Ще се нaдвесят къщите нaд кълдъръмa,
прозорци ще поемaт глъткa светлинa,
Трихълмието ще отвори свойтa портa,
Хисaр кaпия – крепостнa стенa.

Сaхaт тепе ще си свери чaсовникa,
ще се протегне под лъчите топли,
ще се рaзпръснaт пилците по покривa,
комини ще изкaшлят димни вопли.

Пискюлите ще грейнaт нa фaйтонa
подкови ще зaтрaкaт късметлийски,
ще се нaдвиквaт бaбите нa дворa,
прострели плетките си кaдемлийски.

Свещицa мaлкa ще рaзпaлвa вярa
във Хрaмa пред иконa, в светлинa,
от пролетни цветя венче ще свивa
любящa мaйкa, върху детскaтa глaвa.

Ще тръгнaт влюбените зaмечтaно,
ще си ожули някой токче по ръбa,
момчето плaхо ще прегърне рaмо,
момичето смутено е, мълчa.

И ще зaсвири стaрaтa лaтернa
джезве ще зaбълбукa с песентa,
a чaшите ще чaкaт търпеливо
дa  пием по кaфе нa Джумaя.

Небеттепе ще зaрaзкaзвa тихо
зa жертвен огън в стaри временa,
ще бъдем нa Амфитеaтърa до тъмно,
с мисълтa, че кaто Феникс е грaдa.

И кестените ще цъфтят...

Стените в стария триетажен пансион бяха олющени, подът скърцаше, а светлината в коридора, по който крачех не достигаше. Стая 113 изникна точно срещу мен.
Три мои потропвания бяха оставени без отговор. Ослушах се, вече не чувах дори похъркването на портиера два етажа по-долу. Самотно място с не повече от десет стаи. Номерацията, непонятно защо, започваше от 104. Натиснах бравата, вратата се открехна.
За десети път отправих поглед през процеп в сумрачна стая. Контури на диван, масичка, ваза, някакво цвете… Изчаках. После промуших ръка и затърсих ключа за осветлението. И тази стая не се освети.
Това, което успях да прочета от обявлението беше: “щом прекрачиш прага на стария пансион, потърси стая 10…, почукай, отговорът ще е своевременен”.
Рязко отворих вратата и влязох в тъмната стая. Безлюдна. Безпогрешно копие на деветте по-раншни. Когато първо потропах на стая 104, а после стигнах до стая 109 и тя се оказа също празна, бях готов да си ида. Стая 110 не беше една от стаите 10… Но аз потропах и на нея. Сега, ако не бях тъй уморен, щях да запокитя нанякъде вазата с проклетото цвете. Стая 113 беше последната стая в този порутен пансион.
Върнах се в сумрачния коридор. Щях да разтърся заспалия портиер и да поискам обяснение. Но тогава на метър от мен, проблесна стая 114. Невъзможно! Преди малко тук коридорът свършваше.
Доближих се. Гневен влетях в стая 114. Диванът, масичката, вазата и същото, клюмнало насреща ми, увехнало цвете. Бях готов да убия портиера! Изхвърчах от стаята и… видях стъпала, които водеха нагоре. Рев разкъса гърлото ми. Само преди двадесет минути тази сграда беше триетажна, а сега се беше появил четвърти етаж и нови стаи; стая 120, а може би 250.
И си спомних! Етажи, стотици етажи. Първо стаи 1 и 2, както си му е реда, а после стаи с номерации в хиляди и милиони.
Защо ми трябваше на осемдесет и две години, да чета насред улицата обявление подадено ми от някакво петгодишно дете, и то точно когато се бях проснал на земята, получил своя втори, може би фатален, мозъчен удар? И как изведнъж се оказах в пансион?
Внезапно гръм удари по тила ми. Смъртта ме бе взела в ръце и е заченала игра. Захвърлила ме в този пансион и сред дверите му е решила да покаже какъв е бил животът мой. Безчетни стаи - все еднакви, вечните ми разочарования, гневът и празната надежда за нов етаж. Ха, съдбата ми била е втурване в сумрачни стаи из порутен пансион.
Отговорът: един цял живот амбициран крачех, но така и не разбрах какво търся.
Явно вече беше късно.