А сега - разходка.
Беше напрегнат ден.
Излизам.
Пред мен блок - панелен.
Отляво блок - панелен.
Отдясно - улица
и тротоар - за колите.
Електрически стълбове -
за некролозите.
На некролозите - снимки.
Снимки на мъже, жени
и деца, дечица!
О, Боже!
Под стълба - детенце.
Рови с пръчка пръстта.
- Какво правиш детенце мило?
- Търся леличко.
- Какво търсиш?
- Търся бобено зърно.
- Че защо ти е бобено зърно?
- Ще го посадя,
ще го поливам,
ще израсне стебло,
ей толкова голямо -
над облаците.
Ще се покатеря по него -
нагоре, нагоре...чак до Рая.

        

ПРЕДИ ДА ЗАСПЯ   Винаги е така. Сънят не ме желае, а отдавна е минало полунощ. Въртя се нервно. Чаршафът покрива само долната част от леглото. Опитвам се да го опъна. Не успявам или не дотолкова, колкото искам. Трябва да стана и да си оправя леглото, но не ми се става. Струва ми се невероятно трудно. Може би, ще успея да заспя и така. Може би. Изкушавам се да стана, все пак, и да седна отново зад компютъра, който още е топъл, но не бива. Утре пак ще бъда зад бюрото в службата си като пребит, което ще даде повод на шефа ми да сподели за хиляден път, че приличам на парцала, с който снощи сервитьорът е забърсал масата в долнопробната кръчма, която всяка вечер посещаваше. Люси ще се засмее на шегата. Тя е много красива и се смее чудесно, но ми става гадно, когато се смее на някое от плоските остроумия на шефа, особено, когато хуморът е насочен към мен, а обикновено е така. Шефът ми е тъпо и ограничено копеле… Трябва да заспивам. Крайно време е. В стаята е светло. Светлината идва от очите ми, които светят, сякаш съм безсмъртен, а всъщност не съм. Спускам клепачи и усещам, че светлината прониква и през тях. Как би могъл да заспи човек с такива очи! Как бих могъл да заспя изобщо! Обръщам се на лявата си страна. Всъщност много ми се спи. Унасям се… И в миг страшният звук – отново, както всяка вечер. Някъде, някой счупи витрина. Надигам се. Съвсем тихо е. Когато ми се случваше първите няколко пъти, ставах и обикалях из апартамента, но вече ми е ясно, че витрината се е счупила само в съзнанието ми. Борбата със съня продължава. Сигурно след повече от час постигам някакви частични резултати. И в този прекрасен миг отвън прозвучава алармата на колата, паркирана на няколко метра от прозореца ми. Сега ще спре – мисля си, но не би. Има здрав акумулатор. Не, това не може да продължава вечно. Ставам бързо и навличам маскировъчния си костюм. Грабвам пистолета от нощното си шкафче и излизам на терасата. Колата е “BMV 318 IM”. Застрелвам я. Звукът от съприкосновението на куршума с предните стъкла е впечатляващ. Алармата продължава да пиука. Стрелям отново. И отново. И… Пак се увлякох и забравих, че трябва да пестя патроните. Все пак, алармата престана. От отсрещния вход излиза собственика на колата и вдига към мен лъскавата си карабина. Виждам отблясъка и се снишавам. Куршумът минава на сантиметри от главата ми и разбива стъклото зад мен. Използвам момента, докато другият зарежда и скачам от терасата. Лесно е, живея на първия етаж. Лягам на земята и стрелям. Другият отговаря. Стрелям отново и с ужас установявам, че ми е останал само един патрон. Изчаквам другият да изпразни пушката си и хуквам напред. Отзовавам се на метър от него. Той вече е заредил отново, но от това разстояние е лесно да се предпазя от изстрела. Вдигам пистолета. Куршумът го удря точно между очите. Той потръпва, олюлява се и полита назад. Около главата му се образува локва кръв. Нещо в мен крещи от радост. Сигурно е от кръвта. Обичам да гледам кръв. Кръвта е истинската поезия на живота. Пушката му е страхотна. Вземам я. В магазина й има три патрона. В джоба му намирам още шест. Поглеждам към отворената входна врата и тръгвам към нея. На втория етаж живее един много алчен и долен зъболекар. Имам поне триста причини да го убия. Избирам най-незначителната и отварям вратата му. Той ме очаква, но с пушката се справя много по-лошо, отколкото с зъболекарските клещи, с които преди месец ми извади три невинни зъба. Три куршума в главата му са напълно достатъчни, за да изтекат от там всички нечистотии под формата на кръв и мозък. Любувам се няколко минути на прекрасната картина и тръгвам. От другия вход се показва някакъв и стреля по мен. Прикривам се. Врагът е твърде невнимателен и върви към мен открит. Показвам се и го прострелвам. Тръгвам към трупа, за да взема патроните му, но попадам на засада. Четирима стрелят по мен, всъщност трима, защото първия го убивам веднага. Нещо пари в рамото ми. Ранен съм. С пет бързи изстрела повалям нападателите си и продължавам напред, след като съм попълнил запасите си с патрони. Зная много добре, че до средния вход има тайна врата. Отварям я и превързвам раната си. Тук има и храна, за да възстановя силите си. Внимателно доближавам до входа. Двамата на стълбите не ме очакват и не успяват да реагират. Със следващия изстрел пръскам черепа и на мутрата, тичаща надолу, към мен. Бавно стигам до втория етаж. Тук ме очакват трима бъдещи мъртъвци. Отново се запасявам с патрони. Проверявам всички апартаменти. Навсякъде е пусто. На четвъртия етаж живее собственика на кварталната бакалия, който вчера ми продаде развалена наденица. Връщам се след петнадесет минути и му оставям наденицата на тезгяха, а той ми се подиграва: “Какво и е на наденицата, моята котка от един месец я яде и нищо й няма!”. Сега ще видиш какво й е на наденицата, долен мошенико. Той вече ме очаква, въоръжен до зъби. Жена му също е с оръжие, както и синовете му. Отварям вратата и получавам два куршума в корема, макар че много бързо се отдръпнах. Единият от синовете се впуска след мен и се превръща в лесна мишена. Опипвам корема си. От вратата излиза майката с пушка, насочена към главата ми. Инстинктивно прикляквам. Куршумът погалва косата ми. Изстрелът ми я отлепя от земята. Тя се блъска в отсрещната стена и се строполява на пода. Вратата зад мен се отваря. Въпреки болката в корема, се обръщам светкавично и стрелям. С периферното си зрение установявам, че от апартамента на бакалина е излязъл другия му син. Застрелвам го. Той залита към пода. Пушката му клюмва тъжно, но все пак успява да възпроизведе изстрел и куршумът потъва в лявото ми бедро. Вече се чувствам много зле, но и бакалинът е останал сам. Това ми дава сили. Надниквам през отворената врата. Той е нервен и неспокоен, но автоматът в ръцете му, обезпокоява и мен. Издебвам един миг, в който бакалинът не е достатъчно съсредоточен и се появявам открит в рамката на вратата. Той наистина е много изненадан. Следва истинска канонада. Той се свлича безжизнен на пода, а аз установявам, че животът ми е на привършване. Опипвам внимателно стената до вратата на банята. Сигурен съм, че тук трябва да има таен килер и го откривам. Вътре е панаир на изобилието. Превързвам си раните и ям, колкото мога. Отпускам се в едно кресло пред телевизора и се вглеждам в широко отворените очи на бакалина. Красиви са. Очите на мъртвите винаги са ми се стрували особено красиви. Сигурно, защото са пълни с злоба, гняв, лукавост, омраза. И все пак, са кристално чисти и бистри. Като девствени планински езера. Очите на живите са отвратителни. Вече съм напълно възстановен. Свалям бронираната жилетка на бакалина и я обличам, вземам му автомата и трите пълнителя, които намерих в кухнята. Най-трудното все още е пред мен. Пред блока е пълно с мутри, но те не са проблем за автомата. Два автоматични откоса и градинката отпред е засята с трупове. Тръгвам уверено към блока на моя шеф. Отпред стоят десетина мъже, с които  се справям автоматично. У тартора им намирам ключовете за входа и влизам. Портиерът не ме очаква и го пълня с олово, преди да е вдигнал пушката си. Миг преди да умре единият от стоящите на стълбището ме ранява, а другият не успява и това да стори. Шефът ми живее в средния апартамент на третия етаж. Зная много добре, че в съседните два апартамента са настанени бодигардовете му и се заемам първо тях да почистя. Отварям вратата на левия и стрелям наслуки, тук гадовете са в такова количество, че е невъзможно да не уцеля при тази стрелба. Влизам и се прилепвам до вратата на тоалетната, за да сменя пълнителя на автомата си. После се покачвам върху планината от трупове в коридора. За миг ми се сторва, че някой отдолу се движи. Насочвам автомата надолу и безсмислено. Около обувките ми се образувала кървава локва. Ритам вратата на хола. Вътре са трима, но не успяват да стрелят, макар че ме очакват. Кръвта лепне по обувките ми. Внимателно оглеждам другите стаи и установявам, че всички тук са мъртви. В кухнята възстановявам силите си. Без особени усилия размазвам гардовете от другия апартамент и намирам два пълнителя за автомата си. Всичко върви чудесно, но забравих да взема от портиера ключа за апартамента на шефа. Тъпа история. Слизам, ядосан, по стълбите, грабвам ключа и се изкачвам отново. Обувките ми лепнат от кръвта. Отключвам вратата, отварям я широко и стрелям. Два трупа тежко тупват в краката ми. Отстрани ме връхлита огромна немска овчарка. Докато реагирам, тя откъсва част от лявата ми предмишница. Ритвам я и отстъпвам назад. Изстрелът ми е безпогрешен. В този момент установявам, че всички празнини в тялото ми се запълват с олово. Успявам да се обърна, но не и да стрелям. По дяволите! Пак забравих за вратата на асансьора. Що за идиот съм? Светът се завърта стремително пред очите ми. Олюлявам се и падам по гръб. Очите ми остават отворени. Все още виждам и разсъждавам. Един от гадовете се надвесва над мен и ми се хили злобно. Той не предполага, че въобще не ми пука от факта, че съм мъртъв. Яд ме е единствено, че не успях да утрепа шефа си, но все някога ще успея. Гадът посочва главата ми с пушката си и я изпразва /пушката/. Някакъв далечен звук от счупена витрина се разнася в съзнанието ми и виждам някакъв наситено червен свят, който постепенно изчезва и става много тихо…  Събуждането е особено трудно. Всяка сутрин е така. Едва третият будилник ме изважда почти мъртъв от леглото. Вземам си душ и закусвам прав. Кафето е много топло и го зарязвам. Тичам към спирката. Най-после гузен и засрамен пристига автобусът. Моят автобус. Натъпквам се. В този момент започва традиционното ми закъснение. Както обикновено, съм много притеснен. Хората около мен са превъзбудени. Автобусът едва се влачи и все пак стига успешно до “Орлов мост”. От тук тръгвам пеша. Вече съм закъснял с 23 минути. И още 7. Още 5. Вмъквам се в офиса като престъпник. Сърцето ми се успокоява. Само Люси седи зад бюрото си. Поглежда ме и забелязвам, че плаче. Тази нощ някакъв кретен е застрелял шефа ми.                                                                                                                                                                                                                                                               край