30. Понякога приказките са реалност

Галерия "Класика" | Камелия Иванова

Не, не беше от времето, в което живеехме. Беше си от хората. Пък знам ли, може и от времето да е било.  Но не за времето, а за училището ми е думата. И не за самото училище, а за учителите ми. Всъщност не е точно и за тях, а за онова, но което те ме научиха и което ми дадоха, в което повярвах, заради тях. Не зная дали те наистина вярваха, че приказките и чудесата могат да се постигнат, но направиха така, че ние да повярваме в тяхната вяра и тя да стане наша.

Имах рядко срещания късмет начален учител да ми е мъж. При това мъж - артист. В съвсем широкия и пълен смисъл на тази дума. Вярно, първата ни среща мина ужасно, защото аз очаквах да ме посрещне учителката, за която ми бяха разказвали... А пред мен се изправи един, дето хич, ама хич не изглеждаше като учителка. След първия месец обожавах този човек. След три години за мен нямаше по-съвършен учител, по-добър човек, по-обичащ децата. Но се разделихме и аз с недоверие прекрачих прага на новото си училище. Там ме посрещнаха други учители. Със свой темперамент, със свой стил, със свое възприятие. Но носеха нещо и от него, Ангел Вучков, нещо, което възроди усмивката ми и върна желанието да ходя на училище. Това бяха същите големи артисти. Онези, които могат да те накарат да повярваш. Да поискаш, да помечтаеш и да се бориш за мечтата си. Такива бяха моите учители. Пак ще кажа - не вярвам да беше от времето, вярвам, че си беше от тях си. Ама знае ли човек. Но да оставим времето и философските размисли.

Учителката ми по литература не се ограничаваше с учебната програма. Напротив! Искаше ние да познаваме съвременната българска, а и не само българска литература. И винаги намираше време и начин това да се случи. Без с това да ощетява материала, който беше задължителен. От нея научих много имена, които тогава не присъстваха в учебниците. Всъщност те и сега не присъствах. Благодарение на нея и на прекрасната ни директорка почти всеки месец ние имахме по една среща с някой от тези, за които ни разказваше, чиито стихове знаехме наизуст, не защото беше задължително, а защото ни беше необходимост.... Минаха годините и училището за мен свърши. Това беше и времето, в което за първи път, прекалено млада, прекалено наивна и прекалено идеалистична, влязох в кафето на Съюза на писателите. Тогава той все още се намираше на ул. „Ангел Кънчев" и с всяко влизане се минаваше покрай Пегаса отпред. Спомени...  Там срещнах не малка част от тези, пред които се прекланях. Които изпълваха дните ми със светлина, а нощите ми с романтика и вяра. Но бях прекалено, прекалено млада, за да поискам да се случи приказка.

След много години се запознах с Иван Богданов и отдадох душата си и цялото си същество на идеята „Буквите". За мен тя все още е мисия, която си струва. Все още е едно от най-стойностните и ценностни неща, заради които може да не спиш, може да не ядеш, може да не намериш време дори за най-близките си, да не говорим за себе си. Заради които си струва не да се живее, това е лесно, но си струва да бориш, да отстояваш, да продължиш напред, дори когато това напред никак не се вижда. Това запознанство и споделените идеи, планове и мечти ме върнаха в онова време - времето на срещите в Съюза на писателите. Е, вярно, той вече е на друга улица и аз все по-рядко ходя там, но това са само детайли, които не променят същността. А тя, същността, е толкова красива и приказна. С приятелствата, със споделеното, с взаимното познаване и разбиране. Любимите ми автори станаха повече, любимите ми стихове и откъси от прозаични текстове са толкова много, че не зная един живот би ли стигнал, за да ги изрецитирам... А споделените мигове с онези, които в детството ми бяха за мен нещо като богове - това е нещо, което не може да се опише, докато не се изживее.

И част от тази същност, красива,приказна и някак естествено-реално-нереална, е книгата „Приятели на Буквите". Като ученичка посещавах кръжок „Млад журналист", но дори и тогава не можех да си мечтая да взема едно мъничко интервю от голяма част от тези, с които сега размених не едно писма, които сега познавам и споделям чудни мигове с тях. Тогава преписвахме думите им почти апокрифно. Сега те харесват мои статуси във Фейсбук, споделяме еднакви интереси и намираме допирни точки.

Сега те подариха стиховете си за книга, която лелея и мечтая вече няколко години. Да, именно подариха. Без да попитат за хонорар, без уговорки за тиражи, бройки, страници.

Сега приказката е реалност!

 

http://www.facebook.com/events/246212272124073/


2012-02-10

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)