Ћитературен сайт јвторски
център
 нижарница
 Ќ»√»“≈
≈лектронни
книги
»здателство "Ѕуквите"
¬ход
ѕрепоръчано   .
ѕрепоръчано
  ѕо раздели
  ѕо азбучен ред
  —лучайни произведени€
.
.
 
»«ƒј“≈Ћ—“¬ќ Ѕ” ¬»“≈   .
  »здателство "Ѕуквите" е специализирано в издаване на българска литература. „рез него много автори са издали своите първи книги.
»«ƒј…“≈ ћ≈„“»“≈ —»!
   ак се печатат вестници?
  ћного от авторите н€мат никаква реална представа за печатни€ процес. “ук ви предлагаме един фоторепортаж за това как се печата вестник.  ниги се печатат по подобен начин. —амо машините са по-малки
.
.
“Џ–—≈Ќ≈   


–азширено търсене
Google Analytic
 
 
ѕрепоръчваме
от Fat Jim
 
ѕо път€ незнаен
Ќј—Ћ≈ƒЌ»÷»
Ѕ–ќƒЌ» 
“ј“ ќ
ѕрeпоръчвани ≈-книги  
   



»вайло √осподинов »ванов(Fat Jim)>>ѕо път€ незнаен  
ѕо път€ незнаен
  »вайло √осподинов »ванов (Fat Jim)
  –аздел: ‘јЌ“ј—“» ј и ‘ентъзи  
»вайло »ванов ѕќ ѕЏ“я Ќ≈«Ќј≈Ќ ѕът... ѕростр€л се е пред мен като безкрайна, сива зми€, препасала с€каш цели€ св€т. ¬ече не помн€ от колко време все пътувам и пътувам. ƒесет години ли станаха, двайсет ли?... —трашното е, че не зна€ накъде съм тръгнал. —помн€м си он€ ужасен ден, в който до мен достигна вестта, че вече н€мало змейове. ≈й-така - н€мало. Ќикой не разбра защо. ’ората реагираха различно: ѕо-младите се радваха, че вече н€ма кой да им отнема изгорите, а старците упорито разправ€ха, че без змейове хептен сме € оплескали: кой сега ще пази селата от врагове и нивите от градушка? Ѕили задигнали н€ко€ и друга мома - гол€ма работа!  ато че ли угрите не го прав€т? —амо че след т€х и трева не никне - и добитъка ще задигнат, и хамбарите ще опоскат, и покъщнината ще пл€чкосат, и ще скъс€т с по една глава всеки, дето не е усп€л овреме да си плюе на петите. ј пък дето е минал зме€т - там зем€та прилича на градина.  акво от това, че пон€кога го прихващат едни... ƒа, ама кой слуша старите? Ќали даже и самите те, когато са били на възрастта на децата и внуците си, а кръвта им е кип€ла в жилите, също са търсели собствени пътища - без да слушат бащите си? ј и по българските земи отдавна снов€ха хора в дълги тъмни роби с кръстове в ръце, които обръщаха народа към новата в€ра. “€ пък пропов€дваше за един нов Ѕог - щедър и милостив. » всичко, което не било от него, било от силите на «лото. —ъщо и змейовете. » хората преставаха да в€рват в т€х. ћисл€, че именно това затри змейовете - а не магьосаните оръжи€ или могъщите заклинани€, с които поколени€ наред човечеството непрекъснато преначертаваше границата между двата св€та. ’ората просто н€маха повече нужда от змейове. Ќали имаха нови€ си Ѕог, имаха светии - закрилници, имаха молитви за всичко. «а какво им б€ха змейовете?... Ќикой не разбра къде са се д€нали и какво е станало с т€х. ѕросто вече н€маше змейове и туйто. ƒа. —помн€м си он€ ден, когато до мен достигна вестта за т€хното изчезване. “огава се качих на кон€ и тръгнах нан€къде. —€каш това бе последни€т ден от мо€ живот. Ќе помн€ изнизалото се покрай мен време. ям каквото докопам, нощувам където завърна... ќткак съм тръгнал не съм вадил меча; може вече да е ръжд€сал, а може и съвсем да е кле€сал за кани€та. ћечи€т калпак, стигащ чак до раменете ми и дрехите ми от еленова кожа ме паз€т еднакво добре и от зимните ве€вици, и от летните жеги. ѕътувам ли, пътувам... √орки€т ми аграмак! ќт многото пътуване бе изпостал€л и заприличал на селско добиче. —елото изникна внезапно пред погледа ми. —тотина къщи, скупчени в долината между хълмовете. —пр€х и се загледах. ¬инаги прав€ така. » може би ще прав€. ѕоне за времето, което ми остава. »зпитвам н€каква привързаност към местата, където живе€т хора. ќбичам дълго да сед€ и да се любувам на белеещите се дувари, лъскавите покриви и пушещите комини. Ќав€ват една особена топлина... Ќапомн€т ми за нещо, което никога не съм имал и надали ще имам н€кога. ¬инаги съм искал свой, собствен дом, в който да живе€ като всички останали. »наче - колко му е да спра на н€кое м€сто, да цан€ майстори и да си вдигна къща за чудо и приказ - от бели д€лани камъни, с червен покрив и дъбови порти. јма - не. „е къща и дом не са едно и също. „е не се прави дом от камъни, греди и керемиди: друго тр€бва - друго... » н€ма ли го онова - другото, трупай колкото си щеш греди и камъни, не къща, палат може да съградиш, но никакъв дом н€ма да излезе... —пуснах се по път€ към селото. Ќе пришпорих кон€ - н€маше закъде да бързам. —ела много, пътища много... ј и пред мен има толкова време! Ќ€кои казват, че н€мало край. Ќе им в€рвам. »ли не искам?...  огато вл€зох в селото, вече се спускаше здрач. ќт прозорците струеше светлината на запалените свещи. ¬иждаха се силуетите на стопаните, които снов€ха насам-натам из стаите, нареждаха вечер€та, вдигаха пълни с вино рогове и чаши от ковано сребро... —пр€х в малката страноприемница в средата на селото. ¬ътре бе пълно с мъже, нас€дали около масите, които €д€ха печени меса и шумно коментираха разни работи - ту своите селски неволи, ту поредни€ набег на угрите, ту цар€ —имеона. ’анджийката чевръсто подтичваше около т€х с пълни€ м€х и непрекъснато пълнеше каните. Ѕез да обръщам внимание на шумотевицата, се настаних на една маса в ъгъла, до ко€то светлината от маслените лампи достигаше най-слабо. —еднах в с€нката. “утакси дотърча ханджи€та и седна срещу мен. - ¬ино? - кимна ми, хем делово, хем в поздрав - ћедовина, водица?... - ѕо-скоро - рекох - нещо за хапване. јма да е повечко! » торба овес за кон€ ми! ќнзи само повдигна вежди към жена си и т€ хукна да изпълн€ва заръката. -  ак те викат - попита. - ѕламен - подхвърлих му първото име, което ми мина през главата. - ј тебе? - ¬ълкан - рече. ѕосле нерешително се огледа - јма допреди двайсетина години б€х  урт. “и... българин ли си? - наведе се той към мен. - Ѕългарин! - казах кратко аз и свалих калпака. ѕобутнах го към кра€ на масата. - √ледам, че меч носиш - рече. - ќткъде идеш? - ќтдалече. - ј-хъм... - промърмори  урт-¬ълкан - а закъде си тръгнал? - «а още по-надалече. - ј-хъммм... - хмъкна пак той - не си от приказливите. - Ќе съм. “ъкмо тогава ханджийката стовари пред мен едно огромно блюдо, в което върху подредени малки лукчета бе кацнал огромен, вдигащ пара печен овнешки бут. јроматът ме хласна право в главата и с€каш изпълни вс€ка мо€ фибра! ¬ един миг забравих и за път€ зад и пред мен, и за змейовете, и даже за ханджи€та ¬ълкан, дето сега ме гледаше с такава наслада, и лакомо заръфах месото. ƒа опусте€т и старите, и новите богове, вери и имена - толкова време не б€х слагал нищо в устата си! - “ъй, де - засм€ се жена му - за юнака - юнашка трапеза! » сложи на масата н€колко дебели пор€заници топъл хл€б. »зобщо не усетих кога ханджи€та бе станал от масата и бе хукнал насам-натам из страноприемницата. ћайната му - дошъл съм да €м, а не да приказвам! ѕочти вече приключвах с бута, когато внезапно един звънлив глас прекъсна охотата ми: - «дравей! »скаш ли медовина? ¬дигнах очи. ƒо мен се усмихваше момиче с пълна ока в ръце. “о ми смигна закачливо, с€каш повтар€йки въпроса си без думи. »збърсах се в кърпата, ко€то ханджийката се бе сетила да сложи на масата и също без думи посочих с поглед празната чаша срещу мен, отвръщайки на усмивката. “€ се настани срещу мен и н€как важно се облакъти на масата. ’убаво момиче!  осата й бе нежно-кестен€ва и падаше на ситни къдрици по раменете. Ќ€колко кичура от не€ б€ха стегнати в разноцветни ленени панделки. ƒори през оскъдната светлина, ко€то идеше насам, се виждаше как очите й зелене€т в игриви, палави искрици от младост. —€каш —лънцето бе сл€зло от небесата и бе седнало да ми прави компани€ тук - в то€ вмирисан есенен хан, в селото, чието име така и не б€х научил... -  расавец си - подхвърли т€ кокетно - ама да се беше изкъпал! -  ак се казваш? - попитах, смутен от забележката й. „е наистина не съм се къпал повече от месец. —игурно смърд€ на пръч. - —ветослава! - с€каш изчурулика. ѕосле изведнъж сведе поглед: - Ќе ме гледай така... - ј друго име н€маш ли си? - Ќ€мам си! - засм€ се т€ и отново вдигна очи към мен - ћама и тате са покръстени преди да се род€. ј твоето име как е? - ѕламен ме викат - повторих онова, което б€х казал на ханджи€та. - ј друго€че викат ли те? - върна ми със см€х въпроса. - јз... - рекох - имам много имена... Ќебеса, колко бе хубава! - ’ех! - разкърши т€ рамене - „уден човек си, ѕламене! ’ората имат по едно или две - а ти казваш: много си имал... Ќе ме гледай така! - този път не сведе глава, а вби очи в моите с нахална по момичешки усмивка. ѕовдигнах рамене. - «нам, че съм хубава! - продължи т€ - “о ми личи! - и закачливо се заизвръща нал€во и над€сно, та да € вид€ по-добре - јма и да ме гледаш, и да не ме гледаш - н€ма да съм тво€! - «ащо? - подех играта и аз. - «ащото съм на зме€! У...на зме€! - прокънт€ като камбана в ушите ми - ...на зме€!Ф јко ще да бе паднал гръм посред та€ страноприемница и да бе помл€л всичко вътре барабар с масите и хората, пак н€маше да ме втрещи чак толкова! «ме€т ли?... - » други чакат за медовина! - игриво ми се изплези т€ и понечи да стане. —кочих след не€: - Ќе... - задъхах се - —ветослава... чакай! - дръпнах € за ръкава. ќт очите ми бе избила влага - „акай!... Ќа кого каза че си? - —тресна се, а? - изкиска се т€ шеговито и пак седна срещу мен - ћен ме люби змей! —€каш изведнъж преминалите покрай мен години се стопиха като ледени късчета самота... а жаравата на спомена ги превърна в пара и ги запрати н€къде далеч, далеч - в мрака на небитието, откъдето н€ма връщане. - “и... - с неверо€тни усили€ се стараех да се овладе€ - ти... сигурна ли си? Ќе знаеш ли, че н€ма вече змейове?... - »ма! - уверено отсече —ветослава - ѕоне √орун със сигурност го има! - —игурна ли си - повторих като зама€н - че наистина е змей? ¬иждала ли си го? - –азбира се - засм€ се т€ - даже ме е носил на крилете си! «наеш ли: отвисоко зем€та се вижда мъничка, мъничка... - и посочи с ръце - ей-толкова, колкото €бълка... ¬ече не слушах думите й. –омонът им минаваше и заминаваше покрай мен, а аз б€х замижал в упоение, каквото не помнех от години... години... ћътните ги взели всички богове! “ова момиче наистина бе виждало змей! Ќебеса! «мей!... - ... и сега ме иска за жена - н€как самодоволно завърши т€. - јма... - поде пак, този път по-неуверено - тате не иска да ме дава... ѕоклатих глава. - —ърцето - казах бавно - не пита. Ќи баща, ни майка. “и, —ветославо, ти искаш ли го? - »ма ли значение? - повдигна рамене т€ с изражение като на н€кой от древните философи - ўом е казал, че ще ме вземе, значи ще ме вземе и толкоз! - Ќе говор€ за него - излезе като стон от гърлото ми, - а за теб. “и искаш ли го то€ твой змей √орун? “€ сведе глава. Ћеко бе прахапала устни. - јми... - въздъхна - Ќе, ѕламене... не го искам. - «ащо? - разшириха се в почуда очите ми - “и... ти... знаеш ли какво може зме€т? “ой ще ти даде всичко, което пожелаеш! ўе се грижи за теб като за царица! ўе те брани! ўе те... - ... отведе в пещерата си... - сви в гримаса устни т€ - и ц€л живот н€ма да видиш нищо друго, освен не€. - и отново въздъхна - јз б€х там, той ме е водил... “ам е студено и влажно. “ам е... мъртво... ј сами€т той е грозен, див и страшен. » изобщо не го е ен€ какво искам или не искам. ѕрави това, което той мисли, че искам...  акво знаеш ти, ѕламене, с многото имена?... Ќе ща при зме€, ама... Ќе, не ме гледай така! Ѕ€х сбърчил вежди. Ќе можех да пов€рвам: от години жалех за змейовете, а сега... тъкмо на такъв ли се натресох! Ќо змейовете са като хората - различни. » двамина еднакви н€ма да срещнеш. “о€ ли намери да оцелее? - ... сега е заплашил селото - продължаваше —ветослава - до другата недел€ да ме дадат доброволно. »наче щ€л да долети от планината и да изпепели всичко. - ƒобре, де! - рекнах - ѕоне за селото не се ли грижи? -  аза - отвърна т€ - че н€мало да си мръдне пръста, докато не бъда негова. ”жас! ≈, √оруне, с тебе имаме да си поприказваме! - Ќ€ма да ме дадат - знам аз... - нал€ си т€ медовина и отпи една гол€ма глътка - ўе хвръкне като хала, ще разпердушини селото... - «нам... - прошепнах. - ѕосле ще дойде с невидими сватбари, на бели хатове и златни кочии... - «нам... - ... с невидими свирачи и нечута музика... - ... - ... и ще ме отведе. ≈дна тежка въздишка се изтръгна от гърдите й: - Ќе ме гледай... така... «нам... ѕомн€ ги тези невидими сватове. “ези призрачни змейови сватби! “ези грабнати момичета... Ѕелите хатове и златните кочии... «мейово венчило... ƒето нищо добро не носи след себе си. ƒето обрича и двамата на самота. ѕомн€ момите, дето не искаха да идват със зме€. ѕомн€ белезите на годините по лицата им. ѕомн€ как чакат смъртта си, както се чака свободата. » как зме€т, утолил страстта си към една, все търси нови и нови моми, които да засит€т в него онова, що не се засища... Ѕез да се усеща, че не може силом да вземе това, което се взима само със сърце. √оруне...  акво правиш, √оруне!... - Ќе бой се, момиче - казах й тихо - н€ма да те вземе зме€т! - гласът ми простърга в стоманен отенък - Ќ€ма да има... ни невидими сватбари, ни златни кочии... —ветослава ме погледна изпод вежди, хем смутено, хем презрително: - » кой ще му попречи? - јз! - „е кой си ти, бе? - изсм€ се т€ пресилено. —танах от масата. - ѕламен - засм€х й се закачливо, - с многото имена! ƒа-а-а-а-а... я, гледай ти! ј отначало това село ми се стори като другите!  ато вл€зох тук, мислех само да похапна и да си замина, но сега вече знаех, че ще поостана. ѕоне до другата недел€! ѕоне! »звадих самовилската кеси€ и по масата на ханджи€та потече река от пари. √ол€ма работа е та€ самовилска измишльотина! ¬инаги си стои пълна. » даже да се опитваш да € изпразниш, все не можеш и не можеш! ƒа е жива и здрава ƒимна јнгелина - вещицата, дето ми € подари! - Ќай-хубавата ти ста€! - заръчах - » една гол€ма каца гореща вода посред не€!  урт-¬ълкан само сма€но кимна. “ежко ударих с юмрук по тезг€ха и сграбих една пълна ока медовина. — наслада € заизливах в пламналото си гърло. ≈х, √оруне, √оруне... ¬ ста€та ме чакаше кацата гореща вода. ¬ един миг смъкнах всичко от гърба си и цамбурнах в не€. Ќ€колко минути сто€х така, а сетне €ростно се задращих по т€лото. “ърках се грубо и ожесточено.  ато че ли исках да изми€ от себе си спомена. Ѕуйното цвилене на призрачни хатове, ома€та на нечута свирн€, шумоленото на венците бръшл€н, закичени около челото ми, сладостни€ аромат на носеното в кърпа вино... ѕисъка на осиротелите майки, моминските сълзи и онази гадна, гробовна тишина на озлочестени домове, виснала като воденичен камък на врата ми - всичко, всичко... ≈то защо си отидоха змейовете! ≈то защо людете се отвърнаха от т€х! Ѕогове и кумири много - и всеки един е от щедър по-щедър на добро. ј злото... злото тр€бва да бъде забравено! Ќо що да стор€т онези, които го помн€т? ўе го поправиш ли с мъст? ћигар т€ ще върне времето? ћного ги е грижа людете за мъстта ти!... “е вече намериха най-жестоката мъст за змейовете. Ќай-страшната. ≈динствената, ко€то утол€ва прежив€ната болка. «абравата. Ќо те могат, а аз - не. ѕрахът на т€хната забрава само засилва в мен мъчението от спомените. » от т€х боли... боли. ƒълго се мих...  огато изл€зох от водата, ц€лото ми т€ло бе покрито с кървави резки. «агърнах се с чисти€ б€л чаршаф, който стопанинът бе оставил на одъра. —ега косата ми не бе сплъстена и се виеше в бл€скава чернота по гърба ми. –ошавата ми допреди малко брада сега искреше на идещи€ от прозореца лунен лъч. » пак не можах да се изми€... ўе мога ли н€кога? –ъцете ми с€каш сами намериха тежката снага на меча. –€зко го изтеглих от ножницата. ќстрието пробл€сна, с€каш в жажда за кръвнина, злокобно и хищно. Ќи едно петънце ръжда не беше избило. ’вала тебе, ƒимна јнгелино! яко държи маги€та ти! ѕази се, √оруне!... “оку вече мислех да си л€гам, когато дочух тихи стъпки, които замр€ха зад вратата. Ќ€кой леко потропа. ƒобре, че б€х сварил да си облека ризата. ¬ратата се отвори с едва чуто скърцане и в ста€та влезе —ветослава по б€ла нощна роба. Ќосеше запалена свещ. ѕогледна ме и тихо приседна на трикракото столче до одъра. - я, какъв си бил хубав, юнак - ѕламен! - заразглежда ме т€ възхитено, а после добави с насмешка - „е докато плюскаше в хана, преди да минеш през топлата вода, м€заше повече на √оруна! —еднах на одъра срещу не€ и леко положих меча до себе си: -  акво искаш?  оленете ми почти се докосваха до нейните. - ƒа те питам... - започна т€ нерешително - това, дето го каза долу, че зме€т н€мало да ме вземе... «ащо го каза? - «ащото ще го уби€! - погледнах € твърдо в очите. —ветослава ме изгледа учудено изпод вежди, а сетне почука с пръст по челото си: - “и луд ли си, бе? «наеш ли какво е змей? - ƒа. - ¬€рно? - ахна - ¬иждал си? Ќо тогава сигурно знаеш каква е силата му! » как хвърл€ вихрушки и м€та огън. - ƒа, —ветославо - протегнах ръка към не€ и € помилвах по косата, - знам силата на зме€. - ”бивал ли си змейове? - пое дланта ми т€. - Ќе - признах й аз с лека усмивка, - не съм. - Ќо тогава... - объркано завърт€ главица т€ - защо мислиш, че ще убиеш √оруна? - «ащото мога! “€ пое ръката ми с двете си длани, без да каже нищо. - » защото тр€бва... - тихо добавих. ћомичето помълча известно време, свела очи към пода, а сетне ме погледна отново: - Ќедей да отиваш нахалос, ѕламене - сви устни т€ - аз... сама ще ида при зме€. ѕо-добре така, отколкото и тебе, и селото да затрие. - Ќе, —ветославо - хванах € аз за раменете и с лицето си изправих нейното - н€ма да ходиш при зме€! јз ще ида при него. - и тайнствано се подсмихнах - ѕък... каквото стане. Ќо т€ изглежда не ме чу. - Ќе искам зме€, ѕламене - поглади с длани т€ косата ми и по ц€лото ми т€ло се разл€ха тръпки на премала - юнак искам, но човек... ƒа ми разтвори душата, а не да € заключва. ёнак, ѕламене... като тебе... Ќе усетих кога съм станал и как се озовала в ръцете ми, просто в един миг се свестих да € прегръщам диво и опи€нено, да целувам очите и устните й, да зарав€м лице в косата й... - “и... наистина ли, —ветославо? - чух се да казвам, по-тихо от прошумол€ването на свличащите се дрехи. “€ се сгуши в мен, също като птиченце, което се свива в гнездото си. - Ќаистина - промълви - още откакто те вид€х да влизаш... “елата ни упоено се оплитаха като в танц, усещах как ръцете й галеха раменете ми, спускаха се по гърба, после хукваха към лицето ми, а устните й намираха моите. - Ќаистина ли... наистина ли... ћълни€ раздра нощното небе: - —¬≈“ќ—Ћј¬ќ! - изтрещ€ гръмотевицата. “€ скочи пребледн€ла и набързо навлече робата. - «ме€т!... - изписка. - ƒј Ќ≈ »— јЎ ƒј ”Ѕ»я » Ќ≈√ќ, » “≈Ѕ≈? - продължи да цепи въздуха хр€скането отвън. —ветослава се бе свила в ъгъла на ста€та. Ѕеше стиснала очи от ужас. - Ќе бой се! - опитах се да € окуража, но сега т€ надали виждаше и чуваше нещо друго, освен собствени€ си страх. Ѕръкнах в дисагите си и извадих шепа магьосана пепел от огнището на ƒимна јнгелина. ќтворих прозореца и € запратих навън в тъмното. - Џ-хъ... - задави се гръмовни€т глас - Џ-хъ... ўе ми паднеш... ще ми паднеш ти! Џ-хъ... » тътнещото свистене на змейовите крила профуча току съвсем над нас, а после се изгуби към планината. - “и... - очите на момичето светеха от изумление - ти го прогони?! ÷елунах € по челото, без да кажа нищо. - Ќаистина ли можеш да го убиеш? -додаде плахо т€. - ћога - макар и тих, гласът ми звучеше твърдо. ≈х, —ветославо, —ветославо... “€ нав€рно си мислеше, че щом го казвам, то зме€т със сигурност н€маше никакви шансове срещу мен. ¬същност това изобщо не бе така - който и да е змей в битка срещу мен има равна възможност за победа. ¬прочем, именно това ме отличава от повечето човеци - за разлика от мен, те не могат да застанат с меч срещу зме€ и да се над€ват, не просто на победа, а на даже и на оцел€ване. - ј може пък би не заслужава да умира - вдигна поглед т€ към мен внезапно - ами ако наистина е последни€т?... - ѕрава си - искрено се съгласих с не€ - може и да не заслужава... - “огава... - объркано занарежда т€ - не можеш ли просто да го прогониш? ј?... Ќе искам да му ставам жена, но и той пък, поне засега нищо лошо не е сторил, ни на мен, ни на селото. ј и жива твар е... «ащо да умира? јз... аз не го искам... но му прощавам. —тиснах очи. “ова беше учението на нови€ Ѕог! —€каш сами€т “ой говореше чрез устата й: ƒа простиш... ƒали това момиче съзнаваше, че всъщност е по-силно от мен? Ќа нейната прошка и нейната забрава не могат да се опрат никакви змейове с всичката си мощ. - “ака е —ветославо - седнах на леглото аз и замислено се загледах в нощната чернота зад прозореца, чудейки се какво да й отвърна - но не затова тр€бва да умре той... - ј за какво? Ћеко € погалих по бузата: -  ойто много знае - опитах се да се пошегувам - бързо остар€ва! “€ се засм€: - “огава ти тр€бва да си много стар: € какви неща само знаеш! Ѕеше се успокоила. - “ъй, де! - казах. –азговорът определено пак отиваше към зад€вка - Ќе виждаш ли колко ми е гол€ма брадата? “ова е защото бързо съм остар€л! «аедно посрещнахме изгрева. ¬същност, —ветослава още спеше под дебели€ коз€к, аз се б€х подпр€л на перваза на прозореца, мълчаливо вперил поглед в кървавото око на слънцето, което надничаше иззад студените хълмове на планината. √оруне, √оруне... ўе почакам още н€колко дни до пълнолуние, а на следващата сутрин - или ти, или аз!  олкото повече расте Ћуната, толкова повече намал€ва силата на зме€. ћо€та също. ≈, след пълнолуние с √орун н€маше да сме слаби като младенци, но доколкото можех да предполагам - √орун беше млад и нощното светило беше по-безпощадно към него, отколкото към мен. ƒимна јнгелина... —тарата магьосница, в чи€то дървена хижа ко€то б€х прекарал последната зима. “€ ми разказа това за Ћуната. Ќе знам годините й, но неизброимите бръчки по лицето й б€ха тъй дълбоки, че може би вече бе прехвърлила стоте. ¬ъпреки това, дали от стройната й фигура, дали от неугаснали€ устрем на погледа й или от благородството на лика й, човек усещаше, че на младини е била много, много красива. “€ умееше да прави магии. ћожеше дори да свал€ месечината от небето.  азваше, че това се прави само по пълнолуние, защото тогава Ћуната се е напила с магическа мощ от всички змейове, самовили и духове от горите, реките и моретата. » идвала, месечината при не€, в образа на б€ла крава. ќт мл€кото й се правили най-могъщите магии, защото в него била всичката сила на Ћуната. » все пак... » все пак аз не съм роден, за да убивам змейове. Ќе искам да убивам змейове! ƒори и √орун. Ќо тр€бваше да го направ€. Ќо не за да умре - не: за да живее... » мисл€ че знам защо изчезнаха змейовете. ƒимна јнгелина ми го подсказа. »зл€зох от ста€та, като оставих —ветослава да спи под топли€ коз€к и сл€зох в хана. - Ќ€ма да дам дъщер€ си на чудовище! - разпалено ръкомахаше  урт-¬ълкан - јко поне т€ го искаше, тогава щ€х да си помисл€, ама... ∆ена му го слушаше зад една от масите, скрила лице в шепи, без да спира да повтар€: - ўе ни изтрепе... ще ни изтрепе! - „е н€ма да € дадеш, €! - изръмжах и двамата притихнаха. - Ќе бой се, има кой да се справи със зме€! ’анджи€та бавно дойде до мен. -  ой си ти? - затрепери гласът му. ѕоложих ръка на рамото му. явно тежестта на пестика ми не му понесе и го събори на стола зад него. “ой седна. - Ќе ти ли казах снощи? - подметнах му насмешливо - ѕламен! - и се обърнах към жена му - »ма ли нещо за хапване? „е мога да глътна ц€ла гъска с краката и перушината! —етне духовито об€сних на  урт-¬ълкан и жена му, че ще му вид€ сметката на то€ змей. √ледах да бъда възможно най-убедителен. “ези хора се нуждаеха от поне мъничко увереност, че не са сами срещу чудовището.  азах, че ще остана още н€колко дни. Ќе споменах за пълнолунието, разбира се. У«дравей! »скаш ли медовина?Ф... Ќебеса, какво ми направи това момиче? ¬ръщайки се назад в спомените си, с неописуемо учудване осъзнах, че до този момент никой и никога не се бе интересувал от мен, какво искам аз и дали изобщо искам нещо. ј бе и красива... ¬ момент усетих, че накъдето и да се обърна, образът й все ми е пред очите: игриви€т й зелен поглед, ситните къдрици на косата й, стегната в мънички панделки; т€ в хана с оката медовина в ръце; по б€ла нощна роба в ста€та ми... топлината на т€лото й... ѕрез тези н€колко дни до пълнолуние √орун изобщо не напомни за себе си. —ъс —ветослава с€каш дори б€хме забравили за него. ¬€рно, че ¬ълкан и жена му като че ли много добре знаеха къде прекарва нощите си дъщер€ им и виждах тревогата в очите им - ако зме€т разбереше, от селото н€маше да остане камък върху камък. » все пак с удоволствие бих разменил тези н€колко дни, за ц€лото време, което ми остава. ’а, добре че не ми се наложи да прав€ такива замени! ћного бързо разбрах, че —ветослава не беше просто едно уплашено момиче, търсещо закрила. “€ ме избра. »збра ме, без да знае кой съм. Ќебеса, т€ се влюби в мен! “ова ми изглеждаше толкова нереално и толкова ново, че в началото просто не знаех как да се държа. »мал съм жени... много жени. Ќо нико€, абсолютно нико€ не ме бе обичала. » за нико€ не съм мислел така, както за не€. «а нико€ не съм се тревожил и от ничие докосване не съм се разтрепервал. —ветославо... ћайната й на та€ ветровита есен! —ветослава ме разходи из околностите на селото. ѕо пол€ните и ливадите, където се събирали с дружки, да си говор€т за момците от селото - кой бил най-добър за женене, кой ко€ искал и щ€л да вземе. —ега тези ливади б€ха пожълтели и посипани с есенни листа - грозни и мъртви. Ќо си ги представих през пролетта - целите окъпани в багрите на живота. Ќадвечер ми показа кладенеца, където обичала дълго да се гледа. –азправи ми как преди месец ей-така, докато се гледала, там долу - във водата изведнъж се по€вил образа на зме€ и й казал "ћо€ ще бъдеш!". –азказа ми как се е уплашила тогава и хукнала към селото, а на път€ € чакал √орун, грабнал € на крилете си и € отвел в пещерата. ѕосле € пуснал, като казал, че ще прати сватове... ѕрегърнах € - напук на всички змейове по света. » се любихме, там - до кладенеца. ќтдаде ми се диво и горещо, —ветославо... —ветославо... ƒните се изнизаха неусетно и дойде време да тръгна срещу √орун. ¬ъпреки младостта си и въпреки пълнолунието обаче, √орун надали беше от лесните противници. „увствах се готов за битката. Ѕ€х стегнал косата си в конска опашка, на главата ми вместо он€ калпак сега носех плътни€ шлем от четири пласта мечешка кожа, а брадата ми се вееше върху обсипаната с железни плочки кожена ризница. Ќа кръста ми заплашително се полюшваше мечът, магьосан да сече дърво и камък, хора и змейове. Ќикой не знаеше къде живее зме€т. –азправиха ми, че бил н€къде из пещерите в планината, ама смеел ли н€кой да го търси? —ветослава пък знаеше пещерата, но не и път€ до не€.  акво пък - и сам щ€х да го намер€! - јко се върнеш здрав и читав - погледна ме ¬ълкан и кимна към дъщер€ си - на тебе ще € дам! ќтново го потупах по рамото, а той отново не издържа тежестта на ръката ми и седна.  ъм планината, към планината!...  он€т внимателно пристъпваше по виещата се пред нас пътека. Ќападалата шума хрускаше под копитата му. –ъката ми бе стиснала дръжката на меча. -  ъде си... - мърморех си под носа -  ъде си, гор€нино? ќтговар€ше ми само есенното шумолене на капещи листа. Ќо от среднощни€ ни посетител н€маше и помен. ƒълго €здих така. ¬зирах се измежду дърветата, ослушвах се за пл€сък на змейски криле, но напусто. „ак когато навл€зох в н€каква затънтена клисура, в€търът изведнъж ме лъхна в един неусещан от години, но до болка познат ми, близък повей: змей. „евръсто сл€зох от кон€ и предпазливо поех по в€търната дир€. ћожех ли да си го представ€ допреди н€колко дни? ”ж толкова време давах мило и драго, само и само да вид€ отново змей, а сега безшумно пристъпвах с магьосан меч в ръце към леговището му, твърдо решен да го уби€... Ќе след дълго пред мен се показа добре скрит между дърветата широк вход на пещера. Ќо дир€та по в€търа не идеше от там. -  ъде си? - беззвучно се движеха устните ми, а очите ми шареха по посока на следата. ≈то го! √орун се бе изправил върху един гол€м камък встрани от пещерата, огромен и чорлав, с ръце на кръста и вперен към мен ироничен поглед. Ћюспестата му кожа блестеше на оскъдните есенни лъчи, надменно и самоуверено. ќпашката му пореше в осморки въздуха около него, от устата и ноздрите му се виеха кълбета дим, а крилете му потрепваха свирепо. »стински змей... див и страшен! - ƒ¬” –ј ќ Ќ»ўќ∆≈—“¬ќ! - прогърм€ гласът му -  акво търсиш тук? ѕриближих се още малко с меча в ръка. - ƒойдох да ти кажа - през годините гласът ми не бе загубил €снотата и силата си - да оставиш —ветослава! » да се махнеш оттука! »скри изскочиха от очите на зме€: - ћќя“ј —¬≈“ќ—Ћј¬ј Ћ»??? - Ќе е тво€! “ой се затресе в см€х като от свличаща се каменна лавина: - ј „»я ≈? - ћо€! - произнесох твърдо.  рилете му се разтвориха в смъртоносно плющене. - »Ќј ? - »нак ще умреш! ѕастта му н€как небрежно блъвна към мен дълъг огнен фонтан. ћ€стото, на което б€х застанал, избухна в пламъци. «ме€т се закикоти в см€х, примесен с вой, скимтене и рев. ѕосле дълго гледа с интерес след отлитащи€ към небесата пушек. - ≈-хе-ей... - грозно се ухили той нагоре - “ам ли си вече? - ћ-м-м-м-м... не съвсем! - обадих се иззад гърба му. √орун се извърна изблещен. ѕо негова преценка вече тр€бваше да съм станал на въглен, а душата ми да му маха щастливо от облаците. ƒа, ама в живота нещата не винаги са такива, каквито ги искаме! - ƒръж се! - изсъсках към него и вдигнах меча. ѕреди обаче да успе€ да направ€ и крачка, зме€т вече се носеше към мен с разперени криле, замахнал с кривата си саб€. ƒвете остриета се срещнаха в гръмотевичен звън. ƒжан-н-н... «ин-зин-зин...”дарите му се сипеха бързо един след друг, но до един ги отбивах с ловки, премерени движени€. —лед което нападнах аз, а на него му се наложи да се отбран€ва. ѕо лицето на √оруна се четеше зверска €рост, сега примесена обаче с неописуема изненада. “ой отбиваше атаките не по-зле от мен, като през ц€лото време ме къпеше в пламъци и хвърл€ше върху ми едри камъни, които смогваше да докопа със свободната си ръка от зем€та, без да спира да ругае ужасно. »зведнъж мечът ми намери пролука в защитата му и с все сила се стовари върху рамото му. √орун изрева кански. ќтсечената му ръка отхвъркна встрани, а от раната бликнаха потоци огненочервена кръв. “ой падна. Ѕързо се присегна към откъснати€ крайник, плюна върху кърв€щото месо и намести ръката си обратно. «лоба, страх и почуда напираха в дъха му: -  -кой си ти?...  акво си ти? - –аб божи в кожа! - отвърнах кратко, допирайки в гърлото му върха на меча. √орун нав€рно усети как омагьосаното оръжие пие от силата му. - ўе ми се да € вид€... та€ тво€ кожа - и р€зко се претърколи встрани, грабвайки саб€та - опъната на тъпан за сватбата ми! » отново замахна. — един удар избих оръжието му и отново го повалих. ћечът ми отново затърси гърлото му. ¬незапно √орун замр€, з€пнал към мен.  ато че ли €ростта му се превърна в дим и отлет€... и остана само изумлението. “ой с оцъклен поглед протегна ръка към лицето ми. ¬ движението му н€маше злоба. —€каш... сочеше нещо. - Ќебеса!... “и си... - и нокът€т му се спр€ вл€во на челото ми. Ѕлизо до слепоочието. ¬ърху една едва покарала мъничка люспа. ’ванах € с два пръста и р€зко € махнах. ƒори лицето ми не трепна. —викнал съм... ”сетих как от раничката по лицето ми се проточи тъничка, гореща струйка. ѕогледнах люспата.  райчецът й, с който е била вбита в плътта ми, сега бе обагрен в кръв. - —трашно боли - поклатих с равен глас глава срещу него, - когато ги изтръгвам... “ой седна. ¬се още дишаше тежко: -  ак ти е името?... - ѕламен - рекох - но става и ќгн€н. ј защо не и √орун, √оран?... »ли √ор€нин... Ќие имаме много имена... √ласът му трепереше: - Ѕратко... защо дойде с оръжие?  ак тъй змей срещу змей меч вдигна? «ащо не дойде с мир? - въпросите му вал€ха един върху друг, все тежки и болезнени като планина от нахвърл€ни една върху друга канари - ≈то... в недел€ вдигам сватба...  ум ми бъди! Ќай-буйни€ хат ще ти дам... «аедно ще се веселим!... - Ќе! - погледнах го р€зко в очите - Ќ€ма да има сватба, √оруне. ѕосегнеш ли към —ветослава, ще умреш! ќт ръката ми ще умреш! - Ќо... - той не знаеше какво да каже - «ащо? «мей си... “и ли не знаеш какво е страст?! ѕрав е! јз ли не знам?... Ќо змейовата страст е алчна, безпощадна и пагубна. » векове наред сме € утол€вали само и единствено с помощта на силата си. Ќо колко струва силата на он€, който не може надви собственото си безумие? “а нали именно заради това хората престанаха да в€рват в нас? » именно за това ни осъдиха да бъдем забравени! - —ветът се промени, √оруне - заговорих тихо, - хората се промениха... » ние тр€бва да се променим... - ’ората! - прекъсна ме €дно той - ѕъплещи по зем€та, хилави двукраки червеи!... ƒето спр€ха да ни почитат! ўе им го върна тъпкано! -  ак? - сопнах му се аз -  ато избиеш едно село и грабнеш една мома? ƒнеска та€, утре друга... » за да не те кълнат посто€нно, сегиз-тогиз ще разкарваш по н€кой и друг облак от нивите им, та да си заработиш награбеното. ≈й - по то€ път сме вървели досега! ≈то къде ни изведе! - јма аз им обещах - защити се събратът ми - дават ми момата, поемам селото! » докато съм жив, косъм н€ма да падне от главите им, а земите им ще се къп€т в плодородие! ћигар не е честно? Ћицето ми се сви в болезнена гримаса: - ¬ече не е тъй, √оруне! “е си имат нов Ѕог... ј то€ нов Ѕог знае само да дава и прощава. Ќе е като нас. “ой е добър и щедър... » не чака нищо в зам€на, разбираш ли - изстенах - нищичко! - “огава? - ќстава да намерим друг път, √оруне, да се променим и ние... и да им дадем повече отколкото нови€т им Ѕог може да им даде! Ѕез да искаме нищо. «а да ни има, √оруне - този път мо€т глас затрепери, - за да ни има... - ƒа дам??? - ревна √орун -  акво да им дам? Ќебеса! „е аз н€мам нищо!... - »маш! - спокойно му отвърнах аз - Ќе забрав€й, че нови€т им Ѕог е там - и посочих към небето - а ние с теб сме тук! ѕомниш ли времената, в които си бил дете и още не си можел да летиш, а само си подскачал по горските пол€ни, пърхайки с криле?  ак си играел с малките горски зверчета и си давал, без да знаеш какво е да вземеш...  огато дъхът ти още не хвърл€ше пламъци, а беше просто топъл... » как дори в най-лютите зими той сгр€ваше зем€та и от него по не€ цъфт€ха незабравки?... - »скаш да се накажа да бъда човек ли? - изрева той зловещо -  ато тебе? - »скам да кажа, че нови€т им Ѕог... - Ќови€т им бог е лигльо! - прекъсна ме злобно √орун - а ти си предател! » отново налет€ срещу мен с кривата си саб€. ќтбих удара. ќръжи€та ни отново зазвънт€ха в б€сна стръв едно срещу друго. - Ќе, √оруне! - ревнах и аз насреща му - ти си предател€т! ќстрието на меча ми се спусна шеметно напред, право към гърдите му. » лакомо пътъна в т€х с глух прасък на разсечени плът и кости. —аб€та падна от ръката му. √орун остана н€колко мига така, раззинат и вцепенен, като ужасено местеше погледа си ту към мен, ту към изгар€щата гърдите му рана, а сетне бавно се свлече върху накапалата есенна шума.  ръвта му заплиска върху не€. - Ѕратко... - захрипт€ той, а от устата му потече кръв -  акво правиш, братко?... “а ти ме убиваш? ѕрибрах меча в ножницата. ќт очите ми отново бе избила проклетата влага. ћен, който б€х нанесъл удара, ме болеше също толкова свирепо, колкото и него, който го понесе. - “и - изтръгна се като вопъл от гърлото ми - отдавна си мъртъв. » всички като теб. √орун риташе в агони€. —тенеше, ревеше, хъркаше... - «наеш ли - рекох му на тръгване - най-трудно ми беше да си спомн€ - сведох глава - незабравките... ”нило се спусках надолу към селото. Ќе пожелах да го доуби€. Ѕеше смъртно ранен, но знам ли - ние змейовете не умираме толкова лесно. ћоже би... може би просто исках той да оживее... и да разбере... ÷€л живот съм търгувал със силата си. ѕазел съм селата, а после съм обирал най-едрите класове от нивите, най-нал€тите гроздове от лоз€та и съм грабвал момите. √ледах ги как набързо се състар€ват и пов€хват - една след друга, една след друга. —тарееха и умираха, също като конете, които б€х сменил откак не помн€ кога тръгнах на път, като ме остав€ха все по сам, и по-сам. ¬се се б€х питал какво им липсва: имаха най-бели€ хл€б, най-ароматното вино, най-крехките мръвки; имаха мен - най-могъщи€, най-силни€! ј на т€х им е липсвала свободата - не просто да прав€т с живота си каквото пожела€т, а и най-елементарната: сами да изберат това, което им давах. —ъщо и незабравките. ƒа, разбира се... незабравките. Ќо дойде нови€т Ѕог - и станах излишен... » в ден€, в който ни забравиха, поех по бели€ св€т, крещейки без глас към небесата моето гол€мо У«јўќ?Ф. Ќо небесата мълчаха. —ега там се бе настанил нови€т Ѕог.  ойто гледаше само към т€х - двукраките пъплещи нищожества. «ащо, защо, защо?...  акво имаха те, което да го н€мам аз? - ƒуша! - ми бе отговорила ƒимна јнгелина. “очно така - душа. Ќие змейовете, н€маме души. » живеем чрез душите на хората. »менно затова ни убива забравата. ћъдър е бил он€, който е създал хората и змейовете! Ќа едини€ дал душа, на други€ - сила. Ќа едини€ - вол€, на други€ - устрем. » ги сложил на кантар, да види кой над кого ще надвие... » през всичките хил€долети€ до сега змейовете б€хме уверени в пълното си превъзходство. —илата ни и хорското страхопочитание ни даваха илюзи€та за непобедимост. Ќо колко струва бездушната, разпил€на сила? Ќе ние се оказахме избраните, а те... Ѕъдещето бе заложило на т€х - хилавите двукраки хора, които презирахме, заради слабостта им да ни изл€зат насреща, без да си даваме сметка, че всъщност живеем тъкмо чрез т€х и именно в€рата към нас в душите им ни прави това, което сме.  огато разбра, че съм змей, ƒимна јнгелина н€колко пъти се опита да ме убие, но все € усещах: и отровата в гозбата надушвах, и се сепвах в сън€ си, когато се прокрадваше към мен с магьосан кинжал... Ќа млади години и т€ е била грабната от змей, но усп€ла да изб€га. ѕоне това ми разказа, след като усети, че съм разбрал как именно злото, което сме вършели, ни е осъдило на забрава. » след като вид€, че се отричам от него и търс€ път да оцеле€. “огава омагьоса меча ми, тогава ми подари она€ кеси€ и ме научи да си служа с пепелта от огнището й. ѕомагах й, грижех се за не€, носех дърва, палех огън€, чистех хижата й... » едва тогава разбрах: Ќебеса! —богом, небеса! Ќикога повече н€ма да се ре€ във вас! ўе си остана тук - на зем€та. ѕо-далеч от нови€ Ѕог и по-близо до т€х - хората. “е имат право на това. ÷€л живот съм вземал. —ега ще дам. ≈динственото, което имам - себе си. » ще се сле€ с т€х. јко змейовете си б€ха останали същите, един ден все пак в€рата в нови€ Ѕог щеше да ги затрие и те все пак щ€ха да изчезнат. ≈дин по един. Ќе, нав€рно н€маше да бъдат забравени така бързо, но тогава щ€ха да останат в паметта на поколени€та като диви, грозни злодеи, дори след смъртта си прот€гащи алчната си паст към всичко, което никога не им е принадлежало. » може би другите змейове също са го разбрали, защото отведнъж просто се изгубиха. ƒо един. “ака е - светът се промени, ще се променим и ние. ўе се слеем с хората, които довчера презирахме заради силата си, но силата на т€хната нев€ра все пак ни победи. —лед не€ се спускаше покрова на забравата. “р€бваше да го направим. » нав€рно след нас, подгонени от забравата, ще дойдат и духовете на гората, самовилите, юдите... ўе се надви€т по нещо в себе си, ще се промен€т и ще дойдат. «а да ни има! «а да живеем чрез децата и внуците си. «а да израстнат хората след нас по-снажни, по-силни, по-смели, по-красиви, по-мъдри и по-свободни. » знам, че един ден и те като нас ще литнат към небесата, с които ние се сбогувахме. Ќашите небеса... ј сигурно след много, много векове, н€кой далечен наш потомък ще разчете магическата формула, по ко€то са подредени неизброимите частици, от които е направен човекът, ще надзърне през диплите на хил€долети€та и ще възкликне: У≈то го зме€т!Ф » ще си спомн€т! » ще ни има... „ак до свършека на вечността! ≈то го нови€т ни път. ѕът незнаен и труден. Ќо единствен. » ще върв€ по него. ѕоне за времето, което ми остава. ****** ÷€лото село бе изл€зло да ме посрещне. — венци от цвет€, тъпани и гайди. Ќебрежно преминах мълчешком през тълпата и отидох до ¬ълкана. - Ќ€ма вече змей! - рекох - Ќ€ма да има змейова сватба... ’ванах —ветослава за ръката. “€ се притисна до мен и сведе глава на плещите ми. ѕрегърнах €. - ƒай ми € - обърнах се пак към ¬ълкана, думата заседна в гърлото ми, но намерих в себе си силата да € кажа, - тате! ’а, също като в приказките - юнакът побеждава зме€ и получава ръката на девойката. ƒа, юнакът победи зме€. - ’убаво! - плесна ¬ълкан с ръце и се засм€ - —т€гаме се за сватба! —ветослава се притисна към мен още по-силно и по-нежно. ћо€т път... Ќаши€т път... √ледай се сега в кладенеца, —ветославо!... ’убава си, момиче! Ќенапразно разправ€т, че змейовете виждат през кладенците и се влюбват в жените, които се оглеждат в т€х. “во€т змей те обича!... Ќа следващи€ ден отново се качих на планината. ¬се ме теглеше това проклето любопитство: ƒали е ожив€л √орун... дали е разбрал? »ли вече се е разпаднал на пепел, изгар€йки всичко около себе си... “ози път стигнах по-бързо. Ќали знаех накъде да върв€? √орун го н€маше. —л€зох от кон€ и се завтекох към м€стото, на което вчера го вид€х да пада, пронизан от омагьосани€ ми меч. «ем€та беше разорана и обгорена, но сега по не€ личаха рехави, синьо-зелени петна. Ќезабравки... ѕриклекнах и ги погладих с ръка. ƒа - незабравки...  олко са много! «начи е жив! «начи е поел! »зправих се и закрещ€х във възторг към небето: - √оруне-е-е-е-е!.. - ≈... ≈.... ≈... - отвърна ми ехото. Ќе! Ќе към небесата... Ќе там!... “ой е разбрал! “ой е тръгнал по незнайни€ път - наши€т, обсипан с незабравки мост през забравата. ўе го вид€ ли н€кога пак? ўе го позна€ ли? Ќе знам... «нам само, че долу в селото ме чака жената, ко€то ме бе избрала. ј аз б€х избрал не€. „ака ме път€т, по който б€х тръгнал. ѕърви€т ден от мо€ живот. „ака ме истинска сватба - с истински свирачи, истинска музика и истинска веселба.  ато на всички змейове и змеици, които се сбогуваха с висините на облаците и зажив€ха като човеци сред хората. » като т€х щ€х да взема човешка дъщер€ - —ветослава, ко€то обичам и ко€то ме обича. » завинаги да се обрека на не€, а т€ - на мен; там - пред сами€ олтар на нови€ Ѕог. ¬ собствени€ му храм! “ова ще е победата ми над него. ћо€та победа. Ќашата победа... «а да ни има! ƒа-а-а-а... ўе цан€ майстори. ўе съград€ он€ дом, който винаги съм искал! „е къща и дом не са едно и също. » мисл€, че намерих онова - другото...  оето прави от къщата дом, от силата - мъдрост и от страстта - щастие. ўе дочакам да се радвам на деца и внуци. ўе ги гледам как растат, неподозиращи нищо за потеклото си, тайната за което ще отнеса при нови€ Ѕог. Ќо не завинаги - не: те ще си спомн€т. –азбира се, че ще си спомн€т! » ще ни прост€т. Ќали тъкмо на това ги учи нови€т Ѕог?... » път€т ще ни изведе от плесента на забравеното минало. Ќезнайни€т път... » ще го следвам. ѕоне за времето, което ми остава.
ѕредлагаме ¬и книги от обновената книжарница " нигите"  



¬сички книги на ‘ондаци€ 'Ѕуквите" могат да бъдат намерени и
в книжарница "Ѕългарски книжици" на  ристал

Ќай-добрата книжарница за българска литература

 
 

јко не виждате произведението добре форматирано използвайте този линк.

© »вайло √осподинов »ванов ¬сички права запазени.
ѕубликувано:
2004-06-30

—подели във Facebook
  “ова произведение е добавено в "Ћюбими произведени€" от:
÷икъл:
ѕредишно произведение     —ледващо произведение
 
  ѕосещени€: 4021  ќтзиви: 4
  print ѕечат  
   
   
ћедиен партньор  
Ѕългарско национално радио
ѕоследнo в "Ћюбими произведени€"   1
1. –Я–Р–Ь–Х–Ґ–Э–Ш–Ъ–™ -  sarcomadroll  
2. ∆ената в мен - ћалинка ÷веткова -  јдминистраци€  
3. Ћя“Ќј ѕ–» ј« ј - ѕавлина —таменова -  јдминистраци€  
4. Ћя“Ќј ѕ–» ј« ј - ѕавлина —таменова -  јдминистраци€  
5. ѕќ —“Џѕ »“≈ Ќј Ћя“ќ“ќ - ѕавлина —таменова -  јдминистраци€  
6. Ћя“Ќј ѕ–» ј« ј - ѕавлина —таменова -  јдминистраци€  
7. ћќћ„≈“ќ ќ“ Ѕ≈Ћ»“≈ Ќќў» - ѕавлина —таменова -  јдминистраци€  
8. ∆ената в моето легло -  aleks  
9. Ѕезпросветно -  светлана  
10. Ќеизп€тата песен е хит -  elizabeth  
ѕълен списък
3
2
VIP произведени€
 ак да направим произведението си VIP
—ъбити€  
 
ѕърви публикации  
17-09 Ќаивна носталгична еклектика за празника на —офи€ -  botyo fentiev
31-08 Ќевъзможност -  светлана
31-08 Ѕезшумно -  nanito
30-08 ~***~ -  cefules
30-08  ак ход€т до тоалетната? -  cefules
ѕълен списък
 
 
 
ѕоследно прочетени E-книги  
17-08 ѕроза 2015
17-08 ѕроза 2015
17-08 ѕоези€ 2015
17-08 «авлад€ване на –одината
17-08 «авлад€ване на –одината
ѕълен списък