикаляше заедно с нас, особено дестинациите край морето.

Имаме много хубави спомени и снимки, но натрупахме и първите сериозни поуки. Основното беше разминаването в очакванията. „Про Хелвеция" платиха издаването на СД-то, но не финансираха турнето. Ние все пак си го направихме - беше важно за сайта, но се надявахме, че ще го финансираме от продажби на Антологии.

Авторите от сайта обаче гледаха на това като на почивка. Те имаха желание да се видят едни с други, да поговорят, да си почетат стихове и какво ли още не. И въпреки че договорките с организаторите бяха да се търсят безплатни зали, водещи и прочие, накрая се оказа, че трябва да плащаме буквално за всичко. В Бургас едва ни останаха пари да се приберем само защото бургазлии бяха инвестирали в нови рокли, а не в търсене на подходяща зала.

Много неща има да се напишат за това турне - там бяха и първите сериозни разминавания между лежерния стил на авторите и желанието ни за професионализъм.

За всичко това ще можете да прочетете в оная прословута книга, която пиша с ускорени темпове.

А Антологията се продаде бързо. До голямото представяне в София през есента почти не бяха останали бройки. Именно на него станахме известни и на СБП. След това само се говореше - „А тия от Буквите..."  Останаха и създадените познанства. Турнето на Буквите запозна много хора, живеещи в едни и същи градове, един с друг. Което всъщност беше и основната цел.

 

  2011-01-18
Когато гръм удари...  
608. За какво са ни литературните сайтове?

Аз, след като официално се водя създател на първия сайт за самопубликуване, се чувствам виновен за състоянието на повечето литературни сайтове.

Някога, когато създавах Буквите, изобщо не предвиждах, че тези сайтове ще се превърнат в места за социално общуване, които да запълват липсващия личен живот на авторите.

Ще цитирам единственото умно изречение от писмото на Вода.

„Вината е в Админите. Те налагат имена с Ателиетата, Избраното, Препоръчаното."

Всъщност, колкото и странно да звучи на някои хора, това е целта на литературните сайтове.

Да заместят липсващия периодичен литературен печат, да отделят, както казвам метафорично на екипа - „сеното от сламата" . И намерили бисерчетата сред огромното пясъчно море, да се стараят да ги вдигнат нависоко, за да ги видят всички. Защото, за жалост, хората, които умеят да пишат добре в България, са страшно малко. За разлика от броя на пишещите.

Затова и постоянно увеличаваме екипа и вдигаме летвата. Защото друг път няма. Няма кой да върши тази работа. Министерството на културата е абдикирало отдавна от нея и българската литература е оставена сама на себе си.

В условията на виртуалната ера,  в условията на  отчуждение между хората, общуването в сайтовете все повече попълва  празнините в междуличностните комуникации. По-голяма част от хората не могат да намерят около себе си достатъчно интелигентна общност, с която да обменят идеи  и затова се радват на тази в сайтовете.

Така че в тази връзка разбирам желанието на повечето автори. Някак си се опитваме да им създадем такова пространство, където те да общуват свободно, но без да пречат на тези, които имат нужда от по-сериозна литература.

И тук много ясно се отразява нуждата от конкуренцията. Ако политиката на другите сайтове беше подобна, то щеше да има изграден подобен мироглед.

Но нещата са други - кратунци, харпии, на Чис български... залага се на пошли, ежедневни неща. Пишат се стихОта и поздравчета.

Това също не е лошо. В крайна сметка, каквото се търси,  това се и предлага. Лошото започва, когато с така изградения манталитет се навлиза в Буквите и се правят опити той да бъде установен и тук. Тълпата фенки около Ивайло Терзийски така и не разбраха, че с техните глупави хвалебствени коментари го правят смешен в очите на другите и че му пречат да види качествените неща в творбите си, а не да се върти все в една и съща тема, с едни и същи похвати като надраскана грамофонна плоча.

Всъщност, точно затова създадохме и „Клуб Буквите". Защото, колкото и малко да са, все още има хора, които желаят да  си говорят за бедни и богати рими, за метафори, хиперболи, стил на писане и други подобни неща. А не да бъдат принудени да пишат глупави коментари от рода на: „Прегръд, целув, поздравче, ох, колко се радвам, че намина" само и само да не бъдат изолирани от общността.

  2011-01-11
Когато гръм удари...  
602. Жени и вино, вино и жени

Тази известна мисъл принадлежи на яркия почитател на хедонизма - Омар Хайям. Но в България я популяризира Кирил Христов.

Дълго време това бе мой статус по чатове, клубове и много други места. Как всъщност стана конкурс?

 

Всичко започна с демокрацията и опитите да ни налагат американски ценности. Първо преместиха църковния календар и Трифон Зарезан започна да се празнува на 1 февруари /всъщност някой празнува ли го тогава/. После ни набутаха някакъв св. Валентин, какъвто определено нямаме в календара. За всички, които не знаят - православната светица св. Валентина се празнува на 10.02.

И цялата тази каша доведе до любимия въпрос на журналистите - Кой празник празнувате днес?

При подобни спорове винаги защитавах тезата, че тези две неща са си неделими и не разбирам какво точно обсъждаме. И така, през студените януарски дни на 2004г. в един трамвай, обсъждайки идеята с Камелия Иванова, че много ни трябва един конкурс, се стигна до единодушното решение той да се казва „Жени и вино, вино и жени".

 

Това беше първият официален конкурс на сайт за литературно произведение.  Преди това си провеждахме разни интересни конкурсчета - за 10 000-но произведение, за 11111-но, за 20 000-ен коментар и други подобни.

Страховете бяха големи - не се знаеше ще съберем ли въобще някакви творби, а и да съберем, ще стават ли за нещо. Няколко дни преди това беше официално основан сайт Хулите, Хипо хвърляше огън и жупел и караше всички да се трият от Буквите. Но от друга страна, през лятото бяха дошли много нови хора, които не бяха чували нищо за голямото цепене.

Съответно започнаха да ни викат по интервюта, където водещите се правеха на остроумни - ами не може ли за мъже и вино, за мъже и ракия. Накрая в едно предаване на радио „Хр. Ботев" изковахме и слогана - „ракия за мъже!".

 

Резултатите естествено надминаха очакванията. Произведенията - тогава имахме раздели поезия и проза - бяха повече от възможностите на журито. Всъщност, тогава и за първи път обявихме журито преди конкурса, в резултат на което имаше много пристастия и опити за натиск.

Едно от най-хубавите стихотворения писани някога по темата - „Дионисиево" на Мея, което обявихме за официален химн на конкурса, така и не спечели награда.

Та след събиране на произведенията, обработване /много от тях бяха изпратени на хартия/, четене, класиране и прочие, се стигна до прословутия миг на награждаването.

Това беше първа наша церемония по награждаване. Нещо повече - това беше първото официално събитие след онова злощастно честване на 2-рата година на сайта, където стана голямото цепене. Беше и първо събитие на новия екип.

Естествено, обърквациите бяха големи. Камелия беше водеща, но аз бях организатор, бях обещал на ужасно много хора сцена, а не бях казал на водещата и прочие, все интересни неща. От това събитие научихме много.

Проведе се в галерия „Сезони" в културен дом „Средец". Галерията имаше 70 седящи места, но ние предполагахме, че ще дойдат около 100 човека. „Тъкмо всички да помнят колко е било натъпкано". Всъщност, беше може би много повече. Моите сметки са за около 150, шефовете на СБП, които бяха инкогнито в залата /още не ги познавахме лично/, си спомнят за над 200 човека. Няколко години по-късно говорихме с един от синовете на президента, който също бил там. Той имаше спомени за поне хиляда. Точната бройка няма значение, важното беше, че стана събитие, за което се говори после дълго.

Решихме да правим сериозна програма. Освен хилядите желаещи да четат, си поканихме и гости - известната тогава литгрупа „Мухозол13".  Те естествено не пропуснаха да си покажат магариите /то кой в България пропуска/ и се наложи да ги сваляме насила от сцената.

Зареди се дълго четене. Освен официалните четци, всеки който успееше да докопа микрофона, а някои и без него, се опитваха да четат. Любо Левчев постоя малко до вратата, послуша и по едно време си тръгна, оправдавайки се с болния с крак.

Народът бавно, но стабилно се оттичаше към съседната пицария „Мис Каприз", запознавайки се най-сетне на живо, след толкова много писане в нета. Някъде към средата на представянето залата се беше поизпразнила до нормална вместителност. За сметка на това, заведението беше пълно.

Наградите са ясни - можете да ги прочетете и тук. Тогава известният Sarcomadroll прави няколко внезапни включвания, когато решеше, че програмата се отклонява от разбиранията му. Бяхме поканили и редица бардове, но те така и не излязоха на сцената, защото не ни се обадиха, че са тук.

Всъщност, тук беше и първото появяване на Мая Попова. Тя беше нашумяла предната седмица в сайта с произведението си - „Тази вечер ще съм твоя", което изпълнихме и на награждаването. Тя слуша, слуша пък взе микрофона от четящата и си го доизпълни сама.

Близо 3 часовото четене беше голям купон. Всичко беше надлежно снимано на камера от съпруга на една от авторките в сайта. Те обаче, успешно успяха да се разделят само няколко дни след това и тоя запис така и не го видяхме.

 

Какво стана после? Конкурсът се разрасна.

Следващата година журито беше от сой - все членове на УС на СБП. От сой бяха и наградените - Николай Кънчев, Христо Троански, Любен Лачански.

 

Награждаването беше в Унгарския културен център.

Там Камелия каза на унгарското аташе - „Абе, я си гледайте работата". Николай Кънчев /Бог да го прости/ без малко да хвърли статуетката си по нас - какво било това статуетка, той чакал пари.

И така започна поредица от интересни награждавания.

На едното спря тока и продължихме на свещи. На друго Камелия се разболя в деня на представянето и се наложи аз да водя без да имам ни сценарий, ни подготвени думи.

Интересни бяха и наградените. След като през 2006-та връчихме втори награди на Краси Йорданов и Ивайло Терзийски, дълго после по нета се обсъждаше кой от двамата е по-по-най.

Но всичко това ще прочетете в книгата „Хрониките на Буквите", която вече пиша по график, защото поне десетина човека ме питат всяка сутрин - „А ти какво написа?"

И не забравяйте - крайният срок е 06.02.2011. Този конкурс няма парична премия, но за наградите му винаги се говори дълго.

  2011-01-04
Когато гръм удари...  
597. Хубавите неща през 2010 г.

,Това не е точно отчет. Подробен отчет ще получите  след Нова година. Това е просто кратка информация, кои са хубавите неща от 2010 в живота на Фондация „Буквите", които аз запомних.

Най-важното е - за първи път тази година си пролича, че Фондация е основната дума, а сайтът Буквите е само част от нея.  Основните събития, за които се говори много през годината - Лекциите за защита на авторските права, Летният фейсбук конкурс, конкурсът „Търся издател!" и прочие бяха все инициатива на Фондация „Буквите", а не толкова мероприятия свързани със сайта.

Всъщност това е основната тенденция, която се изчисти през годините и която ще бъде основна през 2011-та  - все по-професионално отношение към литературата и ориентиране към автори, които предпочитат да пишат, а не да споделят.

 

Новости през годината:

На първо място -  Електронната ни библиотека - http://e-books.knigite.bg , която дава една нова насока и е в тон с ъс световните тенденции на бум на електронните книги. Всъщност това е и единствения път за развитие на българските автори. Колкото и всички да си мечтаем за миризмата на хартията.

Второ - интеграцията със социалните мрежи. Като се тръгне от простите неща като бутони за споделяне във Фейсбук и за харесване на произведения и се стигне до двата конкурса проведени изцяло във Фейсбук, резултатите показват едно - отдавна мина времето на капсулирането по сайтове и групички. Всички живеем в един все по-глобален свят.  Всякакви опити за делене на „куклите и парцалките" са само за чесане на Егото.

Трето - това са събитията на живо. Това е отдавнашна традиция за Фондация ‚Буквите", но тази година показа някои нови тенденции и най-вече жаждата да се чуе литература, а не само да се съберем по масите.

 

Най-приятният спомен от годината - конкурсът „Търся издател!". И не с констатацията, че всеки пише и всеки иска да издаде книга. А с това, че се намериха хора, които имаха силата и желанието да се преборят за това.

 

Личното ми откритие за годината - Ники Комедвенска. Не само като автор. Въпреки, че отскоро присъства в он-лайн литературното пространство, за нея ще се говори доста за напред.

 

Разочарованията  - много. И лични, и професионални. Много хора така и не разбраха разликите между приятелство и партньорство, между литература и споделяне. Както и че няма да намерят липсващия си личен живот в сайтовете за литература. Поне не в тези, в които наистина се държи на това.

 

Неизпълнени обещания - много, за жалост. Основното - не можахме да доизградим платформата за реклама на книги. Нещо от жизнена важност. Да се надяваме, че януари ще се окаже успешен в тази област.

В личен план - не успях да напиша книгата, която чакат много хора. Но идват едни дълги празници...

 

И накратко от бъдещият доклад:

 Буквите навлизат в десетата си годишнина.

За изминалата 2010 година сайтът беше посетен от близо половин милион уникални посетители (средно по 35 000 месечно), които са прочели над   4 милиона произведения.

735 нови автора, 5401 произведения.

Издателство „Буквите" издаде 47 нови книги, бяха проведени над 30 представяния на живо, стигнахме чак до Бургас.

Проведени 4 големи национални конкурса - „Жени и вино", „Ирелевант", „По стъпките на лятото", „Търся издател!"

  2010-12-28
Когато гръм удари...  
588. Раждането на Хулите

 

"По стъпките ми вредом никне жълта злоба"

Яворов

 

Понеже днес е събота и имам рожден ден, ползвам правото си да напиша тази колонка.

В нея няма да стане дума за това каква торта ще има /а и кой ще излиза от нея/, а за трудното раждане на един сайт, който празнува днес първите си седем.

Искам с големи букви да подчертая благодарността си към Найден Найденов /Hixxtam/ за това, че създаде Хулите. Не знам какво бихме правили, ако този сайт не съществуваше. Най-страшният кошмар на цялата администрация са ония седемнадесет дни без Хули през лятото на 2008-ма.

      Откъде започна всичко?

През лятото на 2002-а година Буквите станаха много посещаван сайт за онези стандарти. В него месечно се публикуваха над 100 произведения. Това доведе естествено до проблеми с хостинга /не можеха да ни държат безплатно повече/, а и аз усетих, че сайтът започва да надминава моето литературно ниво. И вместо да се мъча да го огранича до него, се опитах да организирам екип от хора, които да ми помагат да развиваме сайта.

Така на 1 ноември се събра първата група, желаещи да направим нещо заедно. За жалост, нито един от тях отдавна не е в Буквите, а и повечето май и не пишат вече.

Същата вечер решихме да сформираме и Сдружение „Буквите".

И се започна един от най-интересните периоди в историята на Буквите, на който съм посветил немалко страници в моята книга „Хроники на Буквите". Но тази колонка не е за това, а за участието на Хипо.

Сдружението си избра Управителен съвет, в който аз, признавам си честно, успях да събера може би най-неподходящите за работа хора. Трима от членовете бяха малки, много малки - 19-21-22 години, а четвъртият, въпреки че беше добър поет, се оказа с много надуто его.

Донякъде подборът беше продиктуван и от това, че наложихме изрично условие - всички членове да живеят в София, за да могат да участват в събитията на живо. Сега си давам сметка, че това не се е харесало на Найден, тъй като може би е оставал извън всякакви списъци. Но времето беше 2002, а той беше един почти неизвестен плевенски чатер, който освен в клубовете на дира, висеше в БГдейт и пишеше стихове с няколко поетеси едновременно.

Признавам си честно - подцених го силно. Всъщност, аз тогава бях още млад и зелен и смятах, че добрите поети са и добри хора. И не се бях сблъсквал с жестоките отношения между тях.

Първите няколко месеца се разви активна дейност, беше съставена и редколегия, която правеше ежеседмични сбирки, и изобщо си бяхме направили програма за месеци напред. Но аз не предвидих - не сушата, както се пее в „Молитва за дъжд", а желанието на поетите да изпъкват и най-вече да общуват с други себеподобни.

Това сега изглежда повече от нормално, но тогава всичко беше ново и за първи път.

Някъде към януари месец бяха започнали да се сформират вече групичките, които гласуваха по почина - „аз на тебе, ти на мене..."/тогава в Буквите имаше гласуване/ както и много други печално познати ни в момента неща.

Тогава възникна и основният проблем, който и досега трови литературните сайтове - основната им функция. Дали са сайтове за литература, или сайтове за запознанство? Всъщност, споровете започнаха, защото аз твърдо държах, че тук сме, за да пишем литература. Това не се е харесало на тези, за които общуването беше над всичко и някъде тогава се е задал въпросът - „добре де, защо трябва все Богданов да управлява всичко, ние не можем ли?"

Когато години подред разнищвахме историята късче по късче, стана ясно, че идеята за Хулите е възникнала някъде тогава, макар че няколко месеца подред се опитваха да превземат самите Букви.

По това време бяха започнали първите дрязги в УС, малките не вземаха нещата на сериозно, а Тендер така и не можеше да разбере, че не може хем да е Администратор на сайта, хем най-известният поет. Тая тънка червена линия на барикадата и в момента я разбират малко хора.

Хипо беше започнал да се оформя като център на стабилност, аз бях млад и неопитен в хорските дрязги и бях започнал все повече да търся съветите му. Както после се разбра,  той се е представял пред хората едва ли не за втори след мен /има дълга поредица постинги където се говори за времената, когато Найден е бил главен редактор на сайта/ и да определя начина за поведение в сайта - примерно, че не трябвало да се отговаря на отзиви.

Всъщност, нещата са стигнали и по-далече. Докато аз се опитвах да реша хроничните проблеми с хостинга, Хипо е събирал /както се разбра от негови писания наскоро/ пари от авторите в сайта за хостинг, които така и не стигнаха до мене.

Както подчертах - бях млад и неопитен, особено в този род отношения. Може би това, че никога не съм работил в голяма фирма и не бях виждал всички тези клюкарствания и пускане на слухове, ми изигра лоша шега.

И докато аз изграждах основата на сайта /голяма част от функциите са написани тогава/, то другите са се занимавали да ме обсъждат и пускат най-разнообразни нелепости по мой адрес. Те това не са спирали и сега да го правят, но тогава имах повечето за приятели.

Хората, които бях посъбрал около мен, започнаха да разбират, че явно работата по сайта не им носи привилегии, като примерно: обявяване за най-добри поети и прочие, и малко по-малко се оттегляха. Аз отчаяно търсех нови хора и започнах да привличам всеки, който прояви поне малък интерес. Така в екипа влязоха съвсем случайни хора. После се разбра, че и Хипо е насъсквал едни срещу други, така че да разчисти всички, които са му били конкуренция.

/Това е дълъг и интересен за анализиране процес, по-подробно описание ще намерите в книгата/.

Пропускам много неща. И така стигаме до месец май, когато сайта се тресе от раздори, всички ме обвиняват във всякакви възможни грехове, а аз се чудя какво ми се случва. И съм ограден с екип - Hixxtam, Black Cat, Aurora, Angela.

Не, не съм сбъркал - по това време това беше  екипът, който би трябвало да управлява Буквите. Всички тези имена можете да ги прочетете в ръководството на Хулите.

И стигаме до кулминацията - раждането на един нов сайт. 23 май, след награждаването в конкурс за любовна лирика в Студенския дом /зад опашката на Царя/, всички се преместваме да си допием в „Снежанките" /тогава не се казваше така/. По някое време аз си тръгвам, а Хипо до сутринта убеждава хората, че не трябва да бъда начело на сайта или поне в най-лошия случай - да си направят нов сайт.

На 24 май, следобеда, преди официалното честване на втория  рожден ден на сайта, имаше събрание за учредяване на Сдружение „Буквите". То не бе учредено, защото Хипо беше подготвил саботирането му. Забавата в чалга клуба вечерта не искам и да си я спомням, помня само, че се наложи да доплатя сметката с 50 лв от джоба си.

На другия ден се започна голямото триене от сайта, около една трета от авторите си изтриха произведенията /повечето от тях се върнаха после, естествено/. Няколко дни в сайта беше голяма истерия, после нещата поутихнаха и така до есента, когато по време на командировката ми в Кошице /Словакия/, Хипо направи нов опит да отмъкне всичко. След като го изтрих от сайта, заедно с Аврора и Анжела, той започна откровено да работи по създаването на Хулите.

И в най-важния ден в годината - 21.12.2003, официално бе открит сайтът, макар че той работеше близо месец преди това.

С това започна историята на литературните сайтове в България. Малко преди това, по моя идея, следствие на дълги разговори с майката на Георги, бе създаден и сайт Откровения. Но той стана това, което познавате, чак през 2007-а, когато Мая Попова се прехвърли там.

Сайтовете си разпределиха /след остра конкурента борба/ нишите и в момента не си пречат един на друг, освен в сблъсъците на егото на управите им.

Но това и много други неща, ще прочетете в „Хроники на Буквите" - книга, която ще бъде скоро на пазара.

Честит рожден ден, Хули!

 

  2010-12-18
Когато гръм удари...  
585. Колонка 600

Това е юбилейна колонка.

Реших, че на юбилея не вървят гръмотевици (Как се управлява без гръмотевици? - зачуди се Самият).

Всъщност, последно време около нас има поредица от добри новини, които не забелязваме.

Премина един успешен панаир - не толкова финансово (поне сме на нула тая година), колкото рекламно. Доста известни имена се спряха на щанда, установиха се много контакти, набелязаха се много бъдещи съвместни инициативи.

Издадохме и един красив, а и доста добре продаваем алманах „Любовна лирика". Реално основният тираж  е изчерпан.

Приключихме и един доста успешен конкурс. Въпреки че беше уникален по рода си и се прави за първи път, резултатите бяха много положителни. Но за конкурса - в утрешната колонка. Чудя се само едно - защо след приключването на конкурса всички започнаха да обясняват как не се търсела така книга, не се гласувало така и прочие.

Навсякъде препоръчват да се четат дребните букви на договора. Тук много хора явно не са прочели и големите - всички тези неща ги пишеше изрично в условията на конкурса:  и каква книга ще се търси, и как ще се търси, и как ще се гласува и прочие. Всъщност, конкурсът беше един умален вариант на реалността. Който се е поразходил по панаира, щеше да забележи, че се продаваха най-добре рекламираните, а не най-добрите книги.

С петте премиери на 20.12 сме на път да приключим една успешна година и аз спокойно да навърша 44.

Мислех да изнеса един кратък урок по приложна икономика на една самотна стара дама, която така и не прочете договора за издаване на книгата ѝ и не разбра официалното название на издателството ни. Но книгата ѝ стана бързо и качествено и се продаваше особено добре. Това не попречи на самотната дама  да поиска да ѝ осчетоводим продажбите и да ѝ платим данъците. Както пише Алеко - „Имал си бол пари ..."

Единственото, което не успях да довърша в годишния си план, бяха „Хроники на Буквите". Но хубавите неща бавно стават и скоро ще имате възможност да държите книгата в ръце.

Остава ни последна година според календара на маите. Така че, ако не издадете книга сега, то кога - на 13.12.2012?

 

  2010-12-14
Когато гръм удари...  
580. Конкурс „Търся издател!" - Aнализи - част 2

Как се самоубива един автор?

Написвате един добър роман /или поне откъс/, който внася интересен поглед към известно събитие.

Включвате се с този роман в конкурс за издател.

Синът на един от организаторите толкова го харесва, че започва да агитира децата от неговия клас да гласуват.

В един момент се разбира, че няма да спечелите, но романът е харесал на организаторите и те търсят средства да го издадат, още повече че наближават 135 години от събитието.

През това време вие сте се отчаяли и тъй като голямото ви его естествено не намира грешките във вас, то вие започвате да тръбите навсякъде, че конкурсът е опорочен, провалил се, организаторите не знаят какво правят и затова си правят каквото искат и прочие.

И тъй като на страницата на конкурса никой не ви обръща сериозно внимание, вие разпространявате това си мнение по всички патриотични форуми, като по този начин отчайвате потенциалните купувачи на книгата.

На организаторите им остава да пият една студена вода и да отбележат поредната провалена добра идея.

 

Това за жалост не е само частичен случай.

Най-общо казано, авторите в този конкурс  могат да се разделят на три групи. Естествено най-голяма беше групата на неопитните. Те не знаеха как точно да действат в този конкурс, не знаеха какво точно искат, а някои и до края не разбраха къде точно са попаднали.

Повечето се отказаха след началните опити, но хубавото е че известна част от тях се опитаха да се променят, започнаха да  повтарят действията на водачите, дори и да не разбират съвсем как и какво правят.

Хубаво ще е, ако тези автори успеят да изведат за себе си правилните изводи, за да знаят как да действат за напред. Защото това беше основната цел на конкурса - да пречупят мисленето си и да станат адекватни към средата.

Друга, за жалост малка група, са водачите. На тях идеята на конкурса им пасна и те, както се казва - „улучиха ваксата". Някои действаха инстинктивно, някои имаха някакво обучение, но всички тях ги обединяваше едно - не се предадоха до последно. Лично на мен, ми напълни душата съобщението на стената на един от участниците:  „Пети съм, публикуват само първите трима. Има един ден. Можем ли да намерим 300 глас за това време? Ами да опитаме!"

За тези имена /за жалост се потвърждава статистиката - само 5-10 % от авторите имат професионално отношение/ ще се говори в бъдеще. Дали ще успеем да ги задържим като имена или ще ги привлекат по-големи издателства - това няма значение.

Но искам да обърна внимание на една друга група - тая на недоволните. Докато голяма част от авторите, когато разбираха че губят, запазиха достойнство, то останалата част започнаха да търсят виновник.

Естествено, по стар български обичай, вината никога не е в нас самите. За това, че не сме се класирали са виновни гадните организатори - г-н Богданов най-вече, неудобният начин за гласуване /те само хлапетата имат Фейсбук/, организаторите имат явни фаворити, това гласуване не работи и не знам за другите, ама моят бутон определено не действа и прочие.

Да, този конкурс имаше доста проблеми. За първи път се прави нещо подобно, самият Фейсбук конект създаде проблеми, които не очаквахме /и не са описани в документацията/, въображението на авторите роди идеи, които и не предполагахме, и се наложи да внасяме допълнителни условия и много други неща.

За следващи подобни конкурси ще сме подготвени доста по-добре /а и не само ние, като наблюдаваме реакцията сред издателите/.

Но се постарайте да разберете едно: когато първите в класирането за един ден добавиха толкова гласове, колкото вие за три месеца - проблемът не е само извън вас.

Постигна ли този конкурс целите си?

Даже ги надмина! Поне за нас. Намерихме няколко автора, освен победителите, които имат хъс и желание за работа, освен литературен талант.

По-голяма част от участниците си намериха издатели - някои имат по 3-4 предложения.

Самите автори научиха много и по-голямата част определено ще се справят сами с издаването и разпространението на книгите си.

Но за това ще говорим на награждаването, а и след него.

Какво предстои за победителите?

След кратка почивка по празниците започва истинската работа. Това беше само начална тренировка. Следва довършване на книгите, редактиране, оформление, подготовка, рекламна кампания, турнета и много, много итересни неща, които съпътстват разпространението на една книга. 

  2010-12-07
Когато гръм удари...  
569. Конкурсът „Търся Издател" - Анализи - част 1

Гласуването за конкурса „Търся Издател!" все още продължава, но вече могат да се направят някои важни изводи.

Основният от тях е, че авторите не са подготвени за тримесечното „реалити",нямат идея какво да правят, не издържат на напрежението и прочие неща, които силно биха се отразили в процеса на промоция и продажба на книгата, където освен всичко досега ще има и уморителни срещи с публиката, представяния, турнета, разговори с книжари и прочие.

Писането е процес, често интимен. Книгоиздаването е бизнес!

Първото, което се наби на очи - повечето автори така и не разбраха за какъв тип конкурс  става дума. Предполагам, че голяма част не са и чели подробно указанията, а само видели пореден конкурс са пращали, пращали.

Така получихме десетина романа, няколко стихобирки, а един автор си прати директно списък с линкове на произведенията си. И ако това беше разбираемо в първите дни на конкурса, беше абсолютно неразбираемо, когато получавахме подобни писма и последните дни на конкурса.

Второ - авторите така и не разбраха кой ще ги оценява. Повечето смятат, че кандидатстват по стандартния начин към издателство. Повечето писма започваха със „Здравейте, мило издателство". Резюметата бяха оформени в епистоларен стил, липсваше онова взривно начало, което да привлече погледа на читателя /и за което толкова много писахме/, а се разказваше /доста подробно/ историята на автора, как преди 20 години спечелил еди какво си, а преди десет издал единствената си книга.

Повечето автори не разбраха, че когато участват с няколко проекта, то те трябва да бъдат разделени в отделни резюмета, а не всичко оплетено като спагети в едно, обилно полято с лични данни. Много типичен пример е това резюме - http://bukvite.bg/poem.php?docid=81369, което си е истинско три в едно. За какво точно са гласували тези 150 човека /освен за личността на авторката/?

Третото, но може би най-основно нещо е, че повечето автори така и не разбраха целта на конкурса. Той не случайно се казва „Търся издател!", а не конкурс за автор или конкурс за роман. Важното в този конкурс не бяха трите книги, които ще издаде Фондация „Буквите", а самата възможност да се представите себе си и книгите си на една уникална рекламна площадка, каквото не беше създавана досега.

Основната задача на авторите беше да рекламират произведението, да пускат отзиви, части от текста и прочие - неща с които да се набият на очите на издателите, които вярвайте ми следят сериозно конкурса.

А вместо това се получи една непрестанна надпревара - „Гласувай, гласувай, гласувай" и се събраха празни и нищо не значещи гласове. Само няколко автора - тук Деси Нико е добър пример, успяха да съберат гласове на хора, които се интересуват от литература и биха си купили книгата. Останалите попълниха бройките си с приятелско-роднинско-ученическо-студентски кръг. Не знам дали си дават реална представа какво ще се получи, ако спечелят и книгата им залежи по книжарниците. Това ще е тяхното погребение като автори.

Всъщност повечето автори изобщо не са чели условията на конкурса. Там изрично се казваше, че се търси масова, а не хубава книга, че гласуването е през Фейсбук и прочие.

Но всички пращаха смело и безотговорно и когато започнаха проблемите се заприказва - ама това не е начин на търсене на книга, как може да се гласува по тоя смотан начин, те приятелите ми нямат Фейсбук и прочие.

Всъщност този конкурс имаше една основна цел /освен самите автори да се разчупят и да се научат, че рекламата на книгите не е неправилна, а повече от задължителна/.

И тази цел беше да се намерят автори, които имат професионално отношение към писането и книгоиздаването. Той си изпълни задачата  - ние намерихме нужните ни автори.

В следващата част ще поговорим за търпението. Въпреки, че за повечето автори трите месеци на конкурса се видяха ужасно дълъг период, той е много кратък, сравнен с реалната работа по подготовката, издаването и рекламирането на една книга.

За какво ми е да издавам автор, който ще получи още преди премиерата нервна криза и вместо да помага, ще пречи на целия процес.

  2010-11-23
Когато гръм удари...  
557. За Етиката, колегиалността и обединението на силите

По цял свят има силни браншови съюзи. Фирми, силно конкурентни една на друга, се обединяват за общи действия с цел бъдещо развитие. И това работи добре!

Всъщност това е и първообраза на думата „Еснаф" придобила  доста изкривена представа днес

Тъкмо за изкривените представи исках да говоря.

От десет години съществуват Буквите, от близо 7-8 - Откровение, Хулите и разни други сайтове.

За целия този период така и не се събрахме да направим нещо общо.

Не, че няма проблеми за решаване, не че дори една проста координация би спестила доста плагиатстване и прочие...

И ако се приеме, че моята личност е пречката за съвместна работа с някой друг сайт, то защо те не направиха нещо помежду си. Реално единственото, което събира сайтовете е любимата игра на шефовете им - „Всички срещу Богданов".

Честно казано, свикнал съм отдавна на това, но напоследък нещата загрубяха.

Първо, някак си случайно, изчезна профилът  на Буквите в СтиховеБг, при условие, че те лично ме помолиха да го направя.

После Хипо започна да пише едни Отворени писма.

А от няколко дни съм баннат по Айпи адрес от Откровения и ми е абсолютно неясно защо.

Първо - аз ужасно рядко влизам там - може би не повече от веднъж седмично. Второ почти не съм се логвал, а някакви постинги практически не съм писал.

А и чисто технически това е безсмислено, тъй като подобни забрани се заобикалят за секунди със съвременните технически средства. Естествено, разбира се, никой не даде някакви обяснения, а запитването ми беше изтрито тихомълком от форума.

Цялата тази ситуация е типично потвърждение на принципа - „Слабият го бият всякак, силният - до смърт!".

Дами и господа, разбирам че книгата която подготвям ви е уплашила. Да, сложно е, когато се противопоставят думи срещу думи. Тогава натежават делата. Всъщност Коледният панаир на книгата наближава, а с него и премиерата на книгата ми.

Но въпросът не е в това. Отдавна няма борба за пространство между сайтовете, всеки си е взел някаква своя ниша и си се развива в нея. Да не говорим, че и всички автори пишат /и четат/ навсякъде. Само за пример - в последните ни конкурси спечелиха „отявлени откровеници".

Разберете, че всички тези сайтове са НУЖНИ на Буквите. Просто не мога да си представя какво би било, ако не съществуваха, а Буквите беше единствения сайт. Най-големият ни кошмар са онези седемнадесет дни през лятото на 2007-а, когато нямаше Хули

Злобата, страхът и завистта не са креативни фактори. Така няма да стигнем до никъде. Всъщност развитието през годините го показва. Което е лошо за Буквите.

Защото най-голямата ми мечта през всички тези години е появява на сериозна и креативна конкуренция.

А такава не идва и не идва.

  2010-11-09
Когато гръм удари...  
551. Звездоманията - основен враг на таланта

Във връзка с събитията от последните дни и масовото самозабравяне на авторите имаше извънредно заседание на Общото събрание на Фондация „Буквите".

Тъй като всеки автор, който успяваше да задържи стъпката от първия куплет до началото на втория ми, разбиваше скайпа да пита - защо не сме го качили „на червените букви" и всъщност каква е тарифата за това, се взе решение тази система да се промени корено.

Пресяването на произведенията ще става на две нива и в „Ателието" ще се озовават само много качествени неща, ако и да е по две на месец.

Запазва се "Like" бутона, така че лесно можете да правите собствена класация на приятелски принцип.

Установи се и причината Богданов да спи лошо нощем - от лавиците в дома му греели непродадените звездни книги на авторите. Поне пестял електричество. Сега спешно си търси книгата на Латинка Златна, защото с енергията от нея можело да се захранва цяла пералня.

Опитвам се да се усмихна тъжно, но истината е по-лоша. Проблемът изобщо не е в хвърлените напразно пари и усилия. Нито в помръкналия ореол на Богданов след всяка подобна премиера и подсмихването на ГДТ (Гадна Дева Такава) - „Казах ти„.

Проблемите се, че авторът вместо да се научи да разнообразява стъпката си, се има за равен на Багряна, Габе и прочие. И от това губи литературата, защото тоя процес е маратон, а не спринт на къси разстояния. „Тя танцува само едно лято" беше хубав филм и, за жалост, тъжен спомен за доста имена в сайта, изгрели и залезли бързо на небосклона.

Но колонката трябваше да е за конкурса. Той дава някаква, макар и минимална надежда, че дори и да няма силна българска литература, то поне има няколко амбицирани автори, които се опитват.

Интересно е, че при близо 130 подадени произведения и над 10 000 гласувания, основните гласове са съсредоточени в  първите десет произведения. Всъщност, поправят ме, 13% бил разкошен резултат, нормален такъв в сайта бил към 4-5%.

Днес ми е тъжен ден и се разприказвах. Печалната констатация е, че най-некадърните 10% от сайта създават 90% от проблемите в него. А това уморява. И всеки, дори малък, компромис към авторите в сайта създава проблеми, а не повишава нивото на литературата.

Защото всъщност това ще остане след години, а не кой, с коя, къде и как и...

Установяваме, че все повече се преориентираме към автори, желаещи да се занимават професионално с литература. Следващите месеци ще има все повече нови и нови възможности за тях.

А накрая нещо отдавна обещано - първа официална класация в конкурса „Търся издател" /неофициални си правите всеки ден/.

1. „Непоискано добро" - Валентина Добрева - 429 гласа /Тук се зададе сериозният въпрос за легитимността на участието - не само заради това, че са екип, а не отделен автор, а и заради това - има ли официални права г-жа Добрева да представлява всички автори/

2. „Черният ангел" - Иван Русланов - 414 гласа

3. „Марципаненият чехъл" - Ася Кулева - 375 гласа /един много силен старт - само за седмица/

4. „Слънчево събличане" - Илина Г. - 370 гласа /още един бърз старт - само за две седмици/

5. „Етика на разврата" - Иван Джолев - 356 гласа

6. „Алиса и петък вечер" - Деси Нико - 355 гласа

Останалите, колкото и тъжно да звучи, на този етап нямат реални шансове, освен ако не излезе някой нов фаворит.

 

  2010-11-02
Когато гръм удари...  
548. Да нарисуваш шантав вятър

Днес няма колонка. Днес има един настръхнал Иван и един самодоволен Богданов, който се усмихва от ъгъла - казах ли ти!

А вчера имахме случай. Случай, който се мъчи да промени най-основния закон в Буквите -  тук се обсъждат литературни произведения, а не техните автори.

Дълги години сме спорили затова, много хора си тръгваха несъгласни с това, защото нали разбирате, че е къде по-готино, а и лесно да обсъдиш „къв михлюзин е автора", отколкото да направиш анализ на творбата му, да обсъдиш римите, ритъмът, поантата и прочие.

То и затова другите сайтове са по-посещавания - виртуалният листопад е най-търсения.

Преди много години имахме избор и го направихме - и той беше да не превръщаме сайта в място за сплетни и запознанства.

Тръгнахме по най-стръмния и труден път и резултатите показаха, че сме прави.

Затова заплахи, като вчерашната не действат.

Накратко за случая - много хора се осмелиха днес  да ми държат тон, защо сме качили стихотворението на Мизантроп „Ще нарисувам този шантав вятър" - http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81854, в Ателието.

Не, че стихотворението било лошо, но видите ли, Мизантроп правел скандали в разни други сайтове и не било добре да го подкрепяме, щото видите ли...

Качването в Ателието е субективен фактор и винаги сме готови да обсъдим дали едно произведение има нужните качества, за да бъде там. За това е разработена системата на отзивите.

С Мизантроп не се познавам лично, не съм водил някаква кореспонденция и честно казано не съм в течение къде и какво прави извън сайта. Това няма значение.

Ако Мизантроп беше нарушил правилата на сайта, щеше да се понесе съответните санкции. Но да проявяваме предубеждения към някой, само защото някъде другаде той имал държание, което не одобрявате, не е политика на сайта. Няма и да бъде.

Всички компромиси, които сме правили някога в едната или в другата посока, са ни създавали сериозни проблеми в последствие.

И една официална забележка  към дамата, която днес употреби израза - „Мисля да му изтриеш "безценния" коментар", че такива изказвания може да прави, само ако някога купи сайта. Дотогава за това следват санкции.

 

 

 

  2010-10-30
Когато гръм удари...  
545. Добрата книга сама... не си намира нищо!

Има две, невероятно вредни сентенции, които обаче се приемат за  чиста монета от много автори.

Едната е, че авторът не трябва сам да търси и да се предлага, а да чака скромно да го открият. „Да се рекламира сам авторът е неправилно, а даже вредно" - твърдят яростно „известни литературни критици- блогери".

Другата е, че  „добрата книга сама си намирала  читателя". Ние трябва само скромно да стоим и чакаме.

Има и трета - че продаваемостта на книгата има нещо общо с таланта. С общуването с читателите, с предразполагането им, със социалната активност и прочие, и прочие - ДА! Но талантът е само необходимо условия, не е достатъчно Наскоро една авторка получи нервен срив от сблъсъка с тая реалност. Аз като издател получих не по-малък, но това е тема за друга колонка.

Няма да ви отегчавам, в тая колонка ще има само статистика.

Искам да обърна внимание на продължаващия конкурс „Търся издател!". Освен всички други неща, той една идеална лаборатория в която да си тествате и произведенията, и интереса на хората към тях, и начините за реклама и ужасно много неща. Повечето автори за жалост си тестват само търпението, чакайки някой случайно да намери текста и да гласува за него.

Да, в конкурса има доста хубави резюмета. И да, те не са тези на челните места.

Причините затова са много, но всички те потвърждават едно - хубавата книга сама не си намира нищо. Има една добра китайска пословица, която се свежда до следното - „Мечтите искат много труд!"

Уморих се да пиша колонки, да пояснявам различните методи за реклама и авторите само да кимат „Право, право". „Помогни си сам и Господ ще ти помогне" е скрития лайтмотив на Библията.

Обяснявам за пореден, но определено за последен път - този конкурс  няма за цел да открие качествени книги. Книжарниците са пълни с такива. Нашият склад за жалост също. Целта на конкурса е да открие ПРОДАВАЕМИ книги. Както и действени автори.

Естествено, когато ни потупват по рамото с приятелски коментари - „Ах, ох, невероятно е, истинско удоволствие е да те чета" и прочие, е лесно да се загуби връзка с реалността. В този конкурс статистиката показва нещата точно - когато за теб са гласували 50 човека, не очаквай да те купят 500. По-скоро ще те купят не повече от 20.

„Ама те българите четат основно проза, ти защо не си предвидил раздел за поезия?"

 Не си спомням досега в печатницата да са ме питали книгата дето издавам поезия ли е, проза ли е, ама класически стих ли е или съвременна вертикална проза. Печатарите задават щури въпроси - тираж, формат, вид на хартията, брой страници/коли и прочие.

Книжарите също не правят хандикап, защото видите ли мъжките рими в книгата били богати. Те питат още по-щури неща - тая книга имаше ли представяне, ама къде пише за него в нета, къде пише за книгата, има ли рецензия, ама къде сте я рекламирали.

Та на базата на какво няма да издадем книгата, за която са гласували 500 човека, а ще издадем тая за която са гласували само 100, но видите ли била възвишена поезия.

Имаме Творчески фонд, който има за задача да издава качествени книги. Въпреки тайната надежда, че все пак ще си връща поне разходите, всеки път се бъркам в джоба /лично/ за издаване на поредната книга от него. Но поне мога да отида с  високо вдигнато чело в Мон Парнас /основното заведение където пият членовете на СБП/ и хвърля книгите на масата с възгласа - „Четете и се учете!"

Но това е, когато говорим за Литература с главна буква и прочие. Когато говорим за Книгоиздаване, критериите са съвсем други - продаваем тираж, време за продаване на тиража, възвращаемост на средствата и прочие, все неща свързано с хляба и маслото в/у него, тази груба плебейска реалност, до която възвишените души на авторите трудно се докосват.

И нещо като послепис. В Буквите се чете много  - средно 40-50 000 произведения дневно. И когато гледате тъжно двайсетината души, които са ви прочели днес, се замислете защо произведенията от конкурса към 5 сутринта са вече четени от 100-200 човека Може би защото, авторите звънят посред  нощите лудо по телефоните и викат - „Гласувай бре, гласувай!".

Или защото просто са написали нещо интересно.

 

  2010-10-27
Когато гръм удари...  
534. Рекламата и Авторите

Както много пъти казвахме, конкурсът „Търся издател!" има за цел по-скоро да обучи авторите, отколкото  да открие качествени книги.

Първата част от  задачата донякъде е постигната - авторите се пречупиха и /поне някои от тях/ започнаха да рекламират книгите си. Естествено получихме много писма на тема, че според видни критици блогери /невероятен оксиморон/  не било правилно автора сам да рекламира произведенията си, даже било вредно. Всеки има право да вярва в каквото си иска, пилците се броят на есен - сиреч на третия месец след продажбите.

Но целта на колонката е друга - установи се, че авторите изобщо не знаят как да се рекламират.  Рекламирането се превърна в едно тотално спамене - „Моля гласувайте се червения бутон и тнт..." Върхът на това беше постинга на стената на Недялко Йорданов - „Бат Недялко, пусни един глас за момичето..".

Води ли до някакъв успех това - НЕ! Тази тактика преброява роднините и приятелите на авторите и тъй като тези групи се пресичат се получава едно масово - аз на тебе, ти на мене.

Когато замисляхме конкурса, идеите ни бяха съвсем различни. Че все пак ще рекламират автори, а не обикновени хора.

Някога, когато създадох Буквите нямаше Фейсбук и други лесни начини за реклама. Затова аз обикалях форумите, но не пишех съобщения „елате в новия сайт за литература и тнт" - неща които никога не са работели, а публикувах свои произведения, участвах в дискусии  - с една дума - обръщах внимание в/у себе си за да може хората да посетят линка,който рекламирах в сигнатурата си.

Какви грешки допускат авторите?

Като за начало - не определят правилно потребителската група. Всички се опитват да рекламират във Фейсбук, където това е лесно, но не рентабилно. Защо? Ами защото реално вашите постинги се виждат само от хората, с които сте „приятели" във Фейсбук. Тези хора така или иначе знаят за книгата ви. До тях е стигнал първия, най-много втория постинг.  Следващите вече не са ги чели. И се гласува на принципа - айде да помогнем на детето, но се гласува вяло, с нежелание. Затова са и масовите оплаквания - ама то много трудно гласуването и тнт.

Целта на конкурса не е да си преброите приятелите. Може би става и за това, но идеята беше друга.

Трябва да се рекламира непряко - чрез пускане на цитати, откъси от текстове и други неща, които да привлекат вниманието на случайния посетител, за да се заинтересува и да кликне върху бутона.

Колкото и добре да са написани резюметата ви, те има основен недостатък - дълги са. Те ще се четат от заинтересован човек. Помислете как да привлечете вниманието на хората. Автори сте все пак, хора на перото. Ако не можете да напишете няколко реда, защо изобщо тръгвате с цяла книга?

Трябва да рекламирате пред голяма аудитория, не пред ограничените контингенти в Фейсбука /повечето имат по 300-400-500 приятели, нещо несравнимо примерно с 3000 посетителя дневно в сайта/. Забелязвам, че не се използва един елементарен инструмент - отзивите. Толкова ли не му хрумна на никой, че може да си пуска всеки ден по 2-3 цитата от произведението, с което да се привлича вниманието в/у текста?

Водачът във временното класиране, клуб „Светлини сред сенките" е добър пример за използването на отзивите, въпреки че те разиграват диалога - абе това ли трябваше да издадем или другото...

Колонката стана дълга, а и целта и не е да е учебник по реклама.

Препоръката е следната - почнете да мислите разчупено. Целта е все пак да намерите читателите на книгата си, а те не са в роднинско приятелския кръг. Дори и мобилизирайки всичките си приятели да гласуват, ще можете ли да убедите да си купят книгата ви?

Издателството естествено ще понесе загуби, но реакцията върху вас ще е по-силна  - толкова го рекламираха, толкова народ гласува за него, а не се продава - явно не става автор от него.

Има един месец до крайния срок! Все още нищо не е загубено, действайте!

 

  2010-10-13
Когато гръм удари...  
524. Скромността е вредна за Автора!

Това е една стара приказка. Имало е някога една държава на ведри и трудещи се хора. Тая държава си имала писателско съюз. В него членували Авторите. С голямо А. Те били специални хора - Творци. Псували държавата след третата ракия, но били послушни и тихи, и много ръкопляскали на партийните и отчетно изборни събрания, защото издаването на книга било сакрален акт. То не можело току така всеки който иска да издаде, трябвало да си Избран. А най-послушните  били избирани първи. Другите чакали... За да има равноправие, всичките 650 члена на СБП им издавали поне по една книга през живота.

Но колелото се завъртяло, комунистите станали капиталисти, а отношението към Творците се променило много.

Почнали да им говорят мръсни думи като - „качество на писане", „продаваемост", „маркетинг", ПР и прочие , и прочие  дето биха накарали всеки мастит автор да се изчерви.

Издателите-изденици, почнали да настояват за срещи с читатели, ама не от ония предишните, дето салона се скъсвал да ръкопляска преди да са прочели първото стихотворение, а едни такива дето трябвало да говориш за творбите си, да ги рекламираш и да караш хората да купуват...

Тази приказка си разказват писателите всяка вечер в разни кафенета и накрая завършват с „ей колко хубаво ни беше при Тошо!"

Преди 20 години скачах по площадите и пеех „Комунизма си отива" и искрено вярвах, че си е заминал. Но приказките, които чух покрай последния конкурс се убедих, че поне в главите на повечето автори не е така.

Наслушах се на разсъждения, че той, Твореца, трябвало да си седи тихичко  ъгъла и да си каканиже римите, а трябвало да го открият и поканят да издадат. „Аз мечтая за любов, но съм тъй усамотена" се пее в една стара градска песен. Скромността не краси човека! Скромността го убива, обезличава и обрича на забвение.

Нито добрата книга, нито добрия автор ще стигнат само до читателите си.

Отдавна живеем в друго времена. И докато творчеството е занимание самотно, то книгоиздаването е БИЗНЕС.

И там важат всички ония вълчи закони.

Всеки издател ще предпочете да издаде атрактивния и активен некадърник, отколкото оня поет, тихо пристъпящ от крак на крак до вратата на издателството и несмеейки да почука, независимо колко са му богати римите му и плътни образите.

Ама какво е това обществено разсъбличане. Как ще представя  пред всички аз книгата си, то не може така, предпочитам контакта ми с издателят да бъде скрит и насаме...

А може би и контакта с евентуалните читатели ще бъде такъв? Скрито ще ги причаквате зад ъгъла и нежно ще ги питате - „Бихте ли се запознали с моята книжцица?"

Има си хора за всичко! Творците мислят по-различен начин и хиляди други подобни оправдания могат да се чуят от авторите. Мързелът не мори, но мъчи - каза мъдро народа.

А лайфмотива на Библията е „Бог помага, но в кошара не вкарва!".

Ама защо аз трябва да си рекламирам книгата, то нали издателството си има рекламен отдел?

Да, има! Но заплатите им идват от бюджета за реклама. Това не са някакви имагинерни пари, а са ония 4-5-6% включени в коричната цена.

И ако вие сте Дан Браун и книгите ви се продават средно в 10-20 000 тираж, то рекламния бюджет си е добра сума.

Но особено при новите български автори нещата са други. При продадени 300 книги по пет лева /един добър тираж/ рекламния бюджет е 90 /деветдесет/ лева!

За какво стига това? Ами за нищо - наем на зала за премиера, озвучаване и 2-3 банера в нета.

Така, че мили автори - всичко е във вашите ръце. Колкото повече говорите за книгата си, колкото по-убедително я рекламирате, толкова повече има шанс тя да се хареса на читателите.

А издателят не е свръхчовек. Той е просто първият читател.

 

П.С. Противно на общото мнение, конкурсът „Търся издател!" има за цел основно не да намери книги, а автори. Защото една книга мине през редактор, през стилист, през публицист и да стане невероятно, независимо от началната основа, но плахата стрина от Горно нанадолнище, ще си остане такава, колкото и мотивационни обучения да и се правят.

А един автор, който започва с уговорките - ама може ли да  не присъствам на премиерата, а и как така ще изляза пред хората никога няма да стане Писател.

Защото Писател  е професия!

  2010-09-29
Когато гръм удари...  
512. Имаме си криза - защо ни е образование?

Били са черни, робски времена. Народът е превивал гръб под турския камшик.

Странно защо, точно от тези времена ни е останал израза - къща като прогимназия.

Най-голямата къща в селото не била чорбаджийската, а било училището. И селото се е управлявало от кмета, даскала и попа /в тоя ред/.  Защото гладният, неграмотен и поробен народ е знаел едно - без просвещение - няма свобода. И е давал мило и драго да изучи децата си -  в повечето случаи в чужбина.

Сега са „други времена и друг простора". Уж сме свободни, а членуваме във всякакви съюзи. Почти не остана наша армия за хранене, но храним доста чужда.

В тия времена образован народ не трябва на никого. Образованите хора мислят, задават неприятни въпроси, пък и искат отговори. Я си спомнете 1989 г., кой поведе тълпите /не Левски Спартак - той е от друг филм/.

Затова бавно и планомерно се разбива образователната система в България. Разбива се дотам, че вчера ЕС предупреди - след десет години работниците ви ще са неграмотни!

През всичкото това време, като червена нишка в историята, стои бедната, но горда фигура на българския учител. Израснал съм  в бедно учителско семейство и познавам нещата от първа ръка.Бях беден, но за сметка на това известен, защото родителите ми преподаваха на най-големите хулигани в града.

Въпреки, че професията последно време съвсем западна, въпреки че отдавна не е престижна и че се превърна в пристан на некадърници, все още има ония светли и по възрожденски идеалистични учители, заради които децата ходят с големите букети в днешния ден.

В този сайт има ужасно много учители - настоящи и бивши. Явно е, защото тук сме се събрали само добри хора.

Честит празник на всички и нека утре едва донесете до вкъщи букетите, които ще ви подарят.

Защото не се гаси туй, което не гасне! Все пак Христо и Евлоги Георгиеви са останали в паметта ни, не с купищата пари, които са имали, а с университета който са построили.

 

  2010-09-15
Когато гръм удари...  
502. Колонка №500 или Как се търси издател?

Това е колонка  номер 500. Петстотин последователни дни, лете зиме, празник, делник, даже и на връх Нова Година винаги е имало колонка.

Няколкото бели кичура на брадата ми са точно от това - да се дебне всяка вечер до 12 - ще пратили автора все пак колонка или ще трябва да пишем нещо спешно в ранни зори.

За тази близо година и половина време се смениха много колонкари. Някои изгонихме поради некадърност, други просто неиздържаха на постоянния ритъм.  Но важното е, че всеки ден, заедно с кафето има и колонка.

Колко лесно, нещо което възникна сякаш оня ден, се превръща в история. Но как възникна идеята за колонките ще научите от новия брой на „Книгите - пространство за българските книги".

А сега искам да обърна внимание на един предстоящ конкурс: „Търся издател!" . Подробности по конкурса ще излязат, както сме обещали на 6.09. А тук ще разкажа какво роди идеята.

Известно е, че има хора, които просто не могат да се изразяват добре писмено. В дебелите психологически книги  си има и терминология по случая. Но ми е безкрайно странно, когато такива хора се опитват да пишат. Често получаваме писма от типа - „Написал съм роман в областта на научната фантастика, проявявате ли интерес?"

Ами не проявяваме. Не мога да разбера, как човек написал 300 страници роман, не може да напише едно нормално писмо. Да кажем, че се притесняват ужасно и може да се преглътне първото писмо, но с повечето от тях и по нататъшната кореспонденция е ужасна. Няма шанс такъв човек да пробие като автор, дори и да е написал добър текст.

Затова и организирахме този конкурс - всеки автор ще има възможност на няколко страници /до 4/ да представи книгата си и да убеди журито  и най-вече читателите, че неговата идея за книга е тази, която трябва да се реализира.Постоянно слушам оплаквания как всеки имал по една, две, три готови за издаване книги. По разни други сайтове бяха направили и списъци...

Сега ви даваме трибуна да реализирате мечтата си. Но мечтите искат много труд, Ако вие не се потрудите, ако самите вие не вярвате в тази книга и нямате сила да я представите публично, как очаквате другите да ви повярват?

Ще издадем тези, които са най-уверени и съберат най-много гласове.

Остават 48 часа до старта - гответе се!

  2010-09-04
Когато гръм удари...  
500. За хората и коловозите

Всеки се издига до нивото на собствената си некомпетентност

                                                                   Принцип на Питър

 

Беше преди много години. Тъкмо започваше масовата приватизация. Имахме една среща с Хърсев. И между многото други въпроси го попитаха и какво мисли за бъдещата приватизация. Той беше до болка честен: В България има пари. Ако някой може да управлява пари, той вече ги е намерил да ги управлява.

Това беше един от най-шокиращите изводи до които съм стигал. Няма такова понятие шанс, няма съдба, няма късмет, няма нищо, което да ви пречи.

И, че всеки е в ситуацията, в която е единствено и благодарение на собствените си действия. Нещо повече - въпреки постоянните мрънканици, хората се чувстват добре в тази си ситуация и не иска да се промени. Всеки е задълбал в коловозите, върти се в кръг или боботи на едно място, но нито се опитва, нито иска да излезе оттам. Като електроните - застъпил една устойчива орбита и не иска да се мести от нея, защото това изисква допълнителна енергия.

Някога, когато създадох сайта, имах фиксидеята, че хората искат да се развиват, дори и само като автори. И бях дотолкова учуден, че това не е така, че без малко да си загубя сайта от Хипо и дружинка, които признавам си бяха по наясно какво искат хората. От тогава съм се отказал да се опитвам да правя хората по-добри. Но доскоро вярвах, че може би все пак  на човек му се случва да изпадне в кофти ситуация, за която не е конкретно виновен и може би една подадена ръка...

Да не се разпростирам в многото случаи, когато виждайки очевадно, че нещата не стават съм се опитвал за пореден път... Признавам честно - този извод го приех най-сетне миналата есен. Ще ви разкажа конкретния повод - беше при издаването на първия Алманах. Една авторка, която по цял ден ми обясняваше на скайпа колко в момента не и върви и как видите ли половината свят нарочно и пречи беше силно нетърпелива да си получи екземплярите.

Аз я поставих първа в списъка и и изпратих колета с предимство. След близо седмица, мислейки си че тя вече го е изяла и с кориците, я питам получила ли го е.

И следва отговор: Виж сега, тя пощата до нас работи до обед... А аз почнах да се интересувам силно от астрология и цяла нощ чета из нета, затова не мога да се насиля да стана и да отида до пощата през деня...

Ако не сте разбрали къде точно е проблемът, не се насилвайте, тази статия явно не е за вас. Днес ми казаха, че мрънкането не решавало проблемите, но определено успокоявало.

А аз се замислих, в какви ли коловози сам се въртя....

  2010-09-01
Когато гръм удари...  
488. Как и колко се плаща на авторите?

 

Къде са тия прословути милиони?

 

Днес колонката е като колективен отговор на множество въпроси - "И като напиша книга, колко процента ще ми дадат? Щото то под 50%, как ще направя милионите?"

 

Официалното определение в Закона за авторски и сродните им права, чл. 47,  гласи следното:

1. на издателя е отстъпено правото само за едно издание;

2. на издателя е отстъпено правото да издаде произведението в тираж, не по-голям от десет хиляди екземпляра;

3. на автора се дължи възнаграждение в размер петнадесет на сто от цената на дребно на всеки продаден екземпляр от произведението;

4. броят на екземплярите, които издателят ще предостави на автора безплатно, не може да бъде по-малък от пет екземпляра на всяко издание;

Т.е. както се вижда, общата сума зависи от тиража. Допълвам - от продадения тираж, както е реалната практика.

Всъщност в България се практикува по следния начин - от полагащата сума на автора се изплаща аванс /до 50%/, а останалите пари се изплащат след продажби.

Ще кажете оживено - "ами аз две години го писах тоя роман, а вие сега искате да ми платите толкова малко". Тук ви препоръчвам една статия "Цената на книгата", в която са показани разходите по издаването на една книга. В най-общия случай писателят предлага необработена суровина - за да се обработи и създаде продаваем продукт се искат много човекоресурси и средства. И както добре се вижда от статията - основните пари остават в продавачите.

Да се върнем пак към препъникамъка  - продаваемите тиражи. Той, издателят може да има много розови виждания и да реши да издава и в хилядни тиражи, но реалността го блъска жестоко още след първите посещения в книжарниците - „ами добре, дай там 3 бройки да опитаме, ще ти се обадим ако върви. Ама  я рекламирай добре книгата, че тук са над 15 000 заглавия, някой ако не знае, че я има само случайно може да си я купи." Реалностите в България са, че нерекламирана книга на непознат автор се продава около 300 тираж в продължение на 2-3 години.

Има ли решение този проблем. Има - това е масирана реклама, ПР, обяви във вестници и прочие - все неща, които струват доста пари. Тия пари естествено се калкулират в стойността на книгата и цената и почва да гони цената и в злато.

Какво може да се направи без пари? Ами много неща, основно както пише в „Дванадесетте стола" - „Спасението на давещите е в ръцете на самите давещи". Това означава под вещото ръководство на издателя, автора да не витае в облаците или да стои затворен в  „кулата от слонова кост", а да се хване яко, да носи постоянно книжки в себе си, да пише на всичките си познати по блогове, социални мрежи, сайтове и прочие.

„Ама как така, мен ще ме е срам, то изкуството не е за продажба" - това е тема на друг разговор. За великата роля на арттерапията в съвременното отчуждено общество съм писал много. Тази статия визира авторите, които имат професионално отношение към творчеството си.

Продава ли известността в Интернет - да, много продава. Христоматийният пример, как на Коледния панаир 2006-та продадохме срещу щанда на Уикенд, за един час 96 книги на Цефулес, и накрая чак Недялко Йорданов дойде да си купи е само едно на ръка. Но сме постигали продажби средно на 100 книги на премиера на известни в нета личности като Валентин Йорданов и прочие.

И след като сте изчели всичкото това писане, си задаване съвсем резонния въпрос - и добре де, трябва ли да обикалям да се моля по издателства, като явно аз ще си продавам основно книгата на базата на лични контакти. В тоя миг вече сте стъпили на пътеката на успеха.  Първата крачка по нея е да се превърнете от автор, в инвеститор. Тогава не говорим за 15%, а за обща печалба в разликата между  вложените и получените средства. Но това е тема за следваща статия. Тази статия е за случаите, когато издателството ви финансира книгата.

  2010-08-18
Когато гръм удари...  
475. Десет приятни начинa за събуждане

 

Четири сутринта е. Иван си похърква сладко сюита за „Тигър и оркестър". Богданов трие зачервени очи и се мъчи да пише колонка „10 приятни начина за събуждане". Самият не спи - той бди!

 

Богданов пустосва, защото за него думите „събуждане" и „приятно"  са пълен оксиморон. Как може хем да се налага да ставаш в ранни зори, хем да е приятно. Но колонката е колонка и ще трябва да се напише.

Мисли си Богданов - има един много известен начин. Нищо не може да се сравни със сутрешната ерекция. Но има два тънки момента - така и не е установено опитно дали това е „приятно" за женската половина на населението. Не е много ясно и частта със "събуждане", тъй като е в сила принципа - „и ти за какво ме будиш, като знаеш кое къде е?"

Явно няма да е това. Заравя се Богданов из женски сайтове и чете женски мечти за кафе в леглото, за оня неповторим аромат, който сам си намира пътя до теб /нали сте гледали рекламата на Чаромат?/ и прочие, и прочие. А подносът с палачинки, кроасани и каквото там друго приятно сервираш в леглото е яка допълнителна екстра, която не оставала невъзнаградена. Размечтаваше се Богданов, даже разбужда Иван да му разкаже спомени. Иван промърморва сънен - „бе не можеш да ги разбереш тия жени, всяка сутрин им носиш кафето в леглото, от тях се иска само да го смелят и сварят, а те все недоволни!" И Иван се обръща на другата страна, че му остават да дохърква още няколко страници от сюитата на Тигъра.

Богданов си подсвирква (тихичко) с  уста „Дали хазайката ще идва рано..." и се замисля, че събуждането с нежна хубава музика е може би много приятно. Само да улучиш човека, че оная последната дето се развика - кво е това цигумигу бре, я пусни „Палатката" да поклякам малко за утринна гимнастика.

Замисля се дълбоко Богданов - сложно нещо е това „приятното събуждане". Стомахът му проскърцва и той се замисля, че освен мириса на кафе и ароматът на печени филийки и пържещи се яйца, също събужда много приятно. Но „ръната праи борбътъ" явно е отречен принцип от съвременните еманципирани жени, които сутрин освен кафе и цигара, най-много да похапна едни овесени ядки /или трици, според диетата/. И кви палачинки бълнуваш, като те не закусват откак се помнят?

Тук се намесва Самият, който обяснява, че най-приятното събуждане е това да се събудиш до някого. Защото много хора остават да спят вечер до теб, но малко са тези които остават до сутринта. А нищо не може да се сравни с усещането да се завъртиш на другата страна и да прегърнеш тоя до теб...

Но ако Богданов иска да пише за нещо интересно, да пише за онова събуждане в морските вълни което му спретнаха наскоро. И за „Текилата Сънрайз", която пи за стопляне. И за пясъкът, който после влизаше не където трябва... Богданов го спря и обясни, че то това е за колонка  „Голямото нощно къпане", но снимки не, няма да прилага, и никога не е с онази рускиня, той рускини не познава , и всъщност за какво говорим, и кой ти каза?

 

....................

 

Осем и тридесет. Богданов отдавна е написал колонката и спи сладко. ГСМ-ът буди Иван, който псувайки го търси и се мъчи да включи телепатично кафеварката. Самият не спи - той бди!

 

  2010-08-04
Когато гръм удари...  
467. Трите най-важни въпроса при издаването на книги

Тук трябваше да е моята вчерашна колонка.

Всъщност не четете оригинала, защото той беше за Проклятието Богданов. Това, че Богданов е проклет се знае навсякъде, а какво проклятие за Иван е да е Самият Богданов е тема, която тревожи само него.

Затова реших да продължа сериозната тема започната от Нели - за какво всъщност издаваме книги? Но тъй като нямам нито финеса и, нито образованията, да не говорим за стила, ще карам направо - като Стрелец!

За какво пишем е ясно - гори ни отвътре, нощем се въртим на възглавницата, ставаме, палим лампата и на първото попаднало ни листче пишем поредния си шедьовър. Сутринта на трезва главо го четем, късаме, мачкаме и почваме наново. Всъщност  така правят май авторите, които гледат сериозно на нещата. За жалост има доста хора, които сутрин вместо да се напъват в тоалетната се напъват над листа и в резултат се ражда порой от произведения, които не знам в която категория да сложа - прекалено къси са за проза, прекалено неритмични за поезия. Самоналожилото се название „вертикална проза" е по-скоро обида за литературата, отколкото пояснение.

Отношението ви към литературата определя и типа книга, която ще подготвите.

Ако участието ви в литературните сайтове е основно с цел намиране на приятели, разтуптяване на мъжки /или женски/ сърца, споделяне на нови клюки и изобщо засилено интернет общуване, верни на принципа - „аз копнея за любов, но съм тъй усамотена", то нещата с подготовката на книгата ви са повече от ясни.

Подреждате всичките си произведения по дати на написване, като същевременно изхвърляте тези, писани за бивши приятели, но не забравяте да напише големи посвещения на всяко „стихо" писано за актуален приятел/приятелка. Известно време битуваше манията на подреждане по азбучен ред, но това не даваше възможност на заинтересуваната публика да проследи хронологично любовните ви трепети, а и създаваше възможности за объркване на субекта в непосветените стихотворения, затова този подход беше изоставен своевременно за сметка на горния. Не забравяйте - задължително сложете датите на написване под всички произведения и по възможност /ако се сещате и мястото/. Така ще избегнете всякакви  възможни неточности при тълкуването им.

Продажбата на книгата естествено е сигурна. Ако някой ваш приятел/приятелка случайно не дойде на премиерата/каква наглост и липса на уважение/, вие естествено ще скъсате телефона да му/и звъните докато накрая си уговорите среща, на която да закупят книгата.

Извън тези случаи, които за жалост са повече отколкото лично на мен ми се иска, темата все пак е сериозния поглед към литературата и сериозното планиране на книгата.

Книги от горе описания тип са осъдени да останат в един приятелско-роднински кръг. Дори и да вземат в книжарниците единични бройки те ще се продадат по-скоро по случайност, най-вероятно привлечени от корицата.

Успехът на продажбата на книгата се крие в нейното предварително старателно планиране. Факт е, че с много налети пари за ПР и гарджето става певец, а фолкпевачките ни - знаменитости, но в реалния свят на литературата, рекламата се калкулира като част от стойността  на книгата и рядко е над 6% от коричната цена, което е мижава сума.

Затова което не става с много пари, става с много мислене.

Задайте си следните въпроси:

Защо искам да издам тази книга?

 - ако е за пари - явно ще трябва да е в някое от модните течния /розовите чиклити са неубиваем жанр, но и всякакви езотерични течения и псевдонаучни книги от типа на Дан Браун засега също са на вълната./ В общи линии за това лесно могат да се намерят статистики.

- ако с тази книга искате да дадете заявка за сериозна литература и да привлечете вниманието на издатели и спечелите фенове, то тогава наблегнете яко над редакциите, посъветвайте се с хора и най-вече - не разчитайте на финансова възвращаемост от книгата. Печалбата ще дойде от следващите. Примерът със свободните книги на Ина Крейн показва, че това е приложимо в сегашната ни реалност

- ако издавате книга просто защото това, което терзае душата ви трябва да се затвори на белия лист /което е най-честия вариант/, тогава е важно да си отговорите предварително на следващият важен въпрос

 

Кои са читателите на моята книга, чие внимание искам да привлека?

Освен, че във всички случаи трябва да привлечете вниманието на разпространителите, в общия случай всяка книга се движи по тънката граница между вниманието на читателите  и вниманието на критиката.  Ако книгата е основно с комерсиална насоченост, то тогава във всички случаи за вас е по-важно да привлечете вниманието на  читателите, дори и да се появят поредица от критически статии за поредният „чалгаджия в литературата". Парите не миришат, а в книжарниците обичат /колко странно/ не най-добрите, а най-продаваните автори. Христо Калчев,  Г. Стоев и прочие са много добър пример.

Естествено, винаги ще има запазено място и за така наречената висока литература, разбирана от по-ограничена аудитория, имащата зад гърба си дузина изчетени вагони с книги.

Много малко са в световен мащаб авторите, които успяват да съчетаят добре и двете страни на медала. Пример за това е любимецът ми Тери Пратчет, който успява да пише толкова многопластови книги, че всеки читател успява да намери нещо интересно в тях.

Естествено основната група се плъзва по първичния слой на екшъна, но Пратчет много умело осмива и тях самите в книгите си.

И някъде между всичко това се загуби всъщност най-важният въпрос, този който поставя границата между книгата като търговски продукт и книгата като произведение на изкуството.

И този въпрос  е - Какво всъщност искаме да кажем на читателите?!

Но него ще разгледам в следващата колонка.

  2010-07-22
Когато гръм удари...  
455. Ибо живяхме, Господи?

Много мислих над днешната колонка. Бях приготвил една унищожителна филипика за „ЛистоУпадът на културата". Знайно е, че нито „България търси талант", нито дори  „Биг брадър фемили" доближиха поне и малко рейтинга на култовият „Листопад".

Но това го знаете и вероятно тия сериали са ви болна тема. А и е вярно следното - народът затъпява не заради сериалите, а обратното - излъчват се такива сериали, защото народът иска това да гледа.

„Народ е това, а ти си мислиш,
че ще стиснеш сърцето му в шепа..."

Няма нужда от вайкане, от обяснявания колко всички са тъпи, как държавата не се грижи за нас... Всичко това отдавна е напълнило всички форуми.

Явно няма да има и пари. Привържениците на безплатния обед  се оказаха много. Толкова много защитници на безплатното публикуване в нета се появиха, толкова неща се изписаха на тема  - „Не ни вземайте Читанката". Повечето не бяха чели книги от нея, всъщност изобщо не бяха и чели, но беше важен принципа - „Чуждото е общо, моето не го давам".

Няма смисъл от приказки. Няма и от викане на неволята. Тя горката тича насам-натам да помогне на хилядите викащи. Четох някъде една умна мисъл - „мечтите искат много труд".

Та запретнах ръкавите на Т-шърта си и започнахме.

Първо стартирахме (по идея на Нелнокиа) Летният Facebook конкурс. Не вярвах в този експеримент, но засега резултатите ме изненадват.

После стартирахме и Голямото нощно къпане...  А не, то ще е след представянето ни в Бургас на 10 юли /събота/, а сега говорим за Голямото лятно четене.

Всяка седмица ще ви представяме по две нови книги, издание на Фондация „Буквите" за безплатно четене. 

В момента можете да прочетете първите томове на Алманах „Нова българска литература" - Поезия и Проза. Очаквайте другата седмица две Антологии - Антология „Буквите" и Антология „Жени и вино".

Изобщо очаквайте! Стартирали сме амбициозния план „Десет години Буквите".
На есен няма да познаете сайта!

  2010-07-07
Когато гръм удари...  
444. 451 по Фаренхайт (температурата при която хартията гори)

„Само така с пиратите" - казва си Явор Колев, гледайки на кинокадри как нацисти горят книги.

 

Вероятно всички помните незабравимия роман на Рей Бредбъри. Роман, за едно общество в което книгите се преследват, а хората си прекарват времето, гледайки безкрайни реалитита и всяко свободно слово е забранено.

Когато книгата излиза през 1954 г. е обявена за една мрачна антиутопия, която никога няма да се сбъдне. Всъщност, така са говорили и за друга велика книга „1984" на Оруел. Днес, близо петдесет години по-късно, вече живеем в света на Оруел. Не само заради безкрайните „Биг брадър"-и по телевизията. А заради цялата полицейщина и следене /не четете тази статия, подслушването на интернет е легално!/. Не ми се иска да живеем и в света на Бредбъри...

В този сайт не се занимаваме с политика. Но политиката сама ни намери. За всички, които покрай вчерашния Юнски базар на книгата са пропуснали новините - само ден, след като интернет медиите бяха обявени за равни на другите, в опит да им се запуши устата, Рицарят на книгата за 2010 Явор Колев направи най-големия удар в живота си. Не, не е открил хиляди нелегални дискове на Пайнър, нито голяма контрабандна пратка наркотици. Не си мислете и за мафия и каквото там се сетите. Вчера бе открит  и унищожен сървърът, на който се намираше библиотеката „Chitnaka.info".

Да, вчера бяха изгорени хиляди книги. Без съд и присъда. Ще кажете - ама те са нелегални, нарушават закона, носят загуба на издателствата...  И, теоретически, ще бъдете прави. Но всъщност цялата акция е един отчаян опит на Асоциация „Българска книга" и няколко издателства да се задържат на пазара. Защото на този сървър нямаше само „нелегални книги" /колко бързо ни връща в едно минало.../. Този сървър, в голямата си част беше подобен на Буквите и много автори качваха сами своите произведения.

Това не е и борбата на хартиената срещу електронната книга. Това е отчаян опит на некадърната част на издателската индустрия да се задържи на пазара. Защото с тези методи отдавна не се продават книги. Защото времената са други.

Аз, като издател, би трябвало снощи да дам банкет по случая, още повече, че ние се опитваме да развиваме легална възможност за продажби на е-книги. След като нелегалната ни конкуренция е затворена, сега продажбите ще фръкнат до небесата.

НЕ, НЯМА!!! Защото Интернет продава най-добре. Това се видя добре и снощи, когато хартиената версия на безплатна е-книга се продаваше учудващо добре. Защото просто времената са други и повече хора четат Фейсбук, отколкото вестници.

Не знам дали сте запознати с „Антикризисната програма" на Асоциация "Българска книга". В общи линии се състои от две точки:

 

1. Държавата изкупува всички наши залежали книги и ги дава на библиотеките.

2. Държавата инициира серия инициативи, които да повишат интереса към четенето сред младите.

 

Вчера беше изпълнена втора точка. Беше затворена безплатната интернет библиотека. Библиотека, която съществуваше не с помощта на държавата, а въпреки нея. Библиотека, в която ежедневно четяха много тинейджъри.

Днес вече я няма. Децата трескаво продават скритата си дрога, за да могат да си купят книги и запълнят нарастващия наркотичен глад в тях.

На кой в държавата му трябва интелигентна част от населението?

 

 „Първо те дойдоха за комунистите
и аз не се застъпих 
за тях, защото не съм комунист.
После 
дойдоха за синдикалистите
и аз не се застъпих 
за тях, защото не съм синдикалист.
После 
дойдоха за евреите
и аз не се застъпих 
за тях, защо не съм евреин.
После 
дойдоха за мен,
но не беше останал никой, който 
да се застъпва.
- пастор Мартин Нимюлер, преживял нацистките гонения"

 

Не се изненадвайте, ако близките дни ги няма и Буквите.

 

П.С. При каква температура гори Интернет?

  2010-06-23
Когато гръм удари...  
432. Не ги разбирам жените!

Седи си Иван, пие си тъжно Шуменското и си мисли - не ги разбира тия пущини, жените.

Е, целият нет се сбърка да го пита по скайпа - Оправил ли се е с оная поетеса?

Замисля се Иван - той кой ли не би се оправил с нея, с тия къси поли и бедра като дълги междуметия, ама не, не се е оправял с нея. Така казва на всички в Скайпа. Те обаче продължават да нахалстват:  - Оправил ли си бил отношенията с нея?

Пак се замисля дълбоко Иван, прехвърля в главата си срещи, бири и събития - но не, не е имал отношения с нея. Пита Богданов за това - имаме ли ние отношения с нея, че и да ги оправяме? Богданов почна да обяснява нещо за договора сключен между нас, за задълженията ни като Администрация на сайта и за правата, които има тя като автор... в тоя миг се усеща и пита Иван - Кой се интересува от тия неща?

Иван чистосърдечно му казва, а Богданов се развиква яко, че му пуши главата от работа, що книги има да прави, за какво го занимават с глупости. Да им каже на ония, че извън отношения в сайта няма друг отношения с поетесата. А, имало там нещо за някакво турне, ама само Самият е час какво. Но Самият го няма, отиде да си лекува нервите и не иска и да чува за сайта повече.

А Иван обяснява на всички - нямаме никакви отношения, извън служебните около сайта. Ама никой не му вярва. Всички викат - Я се мани, тя на всички разправя че е било лично, е и на рождения си ден така приказвала и чак ѝ го потвърдили, защо ги лъжел...

Отпива яка глътка от Шуменското Иван и се хваща за главата - няма да ги разбере тия жени и това е то!

Е, и оная другата. Тя толкоз куражлийка беше, толкоз ентусиастка, по 5 дини под мишниците носеше наведнъж. Що обещания бяха, що лансиране и удариха, че чак Богданов се беше успокоил - има кой да поеме част от бремето.

И така спокоен, отиде да види как е майка му след инсулта, като остави на мацето и генерално пълномощно, и печата, и цялото царство.

От Шумен и Иван, и Богданов, и най-вече Самият, притеснени от състоянието на майка им, викаха и заедно и поотделно, и на едни и същи хора, и на различни, и май на всеки, който им беше пред погледа.  Но изненадите дойдоха след прибирането. Вместо да се окажат без Фондация /както тайно се надяваше Богданов/, то се оказа, че мацето се изнизало, само с кратка бележка в скайпа - „Абе, вие сте гъвкави, оправяйте се". И двете премиери, дето тя ги подготвяше, и няколкото книги, и изобщо всичко, за което тя отговаряше, не само ойде в канала, ами и никой не знаеше какво е говорено, а всички потърпевши се сърдеха. Тя така и не се обади повече на Иван, да се разберат като хората, къде и какво се е объркало. За сметка на това, май не остана човек в нета на който да не е разказвала и показвала кореспонденцията им. Явно царската корона е тежка и не е за всеки, да се чудиш що половината авторки в сайта се писаха принцеси.

Богданов се втурна да прави разследвания, Самият само махна с ръка и заби за някъде, а Иван заседна над касата Шуменско, в отчаян опит да разбере - какво са това жените?

И както си мислеше, в късната неделна вечер му звънна, една авторка от сайта. За какво, той така и не разбра, щото тя беше забравила още преди да се обади, но после му писа на Скайпа - че тя търсела Иван, а и бил вдигнал Богданов. И Иван още повече се замисли - кой извън родата му има телефона и за какво би потрябвал на авторката в късната неделна вечер?

Богданов се прибра и каза, че разбрал причините, и Иван май даже ги познавал - и дългоопашатата и дългобедрената, ама Иван му отвори една бира и му каза да не го занимава с глупости. Самият се опита да вметне нещо за това, колко можеш да вярваш на жена, но и двамата го пратиха по Дяволите, където май е и досега. На премиерата на 22 юни щял да се върне, да докладва колко е вярна книгата на Светлана - „Опитомяване на Дявола".

Богданов, нъл е мечтател, изрови едно апокрифно копие на „Опитомяване на опърничавата" и отиде да се образова. А Иван отвори поредната бутилка Шуменско и започна да пише - „Седи си Иван, пие си тъжно Шуменското и си мисли - не ги разбира тия пущини, жените..."

  2010-06-09
Когато гръм удари...  
424. Писането - работа или хоби?

Покрай празниците за пореден път се засегна коноктюрната тема - „Да помогнем на бедстващите български писатели поети!"

Познавам много такива. Най-често могат да се намерят в  „Мон Парнас" под СБП, на чаша водка да се оплакват от живота и най-вече -  как младото поколение не (ги) чете.

За съжаление на всички български автори, родили сме се в малка страна и поради малкия пазар - 4-5 милиона четящи българи (нищо общо с огромния 650 милионен англоезичен пазар) тук винаги е било трудно да се издържаш само от писане на литература. (Журналистиката е нещо друго.) Това е открай време - тук има една статия, в която най-големите ни имена описват какви са били печалбите от писане.

Трябва да се прави разлика между писането като занаят и писането като творчество и арт терапия. Всички пишем за да кажем нещо на хората около нас и най-вече да извадим това което ни гори вътре в нас.

Но за да стане това, което сме написали, интересно и на други хора има ужасно много работа. Издателският бизнес е сложен и сериозен бизнес и занимаването с него изисква доста време, много работа и най-вече - голяма упоритост.

Не става да напишете няколко римушки, да ги скупчите в една книга (най-често по реда им на написване), да пресечете всяка препоръка за подобряване (абе виж там оправете запетайките, ама да не сте пипнали стиховете ми) и да очаквате утре книгата ви да е най-продаваемата на пазара и да се скъсат да ви канят по сутрешни блокове да приказвате за нея. Всъщност може и да се случи, ако се казвате Е. Минчев или някоя друга подобна „ВИП" личност.

В реални условия това не се случва. Мечтите искат много труд, казва една стара китайска мъдрост. Затова направете много добре за себе си преценката, дали произвеждате продукт за пазара (колко гадно звучи  - пиша за пари, нали) или просто пишете като хоби. Хобито винаги е било приятно, но скъпо занимание. Няколко пъти в живота ми се е случвало хобито да се превърне в работа /този сайт е единият от тях/ и знам колко трудно и неприятно действие е. Ако нямате упоритостта да продължите - не го правете!

Темата за професионалното писане е сложна и дълга, а и мястото и не е в тази колонка. Ако това не ви интересува - не четете долния цитат.

"- Иска ми се един ден и аз като вас да стана автор на бестселър - заяви журналистката.

Бях видял няколко от статиите, които беше писала за вестника, и бях впечатлен. Имаше ясен стил и успяваше да привлече интереса на читателите.

- Имате страхотен стил - отвърнах аз. - Какво ви пречи да постигнете мечтата си?

- Творбите ми не стигат доникъде - промълви тя. - Всички казват, че романите ми са превъзходни, но нищо не се случва. Затова продължавам да работя за вестника. Така поне имам с какво да си плащам сметките. Вие имате ли някакво предложение?

- Да, имам - отговорих бодро аз. - Един приятел в Сингапур има школа, където учи хората как да продават. Води курсове на тази тема за много от водещите корпорации тук. Мисля, че ако се запишете в някой от тях, това ще допринесе много за кариерата ви. Репортерката настръхна.

- Да не искате да кажете, че трябва да се уча как да продавам? - Кимнах. - Не говорите сериозно, нали? Кимнах отново.

- Какво лошо има в това? - нещо я беше обидило и вече съжалявам че изобщо заговорих на тази тема. Бях опитал да помогна, а сега се налагаше да защитавам предложението си.

- Аз съм магистър по английска литература. Защо да ходя на училище, за да се обучавам за продавачка? Аз съм професионалистка. Изучих тази професия, за да не трябва да бъда продавачка. Мразя търговците. Единственото, което ги интересува, са парите. Защо тогава да се уча да продавам, кажете ми?

И започна да прибира разпалено вещите си в дипломатическото куфарче. Интервюто беше приключило.

На масичката за кафе лежеше един от по-ранните ми бестселъри. Взех го заедно със записките, които бе нахвърляла в бележника си.

- Виждате ли това? - посочих аз към записките. Тя сведе объркано очи към тях и промълви неразбиращо "Да". Посочих отново към бележника й. Там пишеше: "Робърт Кийосаки, автор на бестселъри".

- Тук пише "най-добре продаван автор", а не "най-добре пишещ автор".

Очите й се разшириха веднага.

- Аз съм ужасен писател. Вие сте превъзходна писателка. Имате магистърска степен. Съберете двете и ще се получи "най-добре продаван" и "най-добре пишещ автор".

Погледът й пламна гневно.

- Никога няма да сляза толкова ниско, че да почна да се уча как да продавам. Не е работа на хора като вас да пишат. Аз съм професионално обучен писател, а вие сте продавач. Не е справедливо."

Богат татко/ беден татко

  2010-05-26
Когато гръм удари...  
415. За Димитър Общи и народната памет

Димитър Общи /Димитър Косовеца, Димитър Николов/ е един от малкото революционери с еднозначна оценка в народната памет.

Не се говори за смелостта му, въпреки медалът лично закачен му от Гарибалди и и званието полковник в армията му.

Не се говори за водачеството му, въпреки няколкото чети, които е водил, както и отряда в Критското въстание.

Никъде не се казва - то това си беше негов начин на работа - първо да действа, а после да докладва. А и Левски все го държеше настрани от пряката работа.

Никой не казва и - „Апостолът така и не му даде възможност да се прояви",

За него не казват - „неиздържал". Тежки бяха турските мъчения, трудно му беше, не издръжа.

Всъщност за него не говорят нищо. Въпреки участието му в Първата легия, въпреки боевете при Гарибалди, подвизите му в Критското въстание, множеството чети в Македония и по Балкана, в народното съзнание той остана само с едно име

Предател!

 

  2010-05-12
Когато гръм удари...  
406. За Pin4e, приятелите и шефовете

Тази колонка не е за Pin4e. За нея, ако трябва да се пише, само първият том ще е по-дебел от „Война и мир".  Това е жена, която не побира цял сайт, а камо ли някаква колонка. То какво друго и да очакваме при тия бедра като дълги междуметия.

Та тази колонка не е за Pin4e. Но обърквацията с нея е идеален пример за хаоса, който е в главите на повечето българи.

Аз почти не съм работил на държавна работа, но имам наблюдения над това как „приближените до шефовете хора" /в нашия край им викат сол-ташаци/ получават повече привилегии. Вероятно това ви е болна до смърт тема, вероятно ще кажете, че е така от турско, а и сигурно от преди това, вероятно ще кажете, че и на запад е така.

И ще бъдете прави. Но това не важи в „Буквите". Или поне се опитваме да не е така. Някога, когато бях млад и неопитен в отношението с хората /и смятах, че всички поети са добри хора/, подобно толериране на приятелите доведе до там, че при първи опит за стягане на нещата целият ми приятелски кръг се изнесе и направи Хулите.

От тогава се стремя да не смесвам нещата. И това, че сме пили до заранта или съм ви поднесъл кафе в леглото, по никакъв начин не ви дава някакви привилегии в „Буквите". Даже напротив - към близките си хора съм по-критичен.

Мислех си, че всичко това е повече от очеизвадно. Но явно не е така. Повечето си мислят - ама той приятел, как може да ми се кара така. Запомнете едно - може да сте приятели само с Иван. И тук не говоря за всеизвестната ми тройна шизофрения, а за елементарното правило, че с Богданов може да имате само служебни взаимоотношения. Дори и Камелия и Ила правят тая разлика и много добре отчитат кога се бъзикат с приятеля /дори и на служебни теми/ и кога водят разговор по работа.

Та всичко това доведе и до обърквацията с Pin4e. Аз съм и фен като автор и всячески съм се се стремял да и помагам и лансирам. Тя на тази база решава, че сме близки приятели /да, често си пием бирата с Поли, дъщеря и ме разцелува където ме види, ходил съм в тях, градски сме си и прочие, и прочие/. И тъй като явно не прави разликата, се сепва при първата официална забележка, която и правя като администратор на сайта - „ма той приятел, аз толкова го обичам, пък виж какво ми пише в сайта".  И обърквайки тотално нещата, тя прави точно това, за което си мисли, че я обвинявам - не се опитва да поговори с мен /нищо че си говорехме по цели нощи, когато беше в Адаманско море/, а директно си забърсва стиховете и по този начин ме наранява силно като приятел, и ми създава големи проблеми като администратор на сайта. Но това са минали бешели неща, то срамът със сапун няма да го измиеш, с Пин4е вся някога ще седнем на една маса и след ентата бира ще се разберем кой, кога и какво.

Цялата тази колонка имаше за цел само едно - когато се опитвате да ми кажете нещо, огледайте се къде сме. Ако седим на маса и покрай нас има бира, кафета и прочие можете да си позволите по-лежерен тон.  Но ако ми пишете мейл, постинг или отзив, знайте че нещата са официални и не можете да си позволите фамилиарничене.

П.С. Много мразя, когато след някое тежко мероприятие, аз жадувам да изпия една бира, а все се намира някой, който да започне да ме разпитва по служебни въпроси. Или ако сме пили с някой кафе, в лек лежерен разговор, той да ми се обади след час  - „Абе, Иване, тук има едно произведение, което не му е мястото..."

 П.П.С. Аз Pin4e продължавам да си я обичам и да я харесвам - и като жена, и като автор. И да се радвам на може би най-пълната колекция с нейни произведения, събрана за години в Буквите. Жалко, че мога да ги чета вече само аз, с администраторските ми права...

  2010-04-28
Когато гръм удари...  
397. Тука е така!

                                                               „Тука е така" - чест надпис по стените на кръчмите.

 

В тази колонка ще разсея някои дълговечни митове за Буквите. Може би, това ще помогне за разбирането на много неща.

Буквите не е печеливш проект. Няма икономически модел /а пробвахме доста/, който да доведе до печалба. Заплащанията със СМС /118,60 лв за миналата година/ ги пуснахме най-вече да се чувствате отговорни към сайта. Тази сума едва покрива хостинга за година и се налага да се бръкнем за домейните. От въртящата се реклама на Гугъл за три години гордо изкарахме $100.

Не пиша всичко това, с цел поредната молба за пари. Отдавна сме се примирили, че тоя сайт е едно скъпо хоби, на няколко души, които влагат много време и средства в него.  И затова искаме сайтът да е такъв, че да ни доставя удоволствие работата по него.

Буквите е особен сайт спрямо другите подобни сайтове. Бяхме първите, бяхме единствените, бяхме най-големите. Преживяхме всичко добро и лошо, което можеше да ни се случи покрай сайта.  

В момента не търсим слава. Борим само за едно звание - най-добрият и най-качественият. Затова и тук се набляга на литературата, а не на общуването. Това сме го говорили хиляди пъти, и ще го говорим сигурно още хиляди. Затова са забранени личните нападки, любим метод на изразяване къде ли. Затова се опитваме да ограничим  и безсмисленото клакьорство и ръкопляскане чрез отзивите, от рода на „бозаджията хвали халваджията".

Разберете го добре - отдавна не гоним масовост. Ситуацията е такава, че дали влизат три, пет или десет хиляди дневно в сайта не променя положението с нищо. И това сме го казвали много пъти - посетителите в сайта не влизат да четат новите произведения, а да четат хубава литература. Опитваме се  да им я осигуряваме. И не е важно колко нови произведения има дневно в сайта, а какви.

И на последно място - в този сайт има правила! Те се спазват от всички, най-вече от целия екип. Тук няма кучки, харпии и каквото и да е, известно ви от другите сайтове. Но няма и по-равни от равните. От подобни неща сме докарали България до това дереже. Поне тук ще бъде различно.

Та, тука е така. Поддържаме активна обратна връзка с потребителите на сайта, постоянно правим някакви усъвършенствания и промени, създаваме нови възможности. Но това не значи, че ще се пуснем по тънката лайсна на популярността.

Буквите е сайт за нова българска литература и ще продължи бъде такъв.

  2010-04-14
Когато гръм удари...  
388. Проливай кръв и всекиму секира

Самият отвори вратата със шут:

- Тази Юда не искам да я виждам повече! Толкова и помагахме, толкова я рекламирахме, по всички наши представяния я водихме, а и с колко хора се скарахме заради нея... А, тя!

Иван и Богданов скочиха:

- Недей с лошо, де! Момичето не е обещало да издава само при нас. Виж писало е на гърба, че е буквичка...

- Да издава където си иска - прогърмя гласът на Самият - Но да не ползва зад гърба ни хора, с които аз, Самият, съм я запознал!

Иван и Богданов благоразумно замълчаха.

- Няма ненаказано добро! - промърмори Самият и седна на масата. - Пиши я там в списъка на неблагодарните автори, номер сто и кой беше... А, и дай и на някого колонката. Като не иска да работи с нас, няма да ни ползва като рекламна площадка.

Богданов си записа.

- И Травелер помоли да го пуснем малко в творческа отпуска, уморил се от колонки - добави тихо Иван

- Явно ще трябва да пуснем вече тримата минали последния кастинг - каза Богданов - стига са писали колонки на сухо...

- Това го решихме значи - каза успокоен вече Самият. - А какво правим с това чатене, което те наричат отзиви?

- Богданов има някакво софтуерно решение - започна Иван.

- Човешки проблеми не се решават със софтуер - прекъсна го Самият - но дай да чуем все пак.

- Те така или иначе няма да спрат да си общуват - започна Богданов. - Ясно е, че са затова в сайта. Но активните са 40-50, а дневно четат над три хиляди, които не се интересуват от това. Затова предлагам да въведем „лични отзиви".

- Това нещо като лични бележки ли е - попита Иван?

- Не, пак са си отзиви, излизат си в същия списък. Но ги виждат само авторът на отзива и авторът на произведението. Така могат да си чатят до откат, няма да претоварят сайта. А който е влязъл да се наслади на литературата, няма да се затормозява с подобна плява.

- Това ще се плаща - удари по масата Самият - те без това свикнаха всичко да им е безплатно, още малко и кафе ще искат да им сервираме сутрин!

- Ами то при тия едрогърди мацки от Фондацията, колко му е... - започна Иван, но Самият го сряза с поглед.

- Но това няма ли да откаже хората, които пишат сериозно отзиви. Все пак не всеки може... - вметна Богданов

- На тях ще им предоставим безплатен достъп. Тъкмо да се види коя линия толерираме - отсече Самият. И добави: - Има резон в идеята ти, ще я пуснем тестово. От кога почваме?

- От утре естествено, няма за какво да чакаме повече, то иначе по празниците сайта ще се напълни с отзиви от типа - „и да ми се обадиш на скайпа като влезеш" - предложи Богданов.

- Добре, почваме - съгласи се Самият. А на Торлашки му предпиши един месец читателски статус, тъкмо ще му стигне да изчете правилата на сайта.

- Той с това трябваше да почне... - мърмореше Богданов докато си записваше.

- А кой ще дебне кои отзиви са лични и кои не - сети се Иван?

- То е ясно - ние тримата! Вземи наточи секирата - заповяда Самият.

Иван кимна.

- Май свършихме - каза Богданов - я да идем да пийнем по една. - Ама Шуменско - каза Иван. - Е нали бира ще пием де, защо изобщо питаш - се сепна Самият.

Тримата тръгнаха към близката бирария, пеейки си нестройно, на три гласа:

 

Проливай кръв и Бог ще те възпява,

ако загазиш - ще те защитава, 

пални цигара, обърни таз бира,

проливай кръв и всекиму секира!"

  2010-03-31
Когато гръм удари...  
379. За отзивите, литературните салони и човешката глупост като цяло

След като Cefules в понеделник подаде топката, а вчера Traveller е вдигна високо над мрежата, всякакви надежди, които имах,  че мога да напиша една нежна и спокойна колонка се изпариха. Мен ми остава само да забия топката  силно в пода, така че да прогърми като гръмотевица. Каквато е и идеята на колонката, като цяло.

Две неприятни тенденции набират сила последно време в сайта.

Едната са... отзивите. Борбата с тях, е като борбата с напълняването  - всички знаем какви храни точно трябва да ядем, но все си вземаме от така наречената „junk food". И с отзивите е така. Първоначално замислени като средство за подпомагане на авторите, те бързо се превръщат в обикновена клакьорщина.

Само по себе си общуването чрез литература не е чак толкова лошо. Но има достатъчно сайтове за запознанства, маскирани като литературни. И това, че много хора почнаха да преливат от такива в Буквите, не е причина да пренасят /за кой ли път/  лошите навици оттам. Буквите са на нивото, което са, точно защото се противопоставят на тази тенденция. Голямото ни цепене с Хулите през 2003-та дойде точно защото аз упорито твърдях /и продължавам да го правя/, че Буквите не е сайт за запознанство.

Какво пречи всъщност всичко това? Че следствие на „клакьорщината" обещаващи автори, започнаха силно да свалят нивото и да пишат, така че да се харесат на другите. Това също е култура, също е продаваемо /даже в по-голяма степен/, но центърът на тази култура е Димитровград и фирмата на един друг колега инженер.

Всички автори обичат да са хвалени /то затова и критиката не пробива по тези сайтове/, но ако целта им е единствено това, мога да им препоръчам лично адресите на няколко други сайта /които вероятно знаят добре/. Тук все още творим литература. Както не веднъж съм казвал - предпочитам да затворя сайта за публикации, отколкото бавно, но планомерно да му сваляме нивото.

Другата неприятна тема са... условно да го наречем литературните салони. Вярно е, че и те в началото са били положително явление. От един такъв, в зората на българската литература, тръгва връзката на Евгения Марс с Иван Вазов.

Няма нищо лошо в това, група автори да се събират някъде и да си рецитират произведенията. Аз лично не виждам смисъл от това, тъй като го гледам вече девета година он-лайн, но явно хората имат нужда от подобно общуване. Лошото започва, когато ограничаването на достъпа до подобни салони се използва като начин за контрол - ти сега не ме слушаш, значи този петък няма да те поканя, а пък ние от... еди къде си, ще правим среща с еди коя си автора /сякаш не си пишете по цял ден отзиви по сайтовете, но е друго официалното/, и ти ако продължаваш да ми критикуваш така произведенията никога няма да бъдеш поканена.

И прочие, и прочие грандоманщини. В това също няма нищо лошо. В една незабравима книга пише - „Ликвидирай баламите, тарикатите сами ще измрат". Явно по тези сайтове има много овце за стригане и малкото хора с организаторски способности, бързо успяват да заформят някаква група. Оплакването тук е не „защо мен не ме канят". Напротив, чудя се как да отбивам поканите. Проблемът е, че тази тайнственост се пренася и към мероприятията на Буквите. Хората по аналогия, а може би и чрез добре пуснати слухове си мислят, че те са „само за избрани". Имаше много такива питания на двубоя в събота - „аз отдавна чета сайта и много ми се идваше, но си мислех че е само за..." и прочие, и прочие...

Фондация „Буквите" никога не е организирала затворени събития. На всички наши събития входът е свободен и безплатен /нищо, че ни питаха вече защо не слагаме вход/.

Дами и господа - смело идвайте на мероприятията на Буквите. И на съботната среща на клуб „Приятели на книгата", и на множеството премери, които предстоят през април.  Всички тези събития организираме за вас /и хвърляме средства и човешки ресурс за това/ , а не да се самоизтъкнем  и задоволим комплексите си.

П.С. Всъщност има и едни полузакрити събирания - тези на ръководството на Фондацията, макар че и там често каним външни хора. Но не вярвайте на всички слухове и на показанията на келнерите. Докато келнерките, виждайки ме с групата красиви жени, с които влизам в поредното заведение, си намират работа в някъде другаде набързо, а келнерите висят с изплезени езици и забравят да ни обслужат, всички тези красиви жени отварят по един тефтер и се започва - Богданов, защо това и това не е направено още!

 

  2010-03-17
Когато гръм удари...  
368. Трети март - тази странна дата в календара

Не е ясно какво празнуваме на трети март. Не е рождения ден на Жельо Желев, нищо че той направи тази дата национален празник. Нито освобождението на България - свободата вече е извоювана, но независими ставаме чак през 1908 г.

Всъщност на трети март празнуваме един подарък. Руският император Александър II, наричан Освободител не заради „освобождението на България", а заради отмененото крепостничество през 1862 г., е имал рожден ден.

И руската, и турската страна са решили да му направят подарък, подписвайки договор, който не е струвал и цената на хартията. Сега вече е знайно, след много години прикриване, че Русия е имала договори с великите сили да не създава българска държава на юг от Балкана. Руските дипломати са знаели много добре, че такъв договор е незащитим. Затова и на Берлинския конгрес, те не се стремят да го запазят. Друга премълчавана новина - най-много да помогне на България се е  опитвала Германия, в лицето на Бисмарк, а руската дипломация само е пречела.

Но това са стари дипломатически игри. Трети март все пак ни дава нещо. Дава ни надеждата и увереността да мечтаем. Да мечтаем, че една довчера несъществуваща на картата страна, може да стане най-голямата на Балканите.

Тая мечта ни струва три войни и много загубени войници по бойните полета. Тая мечта ни доведе до три национални катастрофи. Тая мечта доведе и Симеон II на власт преди няколко години, тъй като беше жив спомена за баща му, който почти успя да я осъществи.

Но всичко това си струваше. Прадядо ми Богдан, чиято фамилия нося, е оставил костите си някъде под  Одрин. Прабаба ми е останала млада вдовица, с три деца, които отгледала сама. Никога не чух от нея оплакване - защо отиде на мурабе, а не си остана тук, щеше да е жив сега!

Напротив, тя гордо разправяше как са го изпращали на фронта. Помня портретът на прадядо, който дълго и след смъртта на прабаба висеше на стената. Другояче гледат мъжете от това време - силно и смело - сякаш светът е техен и трябва да си вземат своето, дори да трябва да се опълчат  и на Великите сили.

По-друг начин гледаме сега, по много по-примирен. И прекалено много слушаме какво ни казват другите.

Разбрах какво празнуваме на трети март - подвига на всички тези, които не са си стояли край топлите огнища, а смело са се изправяли с прости кремъклийки срещу Империята.  Честваме и Левски, който увисна на бесилото край София, и Ботев, който го възпя и прецапа Дунава с ясното съзнание, че отива на смърт. И ония безименни опълченци, които издържаха 12 атаки на Шипка. И всички ония, които бяха горди да се нарекат българи и при всеки зов се връщаха от цял свят да се бият за отечеството.

Какво стана с техните внуци, че пишат по паметниците „MRAZQ BALGARIA".

 

 

 

  2010-03-03
Когато гръм удари...  
357. За Буквите, за литературата и за възпитанието...

Буквите е различен от другите литературни сайтове. Не само защото е първият подобен. А защото тук литературата преобладава над споделянето. И затова броя на прочитанията на новите произведения не е толкова голям колкото другите сайтове - хората не влизат да видят клюките в форума или крамолите в отзивите /те са забранени според правилата/. Тук влизат да четат литература.  Наскоро пуснатата функция „Последно прочетени произведения" показва добре това.

Но не е това целта на днешната колонка.

Днес ще говорим за възпитанието. Това липсващото, което и да го имаме на живо, някак си го забравяме в нета. Или за неща свързани с нета.

В една колонка преди месеци намекнах по темата. Днес е късно за намекване, днес ще удрям с юмрук по масата. А утре явно ще гърмя с гръмотевиците /как ли Зевс е управлявал без тях/.

Вярно е, че интернет общуването, гсм-ите и други подобни комуникации дойдоха наскоро, но това не значи, че не трябва да се научим малко на етикет.

Винаги съм се стремял да помагам на хората по всяко време на денонощието. Но нахалството на някои /не знам колко по седем им липсват/ минава всякакви граници. Не е нормално да ми се звъни в събота вечерта към 21 часа да ме питат глупости, които може да почакат и до понеделник сутрин.

Затова от 17.02 се въвежда официално работно време на Фондация „Буквите" с клиенти - 10-19 часа. Извън тези часове, можете да ни търсите по скайпа само по спешни технически проблеми със сайта. Това не включва въпроси като примерно рано събота сутрин - „Иване бре, де ми е стихото, което току що пуснах".

На ГСМ-и извън тези часове няма да се отговаря. Тъй като все пак прекарвам доста време зад ПС-то /все пак трябва и да се изхранвам, от сайта засега съм само назад с финансите/, то ако наистина имате въпрос, който според вас не може да дочака до утре - напишете ми мейл, като го прочета, ако преценя че е спешен, че намеря начин да ви отговоря. Мейлът за въпроси го има на първа страница на сайта, който не може да го намери явно няма нужда от този сайт. Там присъства и един голям червен бутон с надпис „Помощ". Не сме писали този хелп  да не го четете, а да ни губите времето с елементарни въпроси от типа „Искам да пусна едно стихо, ама не знам как?". Ако човек не може да отдели 5 мин да прочете един прост хелп, какво остава да очакваме от него да чете критическа литература, или поне отзивите към произведенията си.

Скайпът ми е публикуван на сайта за да можете да получите спешна помощ за проблеми с работата на Буквите /все пак сме голям и сложен сайт/, а не да ме ползвате като кошче за душевни отпадъци. Вероятно съм добър и интересен събеседник, а и друго е да се изфукате че си говорите редовно с Богданов. Не знам как да го кажа най-меко, а то вероятно и няма начин, но в 90% от случаите на мен не ми е интересно да говоря с вас. Заради това, че се стремя да запазя един учтив тон, в главите на много хора се получава едно преливане на служебни в приятелски отношения.

Уважаеми автори, на много, на ужасно малка част от вас съм приятел. С останалите съм обикновен познат, собственик и администратор на един сайт, който ви е приятно да посещавате. Винаги съм готов /в рамките на нормалното време/ да ви помогна за него или да поговорим по въпроси свързано с него. Но определено не ме интересува „Перла", дъщеря ви в Испания, „новото ви стихо" и всякакви подобни въпроси.

Какво правим? Не знам. За жалост превъзпитанието не работи. От тази колонка ще се засегнат много възпитани хора, а тези за които реално се отнася няма да я прочетат. И оня самотен автор ще продължава да ми звъни в 10 вечерта, за да ме пита кога ще се  появя на скайпа, да си поговорим за бъдещия му роман. Никога няма да се появя. Телефонът на доверието е на друг номер. Затова, моля ви, не ми пишете по мейл, фейсбук и къде ли не - „Богданов, ти защо си ме блокирал в скайпа!" /и как си го позволяваш, такива интересни писма идват/. Явно е имало защо. Но ако това продължава ще има банове не само в скайпа.

Буквите е литературен сайт и нивото на разговорите в него ще бъде нивото зададено от Администрацията му, а не нивото на което си говорите с комшийките на пейката под блока.

И още нещо, следващият който се обади на мен или на някой от екипа и започне да дава наставления какви отзиви трябвало да се пишат и как да се работи по сайта, ще получи пълното право да го прави доживот по всички останали сайтове. Подобни коментари, и то много внимателни мога да си позволявам само аз като собственик!

  2010-02-17