Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Електронен журнал  
  Най-нови (0)
  Последни отзиви (0)
  Първи публикации
  По раздели
  По азбучен ред
  Случайни произведения
  Последнo прочетени
Препоръчано   .
Препоръчано
  По раздели
  По азбучен ред
  Случайни произведения
.
.
Автори   .
  По азбучен ред
  Нови автори
.
.
Преводи и чужд.език   .
  По раздели
  Преводачи
.
.
Други   .
  Фотоархив (ново)
  Видеоархив (ново)
  Реклама
  Статистика
Оn-line помощ
  info@bukvite.bg

Клуб 'Буквите'
.
.
 
ТЪРСЕНЕ   


Разширено търсене
Google Analytic
 
Галерия "Класика"  
446. 135 години от рождението на Кирил Христов

 

135 години от рождението на Кирил Христов /1875-1944/, български поет, писател и драматург.

23 юни

 

 

 

На 23 юни се навършиха 135 години от рождението на поета, отговарял с огромна доза самочувствие на въпроса какъв е по професия да прочетат името му на обратно. Да Кирил Христов е смятал себе си за лирик, какъвто е.  Но само това ли? Преводи. Исторически  текстове. Критика.Драми. Романи. Познаване на фолклора и вписване в личното творчество по съвършен начин. Нека си спомним днес за него със статията на Борислав Гърдев.

През 1926 г. поетът и писател Кирил Христов завършва романа си "Бели дяволи", който започва да пише още през 1908 г. В него с присъщата си бунтарска нагласа и остър език Кирил Христов, изповядващ философията, че животът е преди всичко "жени и вино, вино и жени", обладан от поредните бели дяволи, сипе унищожителни откровения за всичко българско наред - от "вестникарските добитъци" до "политическите говеда".
Из "Бели дяволи"
"Аз всеки ден все по-дълбоко се убеждавам, че парламентът е една жалка комедия, че повечето от хората, които е избрал един измамен или насилен народ, далеч не представляват разума и морала му, че те, плащани пребогато, не вършат нищо друго, освен да се карат и позорят един други като цигани и да измислят средства за незаконно обогатяване, най-често ограбвайки, или косвено ощетявайки държава и общини.
То е една непоносима атмосфера на тъпост и безсрамие. Най-чудното е, че всичките тези добитъци, щом влязат в "свещената сграда", почват да се смятат не само за хора, но дори за същества от особена висша порода, за избраници. А желал бих да зная, с какво се отличават такива "избраници" от най-лошите българи, освен това, че са и безпределно нахални? На тях се плащат луди пари не само нищо да не вършат, не само да се карат като цигани, да се псуват и клеветят и по такъв начин да бъдат за другите българи, за простия народ заразителен пример за невъзможни отношения, изсипват им се торби със злато, за да уреждат по всички най-безсрамни начини спекули за сметка на държава, на общини, за да грабят народа под покровителството и със съдействието на самите власти - например по такива дръзки начини: народни представители експортират необходимите за прехраната на страната храни, а после, когато се озовем пред глад, внасят от чужбина, дори от Америка, развалени гнили жита, за да хранят гражданите със скъп и отровен хляб.
Такива са главните занятия на ония, които народът, измамен и насилен, уж бил избрал, за да управлява чрез тях. Но понеже все трябва да си намерят поне привидно някаква работа, те унищожават периодически законите, които по-предишното правителство е направило, и гласуват нови. Кой ти проумява в Булгаристан, че не са криви законите, а неспособността на властите да ги прилагат, че Англия и Германия се нареждат хиляди пъти по-добре с много по-малко и по-стари закони от нашите. Месеци наред, които поглъщат на държавата огромни суми, те вършат все това и това: взаимно да се клеветят и позорят. В най-добрия случай, когато уж с дружни усилия решат да свършат някоя дребна работа, те я затрупват с толкова непотребни приказки, че тя бива осакатена, убита, смазана под дивия товар на глупостта. Много често един отделен най-обикновен човек за половин час може да свърши по-добре една работа, която тая сган нахални и порочни негодници за седмици не е в състояние да свърши. И на какво отгоре тя, непотребната паплач, която не чини и скъсаните опинци на един селски говедар, се смята, че представлява не само организационния гений на нещастния ни народ, но изобщо разума, пък и морала му? Едва няколко десетилетия са минали откак България има Народно събрание, а колко хиляди нахални маниаци са безумствали в него. Ако се събере на едно умът от всичките тия глави, плюс умът на няколкото стотин български министри (за такъв кратък период от време!), та, ако се събере наедно умът от всичките тия глави едър и дребен добитък, наистина няма да получим разума на една примитивна говедарска глава."

8.11.2005 в-к Сегатат

Кирил Генчев Христов е роден на 29 юни 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897-1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание "Наш живот". През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия".

Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.

През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След превратът на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.

През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антологията, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.

Все още създаденото от него в Германия и някогашна Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и до сега няма пълно издание на произведенията му.

Съчинения

„Песни и въздишки" (1896)

„Трепети" (1897, стихотворения)

„Вечерни сенки" (1899, стихотворения)

„На кръстопът" (1901, стихотворения)

„Избрани стихотворения" (1903, с предговор от Иван Вазов)

„Самодивска китка" (1905)

„Стълпотворение (Богоборци)" (1905, трагедия в стихове)

„Приближени хоризонти" (1911, стихотворения, преводи от руски, немски, италиански и френски)

„Химни на зората, Тихи песни и легенди за живота и смъртта, Първи сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Слънчогледи, Самодивска китка, Intermezo, Царски сонети, Втори сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Към Цариград. Песни" (1912)

„На нож! Нови песни и стихотворения" (1913)

„Боян Магесникът" (1914, историческа трагедия в стихове)

„Старият воин" (1914, пиеса)

„Бурни години, 1913-1916" (1916, избрани статии)

„Победни песни, 1913-1916" (1916, 1933, 1940)

„Огнен път. Военни разкази, 1913-1917" (1917)

„Ръченица" (1917, пиеса)

„Охридска девойка" (1918, драма)

„Три дни с миноносец Дръзки" (1918)

Разкази (1919)

Иван Вазов, Кратък животопис, 1920

Тъмни зори. Роман. 1920 /1991/

Празник в пламъци. Драм, поема. 1921

Антология. 1922 /2 доп. изд, 1944/

Мечтатели. Роман на една лятиа нощ. 1925

Чеда на Балкана, Епическа лоема, 1928

Откривател, 1933 - сп. „Българска мисъл" (в 3 броя)

Майстор и дявол. Сцени из живота на българите в началото на Х столетие, 1933

Вълнолом, Стихотворения 1937

Кротки и буйни луди. Разкази. 1937

Гюргя. Либрето. 1939

Слънчогледи. 1939

Кой проваля българската драма? 1939

Простори. 1940

Игра над бездни, стихотворения. 1941

Затрупвна София. Спомени. 1944

Последни пожари. Стихотворения 1944

Избрани произведения. С предг. от В. Йосифов. 1953

Избрани стихотворения. 1968 (Библ, за ученика - 4 изд.)

Българска реч, Избр. стихове. 1974

Избрани творби, 1975; Съчинения. В 5 т, С предговор от Кр. Куюмджиев. 1966-68

Стихотворения. 1980

Старият бивак (Д. Дебелянов, К, Христов и др.). 1981

Светулка. Стихотворения за деца и юноши. 1983

Трепети, С предг. от Д, Аврамов. 1987

"Бели дяволи"

"Ад в рая"

"Бездна"

"Каменният блян на Прага"

"Русалка" поема

"Първа любов" поема

"Младоженци" поема

Създател на поезия, жадуваща динамика и силни усещания; с душевна нагласа, устремена към природата в най-широк смисъл, Кирил Христов проявява траен интерес и към българския фолклор, към сътвореното през вековете от народния гений. Склонен към непокорство, нетърпение, верен на упоритостта и волята да подчини нещата на собственото его, за да се втурне отново в търсене на различното, истинското, поетът изразява особеното си отношение към народната песен, към принципите на изграждане и спецификата й.

 

Жени и вино! Вино и жени

 

I

Прости мъртвило, роден край, прости!

Пред мене нов живот се днес открива,

с нов трепет се сърцето ми опива,

и моят дух неудържим лети

към щастие - към бури и вълненйя?

Пиян съм аз от мойте младини!

Тъй хубаво е всичко окол мене!

Жени и вино! Вино и жени!

 

II

Колиба кривнала е ваший храм,

кандило слънцето ви е... - Плъзнете

по призраци, а мене оставете

да поживея, както аз си знам:

в безумства и вов вихрени наслади!

И погребалний ми ли чуйте звън,

не ме окайвайте, че сили млади

прахосал съм: то беше дивен сън!

 

III

О, нека отлети живот крилат -

ала със пълна чаша във ръката,

кога тъй сладостно шуми главата,

когато цял е в рози Божий свят!

И нека отлежала се отпусне

на топломраморните й гърди,

несвестно нека шепнат бледни устни:

- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...

Хей, пролет иде!

 

Хей, пролет иде! Дигат се мъглите.

Къде ги вихри влачат, дявол знай.

Дерат се ризите на планините -

хей, пролет иде в наший роден край!

 

Кокичето отдавна се подаде:

предвестникът на пролетта не трай

за нея друго цвете да обади.

Хей, пролет иде в наший роден край!

 

Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака

и викна сетей път: "Кръчмарю, дай!

Налей, обеснико, дружина чака!..." -

Хей, пролет иде в иаший роден край!

 

И плъпнат харамии... А гората

чернее още; ала кой ти хай!

Напред, предвестници на свободата -

хей, пролет иде в наший роден край!

Лятна нощ

 

Мяркат се в утринна дрямка унесени

сини, далечни гори.

Ясни лазури, върху им надвесени,

пурпурен блясък покри.

 

Чезнат в небето звездици изгубени,

чезнат по шеметен път -

сякаш прощават се погледи влюбени,

сякаш сълзици горят.

 

В търсене на Кирил Христов

Борислав Гърдев

Сред класиците на българската литература Кирил Христов като че ли най-мъчно се поддава на манипулативни квалификации. Той трудно влиза в критически калъпи или, ако се окаже в някаква умозрителна конструкция, то неизбежно времето доказва нейната несъстоятелност.

Кирил Христов се изплъзва от преднамерена аксеологическа интерпретация - и приживе, и 60 години след смъртта си. Не защото е някаква енигма или сложно за осмисляне явление, а тъй като той не се възприема адекватно.

Всички недъзи и залитания на родното литературознание (без да се броят откровените инсинуации) се изсипват върху бедната му глава, а резултатът не е удовлетворителен.

Наричан последовател на П. Р. Славейков и Вазов, К. Христов е БЕЗСПОРНО признат за изключителен майстор на интимната, пейзажна и граждански ангажирана лирика в интервала - краят на 19 - началото на 20 век (Противното би звучало кощунствено - игнорираме ли от националната ни съкровищница "Химн", 1897, "Черните очи", 1897, "Песен", 1897 или "Хей, пролет иде!", 1901 - ще видим зейналата празнота).

И като че дотук спира спира критическото единомислие. Сякаш след "Самодивска китка" (1904) Кирил Христов не създава нищо ценно. Регистрира качествен спад, става конвенционалист, пада в плен на шовинизма.

По-късно демонстрира отказ от писаното през военните години - "ако би имало възможност" и тъй като се чувствува "твърде виновен"...

Деленето на периоди (познато ни от Яворов) при Христов добива още по-абсурдни измерения - до края на 90-те години на 19 век, до 1905 г., до 1911 г.

Започва като соцсимпатизант, а става консерватор, създаденото през 1912-1918 г. почти изцяло се отхвърля, а след това се признава значението само на мемоарния му роман "Затрупана София" (1943).

Доскоро създаденото от него в Германия и тогавашна Чехословакия не беше известно, а и досега не съм сигурен, дали целият му архивен фонд от тези страни е достояние на неговите изследвачи.

Кирил Христов се определя и като ярък индивидуалист, без да е създал школа или течение, тъй като индивидуализмът му е хедонистично-консумативен, докато на Пенчо Славейков - "културно-одухотворен" (Свeтлозар Игов). Освен това ужасният му характер с превес на неговия еротично-нарцистичен либиден тип, това, че е "корав егоист" (Димо Кьорчев), му пречи да поведе след себе си желаещите следовници. Затуй е неустановена, променлива величина в литературата ни, не издържа "на едно заковаващо емблимиране" (Симеон Янев).

Затова не получава народна пенсия, за Златен медал за наука и изкуство земеделците го предлагат чак на 3 май 1921 г., но юбилеят му на 16 май с. г. се осуетява поради грубата намеса на френския генерал Дьо Фурту и на българския пълномощен министър в Белград Коста Тодоров, поради което честването му (3 години след същото в Прага) се осъществява едва на 2 юни 1938 г., за да дойде и 27 юни 1943 г., когато пропада изборът му за академик...

Моето скромно мнение е, че Кирил Христов трябва да се възприема и оценява такъв, какъвто е - противоречив и лъкатушещ в своеобразието си, егоцентрик-еротоман и патриот, свой сред чужди и чужд сред свои, балканец с европейска култура и европеец с балкански манталитет и чувствителност, родолюбец и европеид, български Одисей, поел към принудителна емиграция, но не в Цариград, а в Йена, Лайпциг и Прага, синтез от непреходните достижения на Вазов, П. П. Славейков и Яворов, със самоценен индивидуализьм, неподражаем талант и продуктивност, с приемане насоките в собственото му развитие, които са подчинени на желанието му да стане общонационално значим творец № 1.

Така ни става ясен и завоят от "Мисъл"(1901) към кръга "Вазов" (1903), когато уж приключва с новаторските си постижения в литературата ни, отдавайки се на конвенционално творчество, и защитата на патриарха от бившите му съратници, и хвалебствените рецензии, които пише за "Пъстър свят" (1902), "Службогонци" (1903), "Песни за Македония" (1916 - "Войнът на българското слово"), "Люлека ми замириса" (1920), биографичният очерк за Иван Вазов (1920), както и словото на гроба му на 28 септември 1921 г.

Кирил Христов разбира, че Иван Вазов е писателят с главна буква в очите на обществото и съобразявайки се дори с византийския егоизъм на "тоя автолатьр-самопоклонник" е в неговото обкръжение, тайно надявайки се да го надмине и заслужи неговите почести и слава. (Виж "Време и съвременници", том 6-8, 1999 г.).

Такива не получава не защото не е талантлив, а тъй като малка

България не може да си позволи втори Вазов.

И ако лаврите остават за след смъртта му, не трябва да отричаме огромната му амбиция пет десетилетия да се бори за осъществяване на предначертаната цел - в нея има и страст, и непоколебимо желание, и мегаломански усилия.

Кирил Христов не може безапелационно да застане на олимпийския ни литературен връх. Годините, в които твори, са пренаселени от таланти, но малко от тях успяват да преодолеят провинциалните си комплекси за значимост и съответствие на средата като него, при което лицемерието и спотаяването на истината имат резон - включително за оцеляването и издигането им.

Оттам са и поредицата скандали на Кирил Христов с литературните му събратя (д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков, Ал. Балабанов), пренебрегването му като творчески фактор, прокуждането му от страната на 2 септември 1922 г. от македонстващите около студентско дружество "Вардар"след опита за неговото убийство на 7 август, ответните полемики, създаването на автобиографичния роман "Ад в рая" (1924) и трупането на компроматите в 11-томния му дневник "Време и съвременници".

Четейки произведенията му установяваме, че те са създадени в екстремни условия, при страдания и изумителни усилия на волята. Болнавото му тяло обладава исполинската сила на Ницше и Шопенхауер, той се издига чрез пречистващата сила на болката над шумната сган и като истински месиански корифей продължава да сее на литературната нива, без постоянната подкрепа на водещо издание и литературен критик (с изключение на Михаил Арнаудов и сп."Българска мисъл"), ден и нощ, до последния си дъх, преживявайки седем въстания, пет преврата и шест войни и винаги намирайки трибуна на своите изяви.

Подобно на редица свои съвременници и Кирил Христов тръгва от призивната социалистическа лирика - "Върти лопатите, върти!", 1894, "Далеко е народний съд!", 1898, минава през пейзажно-еротичния плам на "Песни и въздишки" (1896) и "Трепети" (1897), плаща дан на патриотичните си копнежи в "На нож!" (1913), за да стигне неизбежно до мъдрите философски обобщения и сдържаната печал в "Игра над бездни" (1922), "Вълнолом" (1937) и "Последни пожари" (1944).

Приживе - на смъртния си одър - той успява да подреди в значителна степен АНТОЛГИЯТА, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература - най-вече с широтата на тематично-стиловия си диапазон.

Противно на мнението на някои изследователи (Светлана Стойчева и Стоян Петков в "Обетованата книга Антологична концепция - национален генезис"), аз не приемам, че с нея образът му се "усуквал", а по-скоро наблягам на факта, че това е изстраданата книга на живота му, изградена на принципа на циклизирания драматургичен монтаж, Антологията на неговата поезия, като същевременно съжалявам, че силите му не са стигнали и за прецизната подредба на най-значимото, което е създал в останалите дялове на обемното си творчество.

За да оценим обективно делото на Кирил Христов ние трябва да го познаваме основно. Повечето от меродавните проучвания, дори и тези от "Нови изследвания" от 1997 г. почиват на двете Кирил Христови антологии от 1922 и 1944 г., на съчиненията му в 5 (всъщност 6) тома от 1966-1967 г. , на подборките от 1975 г. - "Избрани творби" и 1987 г. - "Трепети".

Логично е да се запитаме пълно и точно ли е представен българският автор, за да станат тези издания база за оценки, тълкувания и осмисляне на художествените му дирения, постижения и гафове?

Въпросът е основателен и след поредицата публикации на негови книги след 1991 г. и за жалост води след себе си отрицателен отговор.

Защото сред първенците на българското слово и досега Кирил Христов е най-цензурираният и ампутиран писател.

Достатъчен е прегледът на изданието от 1966-1967 г. ("Такива бяха времената...").

Това, което би се възприело като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е просто норма. Аз не познавам друго "академично" издание на наш класик, в което списъкът на невключените произведения да надхвърля фрапиращо обнародваните. При това не съм убеден, че е приложен принципът на естетическата селекция, както се опитват да се оправдаят съставителите Елка Константинова, Боян Ничев, Кръстьо Куюмджиев, Светла Гюрова и Тихомир Тихов. При драстичната липса на цели дялове от наследството му, "компенсирана" с извадки и цитати в друг контекст, аз продължавам да считам, че и досега Кирил Христов няма ПЬЛНО издание на произведенията си.

Проблемът е колкото скандален, толкова и актуален, дори и след публикуваното през последните години. Ценителят на К. Христов е принуден да разчита на приятелски колекции и да се рови във влажни мазета за екземпляри - дарения в по-големите библиотеки, ако иска да добие днес по-пълна представа за изминатия сложен път от нашия писател.

Не е преиздаван необикновеният му философско-романтичен романов трактат "Мечтатели" (1925), слабо е застъпено драматургичното му наследство - с присъствието на блестящите му драматични поеми и на българския "Фауст" - "Боян Магесникьт" (1914), но без да се обясни пренебрегването на "Старият войн" (1913) или "Стълпотворение" (1905) - предвестникът на българския модернизъм.

От публицистиката липсват най-добрите образци на полемично-борбената му натура - "Литературна клептомания" (1905), "Дантевият "Ад" на български" (1906), "За гроба на Алеко" (1911), "Леониду Андрееву" (1914), "Денунциаторство" (1922), "За Владимир Василев" (1937), "Пенчо Славейков" (1941) или сборника "Поет и критици" (1914).

Изтрит е значим пласт от създаденото от него през войните. Може би защото през 20-те години на миналия век Кирил Христов се е чувствал виновен, или тъй като съгражданинът му Георги Бакалов смята поезията му за "бледа, безжизнена, бездушна", а Светлозар Игов - за "патриотарски крясъци".

А и вероятно защото е по-добре да се възхищаваме на превъзнасяната нихилистична повест на Людмил Стоянов "Холера" (1936) за сметка на "Победни песни"...

Усилия за преоценка на военната му лирика прави през 1985 г. Страхил Попов в "Епопея на съдбовни мигове". Той дава висока оценка на редица творби на Кирил Христов - "Към опекуните на България", "Самотна жетварка", "Печална коледа", "Старият войн", други предпоставено критикува - "Пред Одрин", "Песен на щика", "Да живее смъртта!", "Бойна песен", посочвайки междувременно, че в най-добрите му работи "вее чистият патриотичен възторг, гордостта на поета пред победните лаври, извоювани над бившия поробител", като се застрахова от идеологическите цербери на комунистическия режим двойно - независимо от качествата си "тези стихове не достигат висотата на Вазовия поетичен талант" (което, разбира се, не е вярно) и още във въведението си прави задължителното уточнение, че авторът на "На нож!" и "Победни песни", облякъл музата си "във военен мундир" (по Бакалов), достига до пароксизма на шовинизма, а за най-красноречивите свидетелства на Кирил Христовите съюзнически чувства ("Германия" от "Победни песни") много съобразително мълчи...

Не бива да забравяме, че и песните му - по музика на Добри Христов - като "Напред към южните предели" със своята бойка призивност също са изпълнявали определена предимно утилитарна роля в първите дни на войната през 1912 г.

Освен морският приключенски екшън "Три дни с миноносеца "Дръзки" (1918), промушил се в изданието през 1967 г. като най-безобиден, независимо че разказва за търсенето на руски мини в акваторията ни край Бургас през пролетта на 1918 г., Христов има великолепни постижения в публицистиката - сб. "Бурни години" (1916), от който може да цитираме поне отвореното му писмо до Леонид Андреев, "Делото на България", "Силата на българския войник", "Освободители на Ромъния" и "Войната и литературата".

Не е за пренебрегване вещо написаният биографичен роман за главнокомандващия българската армия ("Животът на генерал Жеков", 1918), с когото Кирил Христов е бил приятел и чиито качества високо са ценели неговите германски колеги Хинденбург и Лудендорф.

Дори в толкова хуления сборник с разкази "Огнен път" (1917) има безспорни шедьоври като "Войнишка клетва" (втора редакция "Клетва на новобранците", 1932), истински апотеоз на българския героизъм, не преклонил глава пред жестоките сръбски завоеватели в Крагуевац след Междусъюзническата война, изучаван като образцов в читанките за трето отделение (!), така както в края на живота си болният вече писател откликва на преломните събития, които съдбата му е отредила да преживее - освобождението на Добруджа ("Празникът на Добруджа", 1940) и Македония (драматичната поема "Свети Седмочисленици", 1941 ,"Новогодишна молитва", 1941) и бомбардировките над София на 10 януари и 29-30 март 1944 г., които малцина предполагат, че са описани така покъртително-достоверно от неговото перо във фрагмента "Сгромолясване" (1944).

Тепърва трябва да се оценява ролята му на първомайстор на сатирата у нас ("Полковник Джамбазов", 1902), на епиграмата (сбирката "Запалени стрели", 1903-1922-1998), на проникновената и субективно гротескова мемоаристика - "Ад в рая" (1924-1997), "Капки отрова" (1924), "Време и съвременници" (1905-1921-1937-2001), чиито омекотен продукт е и "Затрупана София" (1943), на дневниковия пътепис - "Есен в Костенец" (1940), на модерния екзистенциален разказ и новела - "Разкази" (1919), "Кротки и буйни луди" (1937), на майсторския превод ("Чайка", "Сирано дьо Бержерак", "Борис Годунов", "Вилхелм Тел"), на народопсихологическите студии - "Идеология на родолюбието" (1940), на епистолярното му наследство (писмата от и до Вазов, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов, Георги Бакалов, Теодор Траянов, Иван Шишманов, Стоян Омарчевски, Франк Волшан, Отокар Фишер, Адолф Черни, Йозеф Пата...

Вече е факт положителната оценка (от Алберт Бенбасат) на постигнатото от него в романа - при това не само в "Тъмни зори" (1920), разкрил покъртително половия глад на младите българи, но и в "Бездна" (1926-1996), прекрасен представител на мемоарно-еротичната проза, поднесен в типичния за годините ефектно-сугестивен стил, съперничещ на Бокачо и Д'Анунцио и особено "Белите дяволи" (1926-1993) - проницателен поглед на германските нрави и характер в годините на относителна стабилност, за който наистина може да се съжалява, че не е бил публикуван своевременно - например в Прага - на български и немски, тъй като със своя критичен патос и честен поглед спрямо комплицираната немска бюргерска среда, се явява талантлив предшественик на "Берлин-Александерплац" (1929) на Алфред Дьоблин.

При един такъв обемен стереофоничен поглед ще разберем, че К. Христов е майстор на пейзажната и еротична лирика, на впечатляващите балади и легенди ("Обсадата на Солун", 1897, "В пламъците на Стара Загора", 1897, "Иванко", 1898, "Владимир и Косара", 1902, "Царици на нощта", 1937), химни ("По рилските висоти", 1898), драматични поеми (от "Зевксис и Паразий", 1903 до "Овидий", 1937 и "Свети Седмочисленици", 1941), на единствената амбициозна и като цяло получила се - особено в природните картини и баталните сцени - епопея в родната литература - "Чеда на Балкана"(1928-1930, чиято "История на "Чеда на Балкана" от 1930 г. още чака своето възкресение), че има принос и в драмата, прозата, литературната критика, мемоаристиката, публицистиката - вкл. статиите му в "Прагер пресе" и социологията ("Впечатления от Германия", 1922-1926, "От нация към раса", 1929)...

Оттук нататък или трябва да се продължи с публикуването на неговите забравени/забранени произведения, или, нещо действително рисковано и революционно, да се мисли за подготовка на събраните му съчинения, които според думите му включват 14 тома оригинално творчество и 15 тома преводи!

И в двата случая аз съм спокоен за съдбата му у нас. Успехът на всичко издадено от Кирил Христов след 1991 г. говори, че художникът има своя вярна аудитория, на която е нужен, че книгите му са интересни и важни и за днешното поколение и че изглежда той наистина ще си остане единственият или един от малцината сред класиците ни, писал за чекмеджето ("Бездна", "Белите дяволи", "Време и съвременници"), с мисъл за бъдещите читатели ("Белите дяволи"), давайки си сметка за качеството и значението на своите творби.

Времето работи за Кирил Христовото наследство, но за това е необходимо и неговото преиздаване и преосмисляне. Само така ще добием пълна и вярна представа за мястото му в българската литература (А то е основополагащо - особено през 90-те години на 19 век, по време на войните от 1912 до 1918 г. и през 1940-1944 г.). Без предвзетост, пристрастие и непълни оценки, базирани на откъси, извадки и преразкази, дело на превъзнасяни в миналото литературни капацитети.

И едва тогава ще дойде редът на селективното му представяне, съобразно авторовите желания.

http://www.argumenti.net/?p=199

 

  2010-06-27
 

 

Сподели във Facebook
Предишнa колонка     Следваща колонка
Дискриминация на нормалността Защо пишем?
 
Коментари
За да можете да въвеждате коментари, трябва да бъдете логнат чрез бутона "Connect with Facebook".