882. Чудото да пишеш за чудеса

За книгите и хората | СТЕФАН КРЪСТЕВ /cefules/

Падаше се на рождения ден на Иван Богданов, беше организирал обща премиера на три книги (много добра се получи). Една от книгите беше моята „Ням свят – книга първа. Далебор – синът на кладенеца”.

Тогава рожденикът ми зададе най-точния въпрос - онзи, който пронизва автора като с танто в сърцето. Не за да му причини болка или да го обърка, не. Просто е въпрос, на който авторът няма отговор и колкото и да търси такъв, няма да открие, а авторът ще търси, няма как - заложено е в стремежа на човек да познае себе си, и тъй като - вече казах, няма да открие отговор на този въпрос, в търсенето му ще открие отговори на много други въпроси.

Ставаше въпрос за Змейовото дърво, с което започва първа сцена от „Далебор – синът на кладенеца” – едно чудато, едно кошмарно създание. Дърво като дърво, и в същото време - една голяма плетеница от змии с форма на дърво. Змийска колония, получила се вследствие на еволюцията между нашия свят и света след три хиляди години - в който се развива действието на сагата „Ням свят”.

Иван Богданов ме попита: „Как ти хрумна идеята за Змейовото дърво, че за пръв път я срещам?”

Да си призная, този въпрос мога да сравня с най-големите литературни награди, които съм получавал. В момента не го осъзнах, търсех отговор или думички, с които леко да се изплъзна, но макар и да минаха толкова месеци, още по-силно чувствам голямата чест, която съм получил.

Иван Богданов е читател по призвание (и по проклятие), също и като професия (е, днес „професионалисти читатели” – много, но той е наистина печен, много печен професионалист) – човек, за когото знам, че още в началото, преди десетина години, когато Буквите бяха в разцвета си и имаше стотици публикации на ден, четеше всичко. Като разбрах този факт, се хванах за главата тогава. Иван Богданов е и по любов читател. И читател – откривател. Открива и автори – там, където никой няма да ги забележи, а в същото време добре е изучил и световните тенденции, и родната традиция, което го прави наистина познавач. Но най-важното в случая е, че си има нещо специално в сърцето - същото като в моето и в на много други: любовта към фантастиката. И тази любов е страстна, тя е като наркотична зависимост. А тя, тази страст, иска още и още четене, а и познаване на четивата.

Да чуя от този човек, че наистина не съм сгрешил и Змейовото дърво е оригинален фантастичен детайл, няма го другаде – наистина си е признание от най-високо ниво.

Но тогава не го осъзнах. Просто не можех да отговоря. Всъщност можех, но трябваше да излъжа, а аз обичам да фантазирам, не и да лъжа.

Вдигнах рамене и си признах, че не знам. Единственото, което исках, беше „Далебор – синът на кладенеца” още от първите страници да грабне - с едно съвсем различно начало, което няма общо с никоя друга книга.

Е, подобно желание е като да разпериш ръце и да полетиш, ей така. Но този път се получи.

Открил съм някак зловещия кладенец на подсъзнателното и от там съм извадил Змейовите дървета. И без да се замислям (нямаше как да си направя сметка в този момент, в нататъшното развитие на сагата Змейовите дървета ще имат не по-малко значение от основната оригинална идея, която разработвам в „Ням свят”, а именно – онемялото половин човечество в следствие на война, развила се по неизвестно какъв начин. И все повече хора губят гласовите си способности. Докъде ще доведе това? Е, това е продължителен процес – с много войни и разбира се, водещ до напълно непознаваем свят, понеже човек е преди всичко речта си.

Но да се върнем на Змейовите дървета. Откъде ми хрумнаха така и не разбрах. Няма и да разбера, но започнаха други „чудеса”.

Още от началото реших при отсичане на Змейово дърво дънерът му да се вкаменява за секунди и да продължи да наддава на височина – да се превръща в стълб.

Реших го пак ей така, без да си мисля, за да е по-интересно, а и имаше символика. Малко а ла Кафка, малко а ла Харуки Мураками, но не ми е минало и през ум, че в това можело да има логика – обяснима от естествените науки. А тази логика да е важна за изграждане на сюжета в следващите книги.

Та, дънерите не се вкаменяват само заради символа, нито растат само заради него. Има си и друго обяснение, при това не съвсем фентъзи, а е научно-фантастично.

Месеци след въпроса го открих.

И докато пишех по-панорамния като сюжетни линии и идеи роман „Змейова орис” – продължение на „Далебор – синът на кладенеца”, това беше всъщност най-малкото, което открих за тези Змейови дървета.

Те ми се струваха ту добри, ту лоши. Ту зловещи, ту разумни божества. Ту мили хищници - като повечето, които чезнат от природата, ту нашата собствена участ – най-вече нашата собствена участ. Ту символа на войната и на агресията, ту на самия живот.

И лека полека разбрах, че фентъзито не е точно фентъзи.

Всеки в живота си има змейово дърво. Предизвикателство, с което трябва да се справи. Трудността, която трябва да съсече, ако намери сили в себе си.

Та Змейовата орис в описаното високопланинско село, което няма друго име освен село, си е и алегория на икономическата криза, а и както става ясно – и на кризата на духовния растеж. Страшилището, което ни кара да открием героя в себе си.

И не обяснявам романа си (защото това би било жалко), нито пък хвърлям спойлери (това би го направило безинтересен) - чудовищният звяр има различни въплъщения във всеки живот (макар и да става въпрос за чисто приказен звяр), всеки го среща поне веднъж, а някои живеем в Змейови гори.

И ще ви разкажа с няколко реда една история. Една съвсем реална история със Змейово дърво. Знаете ли как се „лекува” параноидна шизофрения? Сложих лекува в кавички, понеже лечение няма, има спиране, има ремисия. Болният (ако не е извършил престъпление) по свое съгласие поема назначените му от специалиста медикаменти. Ако не знаете какво е „лепонекс”, по-добре да не разберете; дано не се наложи на ваш близък да го използва. С поемането на тази таблетка този потенциално опасен човек (всъщност почти никога не е доказано, че е наистина опасен) става напълно безобиден. Няма да извърши зло... Но няма да извърши и добро... Всъщност, във фантастиката пак има по-близък образ, отколкото в реалистичните четива за това, в което се е превърнал – зомби. Жив мъртвец, който живее с едва някакви си 10% от живота си. Тук медиците могат да креснат, че не е вярно, но животът не е само медицинско обяснение. От този момент болният, който сам в името на обществото заключва една голяма част от съзнанието си в тъмниците на ада. Вместо в затвор, като нормалните престъпници. Но той не е извършил престъпление, следователно няма правата на престъпник, и адвокати няма. И за да е „полезен на обществото”, той става абсолютно социално беззащитен, защото ако си потиснат с „лепонекс” не си много деен нито във физическо, а още по-малко в интелектуално отношение. Ще повтаря пак – жив мъртвец си, но безобиден жив мъртвец. За това се и полага една пенсия – подигравка за такива съвестни граждани. Съвестни – понеже не щат да са престъпници и изверги и превантивно понасят присъдата си - 90% периодична смърт чрез медикаменти. Останалите 10% са за да чувстват страданията и да понасят подигравките на същото общество, за което предварително са решили, че трябва да бъдат безопасни. То има нужда да се подиграва с изпадналите. Иначе няма да е общество.

Най-лошото е, че тези зомбита си имат близки. Някои и вече възрастни майки. И сега ще ви поговоря за едно такива зомби и за неговата майка. Тя години наред ходеше от гише на гише - от общината в ТЕЛК, в МВР и къде ли не за все новите лични карти, които трябваше да се вадят на „зомбито”, че постоянно сменяха адреси. Бореше се за правото на момчето си, което нищо, че е „зомби” за другите, си е нейно момче. Бореше се за правото му да има като човек в състоянието му общинско жилище. Право, за което и тя се е борила десетилетия, като е плащала данъци и е гласувала.

Бюрократичният апарат в случая беше тяхното змейово дърво. И ако тази майка беше секач на „Змейови дървета” от книгата ми, би започнала молитвата си: „Така е справедливо, Змейови синко, отсека ли те, ще спася един живот, изядеш ли ме, ще нахраниш хилядите си гладни змии с кръвта ни...”

Е, както се случва и в книгата ми, която е фентъзи, и в реалността, Змейовото дърво захапа жената. Сега тя бере душа в квартирата, за която плащат 50 лв, а помещението най-точно може да се нарече бункер. За нея се грижи онова момче.

Знаете ли какво ми се ще и ако беше в мой сюжет, щях да го развия: момчето спира хапчетата, които го правят зомби....

Сигурно се сещате в какво ще се превърне, когато спре да е Зомби... В Змейово дърво. И така трябва да бъде.

Та тези двамата знаят много добре какво е Змейова орис!

Но това е само един частен случай, нищо, че е свързан с майка ми и брат ми, за които дори аз не мога да поема грижа, че са твърде далеч.

Някой ден сам ще грабна брадвата и ще довърша онова Змейово дърво, което мама е захванала.

 

Все пак Змейовата орис си има и друго лице, тя е предизвикателството, което ни прави победители. И точно защото можем да загубим живота си, победата ни – най-обикновената, ни прави герои, наравно с емблематични фентъзи герои като Конан.

Змейовите дървета си пазят и момите, а ако не се боим от змиите, стигаме и до прекрасните им сърца. Змейовите дървета са и природата, а природата е прекрасна.

За това освен жестокостта, виждам в Змейовите дървета на онемелия свят и божественото. И не само го виждам - то е факт.

 

Да си човек – означава да се пребориш с чудовището си.

Да си мъж – да оцениш красотата му.

Тъй че се надявам все още да инициираме с Буквите онзи конкурс - „Мис Змейова орис” – книга, пълна с толкова чудеса, че чак ще ви се завърти главата и сигурен съм, че ще е от принос... на ЦЯЛОТО СВЕТОВНО ФЕНТЪЗИ. Няма смисъл от скромност, когато имаш ясна преценка и когато става въпрос за борба с чудовища. Който е прочел „Далебор – синът на кладенеца” знае, че много не преувеличавам, а тази е по-добра.

И двойно по-дебела (за щастие или нещастие, макар през цялото време да ме водеше идеята да бъда лаконичен). Който не я е чел, може да следи откъсите, които пускам в „Буквите” и в страницата „Ням свят” във фейсбук. Получи ли се конкурсът, една ще бъде Лицето на този фентъзи роман за война, любов, трагедия, надежда и много, много магия.

 

Целта на колонката ми обаче е следната: Започнеш ли да пишеш магически, сам откриваш много магия в живота. За това и препоръчвам жанра. 


2014-03-03

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)