Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Електронен журнал  
  Най-нови (0)
  Последни отзиви (0)
  Първи публикации
  По раздели
  По азбучен ред
  Случайни произведения
  Последнo прочетени
Препоръчано   .
Препоръчано
  По раздели
  По азбучен ред
  Случайни произведения
.
.
Автори   .
  По азбучен ред
  Нови автори
.
.
Преводи и чужд.език   .
  По раздели
  Преводачи
.
.
Други   .
  Фотоархив (ново)
  Видеоархив (ново)
  Реклама
  Статистика
Оn-line помощ
  info@bukvite.bg

Клуб 'Буквите'
.
.
 
ТЪРСЕНЕ   


Разширено търсене
Google Analytic
 
За книгите и хората  
882. Чудото да пишеш за чудеса

Падаше се на рождения ден на Иван Богданов, беше организирал обща премиера на три книги (много добра се получи). Една от книгите беше моята „Ням свят – книга първа. Далебор – синът на кладенеца”.

Тогава рожденикът ми зададе най-точния въпрос - онзи, който пронизва автора като с танто в сърцето. Не за да му причини болка или да го обърка, не. Просто е въпрос, на който авторът няма отговор и колкото и да търси такъв, няма да открие, а авторът ще търси, няма как - заложено е в стремежа на човек да познае себе си, и тъй като - вече казах, няма да открие отговор на този въпрос, в търсенето му ще открие отговори на много други въпроси.

Ставаше въпрос за Змейовото дърво, с което започва първа сцена от „Далебор – синът на кладенеца” – едно чудато, едно кошмарно създание. Дърво като дърво, и в същото време - една голяма плетеница от змии с форма на дърво. Змийска колония, получила се вследствие на еволюцията между нашия свят и света след три хиляди години - в който се развива действието на сагата „Ням свят”.

Иван Богданов ме попита: „Как ти хрумна идеята за Змейовото дърво, че за пръв път я срещам?”

Да си призная, този въпрос мога да сравня с най-големите литературни награди, които съм получавал. В момента не го осъзнах, търсех отговор или думички, с които леко да се изплъзна, но макар и да минаха толкова месеци, още по-силно чувствам голямата чест, която съм получил.

Иван Богданов е читател по призвание (и по проклятие), също и като професия (е, днес „професионалисти читатели” – много, но той е наистина печен, много печен професионалист) – човек, за когото знам, че още в началото, преди десетина години, когато Буквите бяха в разцвета си и имаше стотици публикации на ден, четеше всичко. Като разбрах този факт, се хванах за главата тогава. Иван Богданов е и по любов читател. И читател – откривател. Открива и автори – там, където никой няма да ги забележи, а в същото време добре е изучил и световните тенденции, и родната традиция, което го прави наистина познавач. Но най-важното в случая е, че си има нещо специално в сърцето - същото като в моето и в на много други: любовта към фантастиката. И тази любов е страстна, тя е като наркотична зависимост. А тя, тази страст, иска още и още четене, а и познаване на четивата.

Да чуя от този човек, че наистина не съм сгрешил и Змейовото дърво е оригинален фантастичен детайл, няма го другаде – наистина си е признание от най-високо ниво.

Но тогава не го осъзнах. Просто не можех да отговоря. Всъщност можех, но трябваше да излъжа, а аз обичам да фантазирам, не и да лъжа.

Вдигнах рамене и си признах, че не знам. Единственото, което исках, беше „Далебор – синът на кладенеца” още от първите страници да грабне - с едно съвсем различно начало, което няма общо с никоя друга книга.

Е, подобно желание е като да разпериш ръце и да полетиш, ей така. Но този път се получи.

Открил съм някак зловещия кладенец на подсъзнателното и от там съм извадил Змейовите дървета. И без да се замислям (нямаше как да си направя сметка в този момент, в нататъшното развитие на сагата Змейовите дървета ще имат не по-малко значение от основната оригинална идея, която разработвам в „Ням свят”, а именно – онемялото половин човечество в следствие на война, развила се по неизвестно какъв начин. И все повече хора губят гласовите си способности. Докъде ще доведе това? Е, това е продължителен процес – с много войни и разбира се, водещ до напълно непознаваем свят, понеже човек е преди всичко речта си.

Но да се върнем на Змейовите дървета. Откъде ми хрумнаха така и не разбрах. Няма и да разбера, но започнаха други „чудеса”.

Още от началото реших при отсичане на Змейово дърво дънерът му да се вкаменява за секунди и да продължи да наддава на височина – да се превръща в стълб.

Реших го пак ей така, без да си мисля, за да е по-интересно, а и имаше символика. Малко а ла Кафка, малко а ла Харуки Мураками, но не ми е минало и през ум, че в това можело да има логика – обяснима от естествените науки. А тази логика да е важна за изграждане на сюжета в следващите книги.

Та, дънерите не се вкаменяват само заради символа, нито растат само заради него. Има си и друго обяснение, при това не съвсем фентъзи, а е научно-фантастично.

Месеци след въпроса го открих.

И докато пишех по-панорамния като сюжетни линии и идеи роман „Змейова орис” – продължение на „Далебор – синът на кладенеца”, това беше всъщност най-малкото, което открих за тези Змейови дървета.

Те ми се струваха ту добри, ту лоши. Ту зловещи, ту разумни божества. Ту мили хищници - като повечето, които чезнат от природата, ту нашата собствена участ – най-вече нашата собствена участ. Ту символа на войната и на агресията, ту на самия живот.

И лека полека разбрах, че фентъзито не е точно фентъзи.

Всеки в живота си има змейово дърво. Предизвикателство, с което трябва да се справи. Трудността, която трябва да съсече, ако намери сили в себе си.

Та Змейовата орис в описаното високопланинско село, което няма друго име освен село, си е и алегория на икономическата криза, а и както става ясно – и на кризата на духовния растеж. Страшилището, което ни кара да открием героя в себе си.

И не обяснявам романа си (защото това би било жалко), нито пък хвърлям спойлери (това би го направило безинтересен) - чудовищният звяр има различни въплъщения във всеки живот (макар и да става въпрос за чисто приказен звяр), всеки го среща поне веднъж, а някои живеем в Змейови гори.

И ще ви разкажа с няколко реда една история. Една съвсем реална история със Змейово дърво. Знаете ли как се „лекува” параноидна шизофрения? Сложих лекува в кавички, понеже лечение няма, има спиране, има ремисия. Болният (ако не е извършил престъпление) по свое съгласие поема назначените му от специалиста медикаменти. Ако не знаете какво е „лепонекс”, по-добре да не разберете; дано не се наложи на ваш близък да го използва. С поемането на тази таблетка този потенциално опасен човек (всъщност почти никога не е доказано, че е наистина опасен) става напълно безобиден. Няма да извърши зло... Но няма да извърши и добро... Всъщност, във фантастиката пак има по-близък образ, отколкото в реалистичните четива за това, в което се е превърнал – зомби. Жив мъртвец, който живее с едва някакви си 10% от живота си. Тук медиците могат да креснат, че не е вярно, но животът не е само медицинско обяснение. От този момент болният, който сам в името на обществото заключва една голяма част от съзнанието си в тъмниците на ада. Вместо в затвор, като нормалните престъпници. Но той не е извършил престъпление, следователно няма правата на престъпник, и адвокати няма. И за да е „полезен на обществото”, той става абсолютно социално беззащитен, защото ако си потиснат с „лепонекс” не си много деен нито във физическо, а още по-малко в интелектуално отношение. Ще повтаря пак – жив мъртвец си, но безобиден жив мъртвец. За това се и полага една пенсия – подигравка за такива съвестни граждани. Съвестни – понеже не щат да са престъпници и изверги и превантивно понасят присъдата си - 90% периодична смърт чрез медикаменти. Останалите 10% са за да чувстват страданията и да понасят подигравките на същото общество, за което предварително са решили, че трябва да бъдат безопасни. То има нужда да се подиграва с изпадналите. Иначе няма да е общество.

Най-лошото е, че тези зомбита си имат близки. Някои и вече възрастни майки. И сега ще ви поговоря за едно такива зомби и за неговата майка. Тя години наред ходеше от гише на гише - от общината в ТЕЛК, в МВР и къде ли не за все новите лични карти, които трябваше да се вадят на „зомбито”, че постоянно сменяха адреси. Бореше се за правото на момчето си, което нищо, че е „зомби” за другите, си е нейно момче. Бореше се за правото му да има като човек в състоянието му общинско жилище. Право, за което и тя се е борила десетилетия, като е плащала данъци и е гласувала.

Бюрократичният апарат в случая беше тяхното змейово дърво. И ако тази майка беше секач на „Змейови дървета” от книгата ми, би започнала молитвата си: „Така е справедливо, Змейови синко, отсека ли те, ще спася един живот, изядеш ли ме, ще нахраниш хилядите си гладни змии с кръвта ни...”

Е, както се случва и в книгата ми, която е фентъзи, и в реалността, Змейовото дърво захапа жената. Сега тя бере душа в квартирата, за която плащат 50 лв, а помещението най-точно може да се нарече бункер. За нея се грижи онова момче.

Знаете ли какво ми се ще и ако беше в мой сюжет, щях да го развия: момчето спира хапчетата, които го правят зомби....

Сигурно се сещате в какво ще се превърне, когато спре да е Зомби... В Змейово дърво. И така трябва да бъде.

Та тези двамата знаят много добре какво е Змейова орис!

Но това е само един частен случай, нищо, че е свързан с майка ми и брат ми, за които дори аз не мога да поема грижа, че са твърде далеч.

Някой ден сам ще грабна брадвата и ще довърша онова Змейово дърво, което мама е захванала.

 

Все пак Змейовата орис си има и друго лице, тя е предизвикателството, което ни прави победители. И точно защото можем да загубим живота си, победата ни – най-обикновената, ни прави герои, наравно с емблематични фентъзи герои като Конан.

Змейовите дървета си пазят и момите, а ако не се боим от змиите, стигаме и до прекрасните им сърца. Змейовите дървета са и природата, а природата е прекрасна.

За това освен жестокостта, виждам в Змейовите дървета на онемелия свят и божественото. И не само го виждам - то е факт.

 

Да си човек – означава да се пребориш с чудовището си.

Да си мъж – да оцениш красотата му.

Тъй че се надявам все още да инициираме с Буквите онзи конкурс - „Мис Змейова орис” – книга, пълна с толкова чудеса, че чак ще ви се завърти главата и сигурен съм, че ще е от принос... на ЦЯЛОТО СВЕТОВНО ФЕНТЪЗИ. Няма смисъл от скромност, когато имаш ясна преценка и когато става въпрос за борба с чудовища. Който е прочел „Далебор – синът на кладенеца” знае, че много не преувеличавам, а тази е по-добра.

И двойно по-дебела (за щастие или нещастие, макар през цялото време да ме водеше идеята да бъда лаконичен). Който не я е чел, може да следи откъсите, които пускам в „Буквите” и в страницата „Ням свят” във фейсбук. Получи ли се конкурсът, една ще бъде Лицето на този фентъзи роман за война, любов, трагедия, надежда и много, много магия.

 

Целта на колонката ми обаче е следната: Започнеш ли да пишеш магически, сам откриваш много магия в живота. За това и препоръчвам жанра. 

  2014-03-03
 

 

Сподели във Facebook
Предишнa колонка     Следваща колонка
Хроники на Буквите - Въведение Как да издадем книга
 
Коментари
За да можете да въвеждате коментари, трябва да бъдете логнат чрез бутона "Connect with Facebook".