Зимата съвсем побесня - разшета се безжалостно студена, с натрапчиво бяла хубост по омърлушените улички в града. И пак заваля дребав снежец.
На Коледа, късно вечерта, една закъсняла двойка оставяше нетрайни дири в скриптящия сняг. Студът ги гонеше към влажната стаичка, в която живееха от есента. Милен стискаше под мишница родопско одеало, дар от тъща му за празника.
Силва прекъсна равномерното хрупане на стъпките им:
- Мило, колко ли е студено у нас?
- Затоплили сме се от бързането и с това одеало имаме повече шансове да не студуваме-отвърна Милен , като погали замръзналата й буза. Бяха стигнали, той понечи да пъхне ключа във входната врата, но тя се оказа отключена.
"Странно" - помисли си той, - старците от горните етажи педантично се ключат, уплашени от непрестанните кражби, а сега вратата зее. Сигурно е заради празника" - и на свой ред остави отворено. Качиха деветте стъпала до площадката, на която две срещуположни врати разделяха надгаражните стаички за квартиранти.
Милен подаде одеалото на жена си:
- Ще мина през тоалетната преди да вляза.
Зловонният клозет, един за четири стаи, забутан в тясно и пълно с вехтории коридорче,съвсем към задния двор на блока, плашеше Силва. В тъмното, едва мъждукащата крушка, почерняла и облечена в паяжини, хвърляше зловещи отблясъци върху забравените боклуци наоколо. Нощем със страх минаваше през мрачния лабиринт от врати и теснотия до там и обратно.
Не можеха да си позволят по-нормална квартира, наемите не бяха по джоба им, а трябваше да издържат в тази воняща дупка поне до пролетта.
Силва отвори междинната врата и се запровира между складираните непотребни мебели към дъното на коридора, където беше тяхната стая. Отвори, влезе с обувки и побърза да включи печката, която и без това работеше само на един реотан. Вече беше свикнала са миризмата на влага и само полюбопитства докъде е стигнал мухълът, който необезпокояван пълзеше по стените.
Силва се ослуша. Неясни гласове и шум дохождаха от стълбището. Крайно време беше съпругът й да се появи. Тя подаде глава в коридорчето, когато междинната врата се трясна в стената. Попада мазилка. За миг видя Милен и някакви мъже, които го дърпаха. Чу викове, видя пистолети опрени на тила му. Вратата се върна от обратно от удара и скри ужасяващата гледка.
Силва премаля, нещо силно я ръгна в слабините. Обезумяла и невярваща на очите си хукна към стълбището. След секунда дръпна вратата и за малко не припадна, когато светлината зад гърба й затвърди уплахата. Мъжете рязко се обърнаха. Докато се усети, единият заби пистолет в челото й:
- Ти коя си? - изръмжа той.
Младата жена се вцепени. Само гледаше любимия си залепен за стената, вдигнатите му ръце и пистолета на тила му.
- Коя си ти , ма? - смразяващо й напомниха въпроса.
- Жена съм му! - малко се поокопити и кресна:
- Какво искате от него? Той нищо не е направил! - опита се да го защити тя.
- Я да млъкваш! - ревна заплашително единият и авторитетно размаха оръжие пред уплашеното й лице.
Силва чак сега забеляза, че носят униформи с отличителни знаци. Бяха полицаи, а повече приличаха на наемни убийци, надъхани с омраза и подозрение към хората. Страхливите си непорастнали душички съумяваха да потулят зад служебния наган. По-високото, русоляво ченге явно беше шефът на акцията. След като претърси Силва и разбра, че е безопастна, отпери гаден поглед към Милен. Сграбчи го за косата, заопъва назад, докато извивката на врата му стана болезнена и излая в ухото му:
- Къде скри пистолета?
- Какъв пистолет? Нямам пистолет! - заоправдава се той.
- Обърни се бавно и не сваляй ръце - заповяда блюстителят на реда.
Милен се обърна, пак го изблъскаха до стената.
Вторият полицай - слаб, смугъл и дребничък, на половина на ръстта на заподозрения, беше стъпил на пръсти и балансираше с патлака, забит в невинното слепоочие.
Шефът пребърка Милен и го стисна за гърлото:
Накъде беше тръгнал, защо се скри като ни видя?
- Бях в тоалетната, после в тъмното видях насочено оръжие и затова се скрих.
Ченгето не обърна внимание на обяснението. Веднага нареди на дребния.
- Проверете задния вход и двора! - последният се подчини.
Силва трепереше, долната й челюст тракаше отчетливо и видимо.
- Дайте си паспортите! - отсече ядно той.
Милен понечи да бръкне във вътрешния джоб на дебелото кожено яке, когато оня пак се усъмни и се нахвърли с патлака:
- Бавно с два пръста бръкни!
Силва му донесе своя. Дадоха му ги почти едновременно. Разгледа ги, ухили се самодоволно - подозрението най-сетне се удовлетвори:
- Хм, живеете тук незаконно,а?
Не му отговориха, Това, всъщност беше тяхното престъпление.
Дребничкият се върна:
- Чисто е - докладва той.
- Добре, да влизат с носилката. Качвам се с тях, ти пази тия.
Двама мъже в бели престилки изгледаха задържаните недружелюбно и последваха русия нагоре по етажите.
Силва едва устискваше сълзите си. Милен я гледаше тревожно, без да може да я утеши. Стояха така без представа за време, дребният ходеше нервно около тях. Тропот от обувки изпъди тишината. На горната площадка се появи носилка с млад, едър мъж, който стенеше. На пуловера, в областта на гърдите, имаше малко червено петно. До носилката се буташе момиче и повтаряше:
- Простреля ха го, простреляха го!
Русият попита ранения и момичето, като сочеше Милен:
- Този ли беше? Познавате ли го?
И двамата отрекоха, преди да тръгнат към линейката.
Ченгето се подразни, че не успя светкавично да намери престъпника, а така пасваха на случая тези нелегални квартиранти. За да си върне осигуреното му от закона служебно достойнство, се озъби на Милен:
- Ще те проверя и само да открия нещо в досието ти, ще те намеря!
Само с унижения и заплахи можеше да контролира ситуацията , от която героизмът отдавна си бе тръгнал.
- Понякога стават и грешки... - смотолеви дребният преди да последва трагично нелепата процесия.
Пришпорено, разюздано и запенено унижението плющеше с камшици по уязвената Силва. Прислони се до рамото на мъжа си и тихичко заплака за него, за себе си , за всички по погрешка стъпкани хорица в този свят. Само уплахата не бързаше да си тръгне, мъкнеше се като дърта фльорца през уморените й сетива, докато накрая си намери място - легна между тях в студените завивки.
Милен се стараеше да я успокои:
- Недей ,мило, нищо фатално не е станало!
Тя мълчеше и плачеше. Помилва разрошената му коса, която така безжалостно скубаха полицаите, притисна се до унизеното любимо тяло и поиска да заспи.
- Моля те, не се тормози - беше последното, което тя долови преди да се отпусне в мрачен полусън...
От неспокойния унес я извади нещо лепкаво и топло, заедно с познатата болка в слабините. Помисли си че кошмарът продължава, но все пак провери. В тъмното не виждаше ръката си, но разпозна кръвта. Преви се - болката повтори удара.
Милен се размърда и потърси Силва, която се опитваше да се измъкне от леглото. Попипа мокрото петно , после скочи разтревожен. Тя едва се крепеше, трепереща и премаляла, в очакване на следващия напън...
...После я носиха някъде, премижа от насочена светлина, разпозна бели престилки, чу някакви непонятни думи - спекулум... екартьор ...
...Щеше да бъде първата й рожба...
Час по-късно, местният вестник събуди града с новината на първа страница:
"ЧЕТИРИМА НАХЛУХА С БУХАЛКИ В КЪЩАТА НА ДЛЪЖНИК.
СТОПАНИНЪТ ПРОСТРЕЛЯ ЕДИН ОТ НАПАДАТЕЛИТЕ"
...Раненият бил изнесен от тримата си приятели, които го качили в "Аудито"-то му и го оставили в дома му в град... Едва около два часа вчера пострадалият бил откаран в болницата от близките му. Простреляният е 23 годишният И.Н.Стефанов. Полицията е задължала и останалите трима нападатели, по случая е образувано следствено дело.
|
