Препоръчано от Буквите - сайт за нова литература и култура - "Аз - Убиец"

Литературен сайт

Авторски
център

Книжарница
КНИГИТЕ

Електронни
книги

Издателство "Буквите"

Вход

Препоръчано


	По раздели
	По азбучен ред
	Случайни произведения

ИЗДАТЕЛСТВО БУКВИТЕ

	Издателство "Буквите" е специализирано в издаване на българска литература. Чрез него много автори са издали своите първи книги. ИЗДАЙТЕ МЕЧТИТЕ СИ!
	Как и колко се плаща на автора?
	Днес колонката е като колективен отговор на множество въпроси - "И като напиша книга, колко процента ще ми дадат? Щото то под 50%, как ще направя милионите?"

ТЪРСЕНЕ
Разширено търсене

Препоръчваме
от alord

	Изкушението на Доктор Алън
	Зарът на животът
	Аз - Убиец
	Гарвана и Бодила
	Здравейте! Днес ще ви разкажа една много ...
	Целувката на Смъртта
	Просто Една Птица
	Краля на нощта

Прeпоръчвани Е-книги

ॡճձբգڑ۳۴ۺहफ(alord)>>Аз - Убиец
Аз - Убиец
	ॡճձբգڑ۳۴ۺहफ (alord)
	Раздел:

Убиец Годината отминаваше. Реката продължаваше да тече. Много вода минаваше през пръстите ми, като пясък изтече времето. Минало, отминало. Някой живяха, някой бяха щастливи, други нещастни трети… умряха. През тази една година аз живях, аз бях щастлива, бях нещастна, бях живот и смърт… но сякаш тези няколко минути смърт запълваха сега цялото ми минало, сякаш винаги съм била… Оставаше ми една единствена надежда. Надежда, че може би не бях Аз. Но грешаха. Аз убих. Двама убих. Аз съм убиец. Жалко същество. Не мога още да повярвам… Често ридаех, често крещях, често виждах смъртта, виждах как те умират. А след това оставах само аз – оръдието на смъртта закопала ръце във пясъка, сякаш исках да измия греха. Аз ги убих, по дяволите аз бях, никой друг. А защо? Защото бяха щастливи, а аз не? Защото имаха това, което аз нямах ли? О, проклета да бъда. Жалко създание. Жалко подобие на човек. Постигах ли нещо с тези обвинения? Не! Тогава защо продължавах? Мазохизъм. Цяла година, проклета една година сякаш тя бе само два мига. Проклети два мига. Защо ги погубих? Сълзите никога не изсъхваха от лицето ми, и никой никога не разбра защо. Но сега сигурно ще разберат, защото аз ще им кажа- Аз бях убиеца! - Затвори очи. – чух глас на моето въображение. – Последвай ме. Обля ме светлина. След това се озовах застанала на крачка от дълъг чакълест път. - Това е твоят път от тук почна. – каза ми млад, висок и чернокос мъж. - Кое почна от тук? Убийството ли? – запитах аз, луда ли бях та говорех на собственото си въображение. - Не. От тук започва пътят на един войн. Ти. Това е твоят път. Ти отдаван загуби очертанията му. Отдавана загуби смисълът ми и сега те връщам на него, но ще почнеш отначало, докато не стигнеш там където трябва да си. - Заради убийството ли? - Не, заради всичко, което направи след него. Забрави себе си. - Аз съм егоистка. Никога не забравям за себе си. - Не ти говоря за това Себе си, говоря ти за вътрешното ти аз. Ще го срещнеш по пътя! Сега върви. Беше ме страх да тръгна. Не исках. Харесваше ми да страдам. Страх ме бе да се срещна със миналото. - Всяко пътешествие започва с една единствена крачка. – чух гласа на Въображението си. Първа, втора, трета крачка. Не бе трудно. Захвърлих зад гърба си неудобните обувки и продължих. Напред равно поле. Лесен път. Ето от ляво идва още един път към моя. По него се задава моята най – добра приятелка - Т. Господи, тя е жива. Благодаря ти… но това е само въображение. Отново се запознаваме, отново ставаме приятелки, отново сме щастливи. Дясната страна на пътя ми се вля друг. По него идваше той – Г. Аз спрях. И той бе жив. Предпочитам да не бе. Предпочитам никога да не бе идвал в животът ми. Т. Вече се запознаваше с него, вече се влюбваше, вече бяха заедно. Аз го посрещнах студено, достатъчно студено за да разбере, че присъствието му на този път е нежелано. Но той продължи да върви по него, защото тя вървеше също. И тогава ги намразих. Равното поле свършваше ненадейно. Отпред изникнаха високи и стръмни планини. Посрещна ни студен смразяващ вятър. На мен ми бе студено, на тях, прегърнатите, топло. А аз бях без обувки. Наближихме стръмните склонове. Там, там можех да ги бутна и да ги разкарам от пътя си. Ама глупава ли бях, нали от това се опитвах да избягам, от убийството. Но те бяха на моят път и не искаха да се махнат. Те ми пречеха. Тя любовта крадеше приятелството, правеше ме самотна. Мразя те любов. Тя се държеше за ръката му, а то с другата за една скала. Аз, аз не ги бях бутнала, те сами се подхлъзнаха и паднаха. Но стоях като камък. Пак. Защо? Не исках те да умрат, но не им помагах. Защо? Страхувах се от това, че мога да спася това което мразя и се страхуваш, че мога да загубя това, което имах – тези двамата. О, не исках те да умират. Опитах се да им помогна. Не можах. Само им казах “Ако се прегърнете, вие ще полетите, защото всеки един от нас е ангел с по едно крило, и само ако сме прегърнати много силно вие ще можете да полетите”. Не ги видях повече, не ги чух. Само белият гълъб отлетя нанякъде. Дано това бяха те. Вятърът спря. Стана топло. Скалите изчезнаха. Всичко беше пак поле, беше пролет. Беше ново. Беше спокойствие. - А сега трябва да забравиш миналото. – чух гласа на въображението си. – намери Дървото на Забравата. - Къде е то? – попитах небето, а то ми отвърна, че сама ще го намеря. Вървях все натам от където изгряваше слънцето, от където започваше деня. Там и открих Дървото на Забравата. Седнах срещу него и се загледах в короната му. Всяко едно листенце разказваше за част от моето минало, всяко едно от тях показваш, това което бях, през което минах… И накрая всички се превърнаха в последната една година… в онези два мига. Седях на плажа, сама. Той и тя плуваха към брега… тогава морето ги задърпа навътре. А аз стоях и ги гледах. Гледах ги докато не изчезнаха от погледа ми. Не знам дали викаха нещо, дали крещяха, дали… не ги чувах. Чувствах само собственото си сърце, което плачеше и се смееше, страдаше и бе щастливо. Моето сърце, което бе Демон, но не и ангел. После си тръгнах. На никого не казах. Знаех, че ги бях погубила, знаех,че ги бях убила, знаех че аз съм убиец. Нямаше нужда никой да знае за това. Отворих очи. Дървото бе изчезнало. По лицето ми се търкулна една сълза, която бе почистила моята грешна душа. Бях решила. Това бе последната сълза за миналото. Нямаше вече да живея в него. Нямаше вече да плача за това, което не съм направила, защото не мога да го променя. Мога да променя само себе си. Но преди това трябваше да кажа на някого – и на кого освен на вас и как освен, чрез този разказ. Вие винаги ще се питате дали е истина или не, а аз винаги ще бъда доволна, че излях това което криех една година на вас, то може и вас да промени.

Предлагаме Ви книги от обновената книжарница "Книгите"

Всички книги на Фондация 'Буквите" могат да бъдат намерени и
в книжарница "Български книжици" на Кристал

Най-добрата книжарница за българска литература

Ако не виждате произведението добре форматирано използвайте този линк.

© ॡճձբգڑ۳۴ۺहफ Всички права запазени.
Публикувано: 2004-05-27

Направи това произведение VIP

Сподели във Facebook

Това произведение е добавено в "Любими произведения" от:

Цикъл:
Предишно произведение		Следващо произведение

	Посещения: 4110	Отзиви: 2
	Печат

Медиен партньор

Българско национално радио

Последнo в "Любими произведения"

1. РџРђРњР•РўРќРРљРЄ - sarcomadroll
2. Жената в мен - Малинка Цветкова - Администрация
3. ЛЯТНА ПРИКАЗКА - Павлина Стаменова - Администрация
4. ЛЯТНА ПРИКАЗКА - Павлина Стаменова - Администрация
5. ПО СТЪПКИТЕ НА ЛЯТОТО - Павлина Стаменова - Администрация
6. ЛЯТНА ПРИКАЗКА - Павлина Стаменова - Администрация
7. МОМЧЕТО ОТ БЕЛИТЕ НОЩИ - Павлина Стаменова - Администрация
8. Жената в моето легло - aleks
9. Безпросветно - светлана
10. Неизпятата песен е хит - elizabeth

Пълен списък

VIP произведения

Как да направим произведението си VIP

Събития

Първи публикации

17-09	Наивна носталгична еклектика за празника на София - botyo fentiev
31-08	Невъзможност - светлана
31-08	Безшумно - nanito
30-08	~~ -* cefules
30-08	Как ходят до тоалетната? - cefules
Пълен списък

Последно прочетени E-книги

24-04	Тротоарни песни
24-04	Тротоарни песни
23-04	Цената на емигранта
23-04	Провинциална сцена, том 5
23-04	Тийнейджърска сцена
Пълен списък